Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Лятото на 1913 г. е едно от онези, които ще останат завинаги в родовата ни памет. През нощта на 16 срещу 17 юни 2-ра и 4-та българска армия се опитва да изтласка сръбските и гръцките войски от оспорваните територии в Македония. След ожесточени боеве при Кочани и Кукуш българите трябва да отстъпят. Така започва Междусъюзническата война[1].
Почти месец по-късно, на 28 юли, в Букурещ се сключва мирен договор, според който страната ни отстъпва голяма част от Македония на Сърбия и Гърция, а Южна Добруджа на Румъния. Населението на завладените земи е подложено на етническо прочистване и терор. Стотици хиляди българи са принудени да напуснат домовете си.
На 25 юни[2] на същата тази 1913 г. сръбски офицер, придружен от десетина войници със заредени пушки, се явява пред седемдесет и седем годишния Дебърски митрополит Козма и му предлага да напусне Кичево и своята епархия и да замине за България. Дядо Козма се изправя и гордо заявява: „Моята епархия не е в България и нищо не може да ме раздели от моето стадо”[3].
Офицерът се връща при началството си за наставления. Не след дълго отново пред владиката се явяват войниците, но вече със заповед – да го изхвърлят от митрополията и под конвой да го закарат в Скопие. Офицерът съобщава заповедта. Дядо Козма се обръща към него и казва: „Синко, неверници турци не ме убиха, нека загина от куршума на православни славяни. Ако имате заповед, стреляйте!” – и посочил гърдите си. Офицерът, смутен от смелостта на доблестния духовник, отстъпил[4].
Но прокудените от Македония архиереи били покъртителна гледка. Възседнал кон, митрополит Козма немощен и болен бил отпратен през Прилеп за Велес. От там на товарен вагон владиката, седнал на триножен кръчмарски стол[5], отива в Смедерево[6]. От Смедерево сръбските войници качват митрополит Козма на отворена боклукчийска кола и го развеждат из целия град, като казвали и насърчавали децата да го ругаят, да храчат върху му и да заплюват „бугарашкия“ владика. Митрополит Козма пристига в София „със съкрушен дух от небивалото издевателство и унижение“[7]. В София митрополитът ще остане само две години и отново през 1915 г. ще се завърне в епархията си.
В близост до гр. Кичево се намира манастирът „Въведение Богородично“, известен като „Света Богородица Пречиста“. Древен стожер на духовността, от столетия привличал жадуващи за подвиг човеци. В същия този манастир ще постъпи като послушник и Козма Пречистански, както още наричали Дебърския митрополит.
Бъдещият митрополит се ражда през 1836 г.[8] Константин поема първите си глътки въздух в гр. Скопие, но твърде рано (на 4 години[9]) остава сирак. Взет е от свои роднини, които го преместват в с. Орланци, Кичевско, от където и произхожда родът му, който впрочем дал на Църквата не един духовник. Един от неговите родственици, йеромонах Теодосий, обновил манастира „Пречиста“, като построил великолепни сгради около храма на светата обител. По онова време пък манастира бил единственият духовно-просветен разсадник в Кичево[10].
Константин заживява в манастира и когато навършва необходимите години, започва да учи в единственото по онова време народно училище при манастира. Бил много любознателен и за съвсем кратко време се научава да чете и пише. Виждайки, че науката му се удава, чичо му го изпраща във Велес да се обучава при даскал Йордан х. Константинов Джинот[11]. Константин обаче черпи от знанията на даскал Константинов само три години, защото последният бил набеден от местния гръцки владика във Велес Венедикт и бил заточен.
Младият Константин заминава за Крушево. Известно време престоява в Битоля при известните по онова време учители Васил Манчев и Иван Жинзифов. След това отива в Скопие при именития даскал Стоенчо. Благодарение грижите на своя чичо, Константин получава доста солидно образование за своето време. „Благодарение на силния си стремеж към самообразование и извънмерни усилия и труд беше сполучил да достигне всичко онова, което го направи достоен съратник на плеядата достойни наследници на Хилендарския монах“[12]. Младият мъж е владеел свободно руски, френски, турски и албански.
След като се завръща отново в манастира „Пречиста“, Константин бива ръкоположен за йеродякон с името Козма. Младият монах силно е повлиян от борбите за свобода и обединение на българския народ. Предавайки знанията си на по-младите поколения, младият йеродякон възпитава всички онези бъдещи борци за свобода и равенство. Той обикаля всички села на Дебърската и отчасти на Охридската епархия, просвещавайки наред своите сънародници. „С проповед и наставления той крепил и развивал патриотичния дух на българина, готвел е почва, предвещавал изгрева на свободата“[13].
В манастира си Козма построява нова трапезария и училищно помещение. Може да се каже, че младият йеродякон е голям реформатор в училищната програма на досегашното манастирско школо. Той „изхвърля“ от метода на обучение наустницата[14] и Псалтира и въвежда гражданската програма и метод на образование, като „се стараел да постави училището на онази висота, на която са стояли училищата, дето сам той се е учил“[15].
Делото на йеродякон Козма обаче се осуетява от местния гръцки владика Антим, който, за да попречи на начинанието, изпраща писмо до Белградския митрополит Михаил и го моли да изпрати в Кичево сръбски учители и такива се преселват в града. По същото време умира чичото на отец Козма – Теодосий. След като навършил законната възраст[16], Козма бива ръкоположен за йеромонах от гръцкия владика Михаил. Народът единодушно го избира за игумен на обителта, по същото време Козма получава и архимандритско достойнство.
Като игумен на манастира „Пречиста“ Козма не се задържа много. Той става игумен на 23 май 1873 г. и е такъв до 14 септември 1874 г. Малкото време на игуменство на архим. Козма се дължи на факта, че подкрепил народа в желанието му да прокуди гръцкия владика. В първите дни на май 1874 г. под председателството на архимандрит Козма става първото национално събрание на народа в манастира „Пречиста“. На заседанието се изработва и се подписва протокол с клетва, че вече на богослужения няма да бъде поменаван гръцкият местен митрополит, а българският Екзарх. Така и постъпват, а радостта на народа е неописуема.
През лятото на същата година идват всички местни кметове в манастира на отец Козма. Архимандритът се изправя пред кметовете и им казва: „Ако народът е твърдо решен да отхвърли чуждото иго. Ако той постоянствува и не се спира пред никакви пречки и напасти, ако се води борбата до край, аз съм първият между вас, който ще изложи гърдите си на опасностите в борбата“[17]. За плана на архимандрита обаче научава местният митрополит Антим и посредством лъжа пред турските власти отец Козма бива затворен като бунтовник в Битоля. В града отецът престоява до 26 октомври. През нощта срещу Димитровден го вземат от Битолския затвор и го закарват на заточение на Света Гора. Година по-късно, на 1 октомври 1975 г., той успява да избяга от Света Гора и с един руски параход отива в Цариград. Щом разбира, че архим. Козма е в Цариград, екзарх Антим го взема при себе си. В началото отец Козма служи в екзархийския параклис, а след това става архивар на Екзархията.
През 1878 г. заедно с екзархийския персонал и архива се преселва в Пловдив. Там е протосингел на екзарха до 1881 г., когато го назначават за учил в новооткритата българска гимназия в Солун. Назначен е и за председател на българската църковна община. Като такъв Козма престоява до 1888 г. (на негово място през 1889 г. е изпратен архим. Герасим, впоследствие Струмишки митрополит)[18].
През същата година архим. Козма става председател на църковните български общини в Дебър и Битоля. Навсякъде ръководи с най-голямо усърдие и вещина българските работи[19]. През 1891 г. архим. Козма е изпратен в Кичево, за да умири народа, който все повече и повече желаел църковна независимост. В своя дневник екзарх Йосиф пише за това следното: „Ходих на портата при везира да го моля да телеграфира на Битолския валия да позволи на архимандрит Козма, председателя на българската община в Битоля, да отиде в Кичево да умири развълнуваните духове от вдигането на Хр. Телетинов, председателя на Кичевската община. Ако не се направи това, за да се защити населението от сръбската пропаганда, на която явния началник е гръцкия владика, аз ще искам според фермана да се назначи в Дебърска епархия владика[20], инак не мога да понеса това развращаване на българската народност, а с мене заедно ще бъде спокоен и целия български народ“[21].
На 26 март през 1895 г. Екзарх Йосиф телеграфира до Външното министерство в София с питане дали е съгласно да бъдат назначени пет нови митрополита „при условие, че няма да се повдига въпрос за граждански реформи“. Екзархът пише и до архиереите от Св. Синод, които са в София с питане дали одобряват той да назначи за управляващи „на Битоля Охридски Григорий, на Мелник Неврокопски Иларион, на Струмица архим. Герасим, на Кукуш Максим или архим. Неофит, на Дебър архим. Козма, като произведа архимандритите в епископи”. „Архим. Козма трябва да се допусне, ако и да не е в листата на кандидатите, защото е от самото място, и е отдавнашен деец и е македонец“, пише още екзарх Йосиф.
На следващия ден, 27 март, в екзархията се получават писма от министерството на външните работи и от Св. Синод. От министерството пишат, че са съгласни да се назначат епископи, но ако е възможно с берати, като трябва да има официален документ за признаването им. Синодът пък одобрява предложените кандидати за епископи с изключение на архим. Неофит.
Две години по-късно, на 21 октомври 1897 г., Великият везир заявява, че по просбата на българския княз „Министерският съвет реши, а султанът издаде ираде, в което се казва, че може да бъдат назначени епископи на Екзархията, съгласно фермана от 1870 г., с който Българската църква се отделя от Патриаршията, а именно в Битоля, Дебър, и Струмица“. Още същия ден екзарх Йосиф назначава в Битоля Охридския архимандрит Григорий, в Дебър Кичевския председател – архимандрит Козма Пречистански, и в Струмица – архимандрит Герасим.
През същата година Екзархията премества архим. Козма от Битоля в Струмица, а на негово място назначава Струмишкия архим. Герасим[22]. Отец Козма обаче отказва да отиде в Струмица и по негово желание е преместен в Кичево. На 23 ноември екзарх Йосиф посещава Великия везир и му съобщава, че възнамерява да повика двама архимандрити в Цариград, без да знае някой защо, за да може да бъдат ръкоположени веднага[23]. Наистина в началото на декември 1897 г. двамата архимандрити Козма Дебърски и Герасим Струмишки получават поверителни писма да се явят в Екзархията. Архим. Козма заминава от Кичево за Солун, а архим. Герасим за Одрин.
На 21 декември архим. Козма е ръкоположен за Дебърски митрополит. На ръкоположението му присъстват 250-300 души, а екзарх Йосиф допълва: „Бях взел мерки да не влизат в черквата непознати и съмнителни хора и на прозорците бяха поставени хора да не оставят непознати хора да стоят там през време на службата“.
В първия ден на 1898 г. вече новоръкоположеният митрополит Козма се прибира в епархията си. „Населението навсякъде го приема като познат човек и даже не мислело, че за техен владика може да бъде пратен някой друг, освен него, на когото Кичевско изключително дължало освобождението от гръцкото духовно робство. Дядо Козма си беше извоювал тази епархия“, пише за него „Църковен вестник”. По думите на революционера Георги Петров[24] митрополит Козма „успя да направи манастира „Пречиста“ не само светиня, но и светило на Кичевско“.
Делото си митрополит Козма извършва много съвестно. Той постоянно обикаля населените места около Кичево и Дебър. „Идеята, трудът и вродената доброта бяха създали у него рядък характер“, а всичко това се въплъщава и в неговата непритворна доброта и чиста душа. Той не знае какво е хитрост и лукавство. За последното потвърждава и споменът на Е. Спространов (когато вече митрополит Козма е в София): „Не мога да забравя с каква свенливост ми казваше, че си купил място в Княжево, за да си построи малка къща и да се отстрани от града на покой. Някой майстор – Дебранин – му взел 6000 лв. и, поради мобилизацията уж, нито къща му направил, нито парите му върнал.
– Не са загубени, казваше ми; той има имот, ама нали ми взе парите от ръце!… Сам справедлив, вярваше в справедливостта на всички…“[25].
Както казва един от авторите на биографията в „Църковен вестник”: „Имаше нещо и трагично в тоя добродушен старец. Не можеш да си спомниш за него и да не ти стане свидно“. Съвременниците си митрополит Козма удивява особено със своето трудолюбие. На преклонна възраст се заема да научи френски и го научава. Когато започват първите уроци по европейския език, митрополит Козма е още архимандрит в Солун. Тогавашното му положение като председател на Солунската църковна община поставя високи изисквания пред архимандрита, който имал ежедневни срещи с консули и посланици, както и с официалните власти.
Библиотеката на митрополит Козма е особено интересна. В годините той успява да събере съчиненията не само на българските, но и на всички големи европейски автори по онова време, благодарение на което изгражда своя висок интелект и успява да стане прекрасен проповедник без да пише предварително словата и беседите си.
В Дебърска епархия митрополит Козма е бил 15 години. Животът му там обаче никак не е приятен. Години наред митрополит Козма води ожесточена и люта борба срещу сръбската пропаганда в региона на неговата епархия, както и се изправя срещу „зли и отмъстителни албанци“[26]. През 1907 г., когато по Струмишкия митрополит Герасим един гръкоман и член на турската тайна полиция стреля с револвер, по същото време митрополит Козма престоява цяла година в Дебър, без да смее да излезе от митрополията, за да не го убият. „Отиде в Кичево, там властта не го приема и идара мезлиши[27] нито векилина му признава[28]“, пише в своя Дневник екзарх Йосиф[29].
Според Наум Бояджиев[30], който се среща с екзарх Йосиф през 1908 г., митрополит Козма бил отмъстителен и не прощавал. Думите на Бояджиев обаче са провокирани от разразил се спор между митрополит Козма и него относно поставянето на съветници. Митрополит Козма, по думите на Бояджиев, не турнал лица видни и влиятелни пред властта и пред населението. Критиката на Бояджиев е и заради това, че митрополит Козма не общувал твърде много с местната власт[31].
На 19 ноември 1908 г. в Цариград се провежда заседание на Св. Синод, на което за синодални членове са определени Авксентий[32], Иларион[33], Герасим[34] и Козма[35].
Най-голяма душевна болка на митрополит Козма донася изгонването му от епархията след погрома на България през 1913 г. Сърбите заробват наново Македония, а разрушаването на вече изграденото започва от духовните водачи. Понеже не можели да ги избият, сръбските войници започват да гонят духовниците и учителите. Пред митрополит Козма поставят писмо, в което сам той да пожелае доброволно да напусне епархията си. „Бе изгонен наистина с насилие, както последния патрик Арсений от Охрид през 1762 г.“[36]. Само с дрехите на гърба си, митрополит Козма излиза от митрополията, плачейки, сваля шапка и изрича проклятие: „Проклети да сте! Дано наказание ви стигне скоро за престъплението и измамата, що вършите над тоя невинен и измъчен народ“.
В своите спомени Е. Спространов пише: „Като сега да е, виждам пред себе си покойния старец да ми разказва, как сръбските власти са го тероризирали в Дебър да не събира епархийските съветници на заседание. Еднаж даже, когато сръбският (околийският) му се заканил с убийство за неподчинение на властта през военно време, смелият старец отворил гърди и му казал:
– Стреляй! Ето съм пред тебе!…
Подлата ръка на сърбина се смъкнала и не посмяла да посегне върху живота на невинния старец[37]“.
Спространов разказва още, че митрополит Козма му споделял как, когато бил изпъден в Ниш, удивил чиновници със съобщението, че в тоя град до руско-турската война е имало български владика. На това му твърдение чиновниците изказват съмнение, а дядо Козма казва: „Как не може да бъде, когато ние българите в Македония имаме училища от 50 години насам! Вие, може би, не знаете, но аз ще ви кажа, че ние имахме училища, общини, владици и тук в Ниш, и в Пирот, и във Враня, и другаде по този край“. Чиновниците били смаяни, но „що са виновни те“, казвал дядо Козма, „когато всички систематично бяха заблуждавани и лъгани“.
Може би заради тези му думи, когато митрополит Козма бива качен на товарен вагон, седнал на триножен кръчмарски стол и отива в Смедерево, където пък сръбските войници качват митрополит Козма на отворена боклукчийска кола и го развеждат из целия град, като казвали и насърчавали децата да го ругаят, да храчат върху му и да заплюват „бугарашкия“ владика. Митрополит Козма пристига в София „със съкрушен дух от небивалото издевателство и унижение“.
През 1912 г. Св. Синод му възлага да поеме Неврокопска епархия и да организира изборите за Неврокопски митрополит, тъй като митрополит Иларион подава оставка поради болест. Но поради влошеното си здраве митрополит Козма отказва да поеме епархията и на негово място синодът избира Герасим Струмишки.
Митрополит Козма остава в София до 1915 г., когато отново успява да се завърне в своята епархия. С „детинска радост“ той дочакал известието, че Дебър и Кичево са освободени от сръбския ярем и веднага побързал да се завърне в богодаруваната си епархия. „Да бе му възможно да хвръкне. Като сега го виждам как се огорчаваше, че не можеше да си тръгне веднага, понеже имаше да се уреждат някои въпроси, които спъваха бързото му отпътуване“, пише Спространов. „Всред люта зима, при неуредени още пътища и съобщения, в болезнено състояние, митрополит Козма потегли и пристигна в Кичево“, пише за него в църковния печат.
Веднага щом се прибира в своята епархия, митрополит Козма отслужва последната си св. Литургия. Още по време на богослужението той се почувствал зле. Прибира се в митрополията и не след много време предава душата си на Бога „спокоен и доволен, че е изпълнил своя дълг и видял свободата на своето мило отечество“. Това се случва на 11 януари 1916 година.
Опелото на митрополит Козма е отслужено от Охридския митрополит Борис на 13 януари в Кичево. На опелото присъстват всички официални лица, представители на някои епархийски градове и села, множество християни. На опелото митрополит Борис произнася прочувствена реч. В последния път на митрополит Козма присъстват и служат всички свещеници от Кичевска духовна околия, а погребалните песнопения са изпети от войнишки хор. Светият Синод определя за наместник на Дебърска епархия Велешкия митрополит Мелетий.
Митрополит Козма оставя дълбока следа в спомените на своите съвременници. Неговото дело, борбеност и непримиримост пред неправдите ще останат в църковната история като белези на добрия духовник. Във времена, в които понякога забравяме себе си, изгубваме почва под краката си и все повече нямаме връзка с корените си, личности като митрополит Козма могат да припомнят кой е нашият род, както и да ни дадат пример за това какви трябва да бъдем и ние в собствения си живот, както и какъв трябва да бъде отговорът ни на лъжата, несправедливостта и лукавството на тоя век.
Автор: Ангел Карадаков
Източник: Църковен вестник бр. 14, 16 – 2020 г.
БЕЛЕЖКИ:
[1] Кънчев, Иван. „Денят на престъпното безумие или началото на Междусъюзническата война“ – https://bulgarianhistory.org/mejdusaiuznicheskata-voina/
[2] Църковен вестник, бр. 6, 1916 г. стр. 66
[3] Иван Михайлов. Как се бранеше народа. В Кичево
[4] Пак там.
[5] Пак там; Църк. в-к, бр. 6
[6] Град в Сърбия.
[7] Пак там.
[8] В изворите за живота на митрополит Козма има разминаване относно годината на неговото раждане. В брой 3 от 1916 г. на „Църковен вестник” пише, че е роден в Скопие около 1935 г. В брой 6 на същата година – че е роден в с. Орландци през 1936 г. Същата година се потвърждава и от Иван Михайлов.
[9] „Митрополит Козма Дебърски“ – http://daritelite.bg/mitropolit-kozma-d%D0%B5barski-2/
[10] Църковен вестник, бр. 3, 1916 г.
[11] изтъкнат български възрожденски просветен деец и книжовник в Македония.
[12] Църковен вестник, бр. 6, 1916 г., с. 66
[13] Пак там.
[14] Часослова. Някога учели молитви и песнопения наизуст.
[15] Църковен вестник, бр. 3, 1916 г.
[16] Според светите канони това е 30-годишната възраст; възрастта, на която Христос започва Своята проповед.
[17] Пак там.
[18] Църковен вестник, 1918 г. бр. 42, с. 322
[19] Църковен вестник, бр. 3, 1916 г.
[20] Което и става 6 години по-късно, а именно през 1897 г.
[21] Йосиф, Екзарх. Дневници, София, 1993, с. 302
[22] Николов, Тома. Спомени от моето минало, София, 1989
[23] Йосиф, Екзарх. Дневници, София, 1993, с. 302
[24] Известен още като Гьорче Петров
[25] Църковен вестник, бр. 8, 1916 г, с. 87
[26] Църковен вестник, бр. 8, 1916 г.
[27] Околийското управление.
[28] Селски старейшина, надзорник.
[29] С. 566
[30] Български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1898 до 1908 г. е касиер на околийския революционен комитет в Дебър.
[31] За спорът между двамата може да се прочете в дневниците на екзарх Йосиф на стр. 662. Там той споделя за срещата си с Бояджиев и цитира думите, с които той характеризира личността на митрополита.
[32] Пелагонийски
[33] Неврокопски
[34] Струмишки
[35] Дебърски
[36] Църковен вестник, бр. 8, с. 87
[37] Пак там.
