Начало / Uncategorized / Духовното старчество

Духовното старчество

1. Въведение

Днес, когато говорим за понятието духовен отец, в повечето случаи имаме предвид свещеник, който е изповедник. Но в църковното Предание значението на духовното старчество е много по-широко понятие.

Само Бог е Отец [1]. Христос, Синът Божий, се прояви също като наш отец, разкривайки любовта на Отца към света. На Възнесение Христовото отчество се проявява още по-ясно. Неговите ученици предчувстват своето духовно осиротяване и биват обзети от неописуема болка. Господ обаче не ги оставя осиротели. Той изпраща Св. Дух, Който ги наставлява на „цялата истина“ [2]. 

2. Духовното старчество

Нека обърнем внимание на по-дълбокото значение на духовното старчество в библейското и църковното Предание. Св. ап. Павел пише: „Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието“ [4]. На друго място отбелязва: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос“ [5]. Св. ап. Павел роди      чеда чрез Евангелието и изпита болки, докато не видял Христос изобразен в човешкото същество. 

„Апостолските постановления“ (4 в. сл. Хр.) определят, че Бог дава божествено осиновение чрез епископите. Ето защо ние като духовни деца трябва да ги „обичаме като наши благодетели и ходатаи пред Бога, които са ни възродили чрез вода (кръщение) и ни напояват с пълнотата на Св. Дух (ръкоположение), които са ни  хранели със словото като с мляко, подхранвали са ни с учение (проповед), потвърдили са чрез своите лични увещания (лични поучения), преподават спасителното Тяло и драгоценната Кръв Христови; избавят ни от греховете (покаяние и изповед), направиха ни съ-участници на светата и свещена Евхаристия (причастие)“ [6].

Откриваме подобен възглед и в текстовете на св. Игнатий Богоносец. И апостолските текстове, и тези след тях, придават екслисиологичен характер на духовното старчество. Епископът е „образ на Отца“ [7]. Той не е отговорен само за „развръзването и освобождаването“ на греховете, но той възражда чрез кръщението; храни духовно чрез своето поучаване и увещание и приканва към тайнството Евхаристия. В онези времена покаянието се е случвало, в по-голямата си част, преди приемането на св. Кръщение. 

Когато монашеството започва да процъфтява, можем да видим и пропорционално развитие на духовното старчество. Думата „авва“, която произлиза от санскритски и изразява новата връзка между християните и Бога, се използва за определянето на термина „старец“, по-специално за подвижници и монаси, надарени с ха́ризма (благодатен дар). В монашеската традиция „отецът“ е проникновен, прозорлив монах, научен от Бога, старец, авва. Някой, който чрез очистване е получил божествено просвещение и прославление. Това старчество не произлиза от някаква йерархична функция. То е харизматично и обикновено е лично качество на дадения отец. Дарбата, обаче се развива в Църквата. Не е нещо неестествено епископите да се обръщат към такива монаси, за да поискат тяхната духовна помощ и съвет [8]. Същото важи и за жените, които са били духовни майки в пустинята, отличаващи се с духовните си дарби. Те помагали на другите да водят живот в Христос и били известни като „амма“. 

През 4 в. сл. Хр. имало хора, които смятали, че епископът и свещеникът са равни по отношение на духовното старчество. В отговор на това и осъждайки тази заблуда, Епифаний Кипърски пише, че „рангът“ на епископа е „първороден на отците“. Епископът е посветен, „защото той ражда (за духовен живот) в Църквата“, от друга страна, поръчението за свещениците, тъй като те не могат да произвеждат отци, е „да раждат (за духовен живот чеда за Църквата чрез обновяване в купела“[9]. С други думи, свещениците кръщават християните и ги правят Божии чеда. При изключителни обстоятелства, както например през времето на гонението при Даций, епископите въвели институцията на „покаяние пред свещеник“ (за грехове, засягащи догматите, като отстъпването от вярата, което обикновено било отнасяно до епископа), макар това да отпаднало след това. 

Св. Симеон Нови Богослов (956-1036) казва, че духовната власт за връзването и развръзването първо била дадена от апостолите на архиереите. С течение на времето тази духовна власт се предавала от архиереите на свещениците, които се отличавали със своя свят живот, а след това на монасите. Има два важни фактора, които допринасят за предаването на тази власт на монасите: първо – бързото разпространение на християнството и увеличения брой на християните; и второ – упадъкът и разпуснатостта в духовния живот на архиереите и свещениците. Но според св. Симеон, същата болест поразила и монасите и те станали „монаси съвсем немонашестващи“ [10]. Острата критика от страна на св. Симеон Нови Богослов и неговите ученици не означава нападение или накърняване на институционалното измерение на Църквата. Критиката му е била насочена към възстановяването на монашеския живот и на живота на Църквата като цяло, както и за запазването на духовното старчество, като предадено от Св. Дух. 

Тези позиции на св. Симеон Нови Богослов относно способността на монасите да упражняват служението на духовното наставничество били силно критикувани, особено по отношение на „връзването и развръзването“. Така, един век по-късно, Валсамон (Теодор Валсамон, Антиохийски патриарх и един от големите канонолози), направил ясно разграничение, от една страна, между монасите, които слушат разсъжденията и мислите (тези, които дават съвети) и, от друга страна, властта за „освобождаване от грехове“, която се дава от епископите само на определени упълномощени за това свещеници [11]. Св. Симеон Солунски (1429 г.) е по-категоричен. „Служението на духовното наставничество не трябва да се предоставя на обикновени монаси, които не са ръкоположени. Това е така, защото (връзването и развръзването на грехове, бел. прев.) то е толкова свещено, че каноните определят, че това е служение на епископите, а не на свещеиците. Свещениците изпълняват това служение само по необходимост и когато епископът отсъства. Най-големите престъпления: отричането от вярата, убийствата и престъпленията от страна на духовниците, трябва да бъдат отнасяни към епископа, както и всичко, което е извън компетенциите на изповедника. Всичко трябва да става със съгласието на епископа, защото покаянието попада в неговата собствена област“. Това става ясно от публикуваното увещателно писмо [12]. 

Въпреки това, номоканоните от времето на турското робство призовават епископите да издават разрешителни писма на монасите, та те да изпълняват служението и на духовен отец. Св. Никодим Светогорец не е съгласен с горното мнение. Позовавайки се на по-ранната църковна традиция, той пише: „Миряни и монаси не бива да изповядват, нито пък монахини, защото това противоречи на каноните“ [13]. Освен това „Наръчникът за изповед“ („Ексомологитарий“) от св. Никодим Светогорец обръща изчерпателно внимание на задачата на духовния отец по отношение на спазването и прилагането на свещените канони. Духовното старчество трябва да се предприема и упражнява само от онези, които имат аскетически трудове и подвизи. Това е строгото поръчение на Църквата. В същото време обаче, тъй като той разбира потребностите и недостатъците на своята епоха, св. Никодим препоръчва на епископите (при нужда от духовни наставници, бел. прев.) поне да определят най-опитните и възрастни свещеници за изповедници и „тях да правят духовни старци, тъй като поради своята възраст те са по-опитни в знанието и са опитомили своите страсти“ [14].  Той не изключва по-младите свещеници, ако са добродетелни и имат разсъдителността на духовен старец. Той дори е на мнение, че „освен безбрачни и неженени йеромонаси, онези, които са в брак, и които са достойни“, трябва да станат духовни старци [15].

Автор: проф. протопрезвитер Василий Калиакманис

Превод: Ангел Карадаков 

Източник: pemptousia.com

БЕЛЕЖКИ:

  1. „И никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата“ (Мат. 23:9).
  2. Йоан. 16:13
  3. G. Florovsky, Scripture and Tradition: an Orthodox View.
  4. 1. Кор. 4:14
  5. Гал. 4:19
  6. „Апостолски постановления“ – 2, 33
  7. Ignatios of Antioch, To the Magnesians , 6, 1, PG 5, 669AB; To the Trallians 3, PG 5, 677AB
  8. P. Evdokimoff, Le monachisme intériorisé.
  9. Against Heresies, 3, 1 55, 4 PG 42, 508CD
  10. V. Christoforidis, Ἡ πνευματικὴ πατρότης κατὰ Συμεὼν τὸν Νέον Θεολόγον, Thessaloniki 1977, pp. 52-53
  11. Ibid, p. 57.
  12. On Repentance [Περὶ μετανοίας, μτφρ. Ἰ. Φουντούλη, Τὸ ἱερὸν μυστήριον τῆς μετανοίας, Εἰσηγήσεις-Πορίσματα Ἱερατικοῦ Συνεδρίου τῆς Ἱερᾶς Μητροπόλεως Δράμας ἔτους 2002, Drama 2002, p. 407].
  13. The Rudder [Πηδάλιον, p. 313].
  14. Exomologitarion [Ἐξομολογητάριον, p. 12].
  15. Ibid, p. 13.

За Ангел Карадаков

Виж още

Доц. Павел Павлов: През 2020 г. обучението в Богословския факултет ще бъде безплатно

През 2020 г. стартират отново магистърските програми към Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. ...