Начало / Uncategorized / Домостроителството, архитектурата и Православието

Домостроителството, архитектурата и Православието

В своята рубрика „За Православието и хората“ Добротолюбие ви среща с православни християни, вплели вярата си в Бога в своето ежедневие като упование и послания.

Надяваме се така да покажем, че християнският начин на живот не само не противоречи на времето, в което живеем, но, напротив, помага ни да реализираме нашия потенциал и да откриваме все повече и повече красотата на света около нас. Асен Андонов разговаря с Виолета Попова, архитект, проектант и преди всичко вярващ човек. 

– Здравей, Вили, много се радвам, че се съгласи да станеш нашият първи участник в рубриката “За вярата и хората”. Тази рубрика цели да покаже живота на “обикновения” православен християнин, който не е никак обикновен, а даже напротив – често е много по-вълнуващ за хората, тъй като в лицата на именно такива “обикновени” хора можем някак по-лесно да припознаем себе си и да открием Христа. Нека да започнем с въпрос за теб – може ли да ни разкажеш накратко за себе си – къде си родена, на колко си години, с какво се занимаваш?

– Първо, благодаря за поканата и хубавата инициатива! Накратко за мен – на 30 години съм, понастоящем живея в София, но се стремя да се върна в родния си град Враца. Омъжена съм и често казвам това, когато ме попитат за най-голямото ми постижение. По професия съм архитект и в момента се занимавам с проекти за еднофамилни къщи и църкви. Бих искала и занапред да имам все така тази възможност, както и да участвам в различни инициативи за подобряване на градската среда. Обичам да чета книги, да пиша (предимно разкази и стихове), да се разхождам сред природата или сред непознати градчета и села из красива България.

– Какво те накара да се обърнеш към вярата?

– Като ученичка ме занимаваше много въпросът за любовта – каква е нейната същност и защо всички пеят и пишат за нея, но сякаш не я живеят наистина. Може ли да бъде само между двама души или е нещо много повече от това? Качество на душата? Умение да гледаш на живота по друг начин? Един съвсем различен критерии за това кое е ценно и кое не? Вече като студентка се бях сблъскала и с други вероизповедания, но единствено Православната вяра ми даде отговора, който търсех.

– Разкажи ни как минава един твой ден. Освен работата ти, има ли нещо друго, което обичаш да правиш през свободното си време?

От около година работя на свободна практика и това определя донякъде по-динамичното и различно  ежедневие. Опитвам се всеки ден да имам време и за дома, семейството, приятелите и онова, което обичам като книгите, разходките и тишината, която ми дава много вдъхновение.

– Според теб има ли допирна точка между Православието и архитектурата?

– Допирна точка или дори припокриване има между всяка човешка дейност и Православието. Призванието или професията трябва да бъде в полза на другите. В архитектурата център е човекът и неговата благотворна среда за обитаване. Винаги съм мислела, че това е колкото техническа наука, толкова и хуманитарна. Но коя среда е добра и здравословна за обитаване остава въпрос с нееднозначно решение.

– А сега ще попитам нещо по-различно – в православната терминология използваме една много красива дума, “домостроителство”. Какво за теб означава това?

– Човекът в своя земен път постоянно се стреми да гради – дом, отношения, каузи. Но най-важното за всяко строителство е здравата основа, на която то стъпва. Ако тази основа е любовта, но онази цялата (която покрива грешките на другия, не търси своето и се разраства във времето), то всяко начинание подпомага духовния живот и изграждането на красив, устойчив вътрешен свят. Нашият дом е на първо място сърцето ни.

– Смятам, че има много общо между архитекта и семейството. И единият, и другият се опитват да съградят основа, която ще издържи изпитанията на времето. Какво за теб  е семейството и семейният живот?

– За мен семейството и добрите отношения с хората са на първо място, а после идва и професията. Но това степенуване е само привидно, защото всички усилия, които полагаш да има мир, разбирателство и взаимно подпомагане, израстване, взаимна радост също във всичко, което е важно и за теб, и за другия, ти помагат да напредваш и в професията. Навсякъде работата е с хора.

– Какво предстои на този етап в кариерния ти път? Къде могат нашите читатели да научат повече за твоите проекти?

– В момента разработвам личен сайт с проекти и услуги, които предлагам, но имам още работа по него. Но иначе всеки, който има желание, винаги е добре дошъл да се свърже с мен на violeta_dmv@abv.bg

Идеен проект за храм „Св. Ирина“ в с. Йоглав, обл. Ловеч

– И последно, какво ще посъветваш онези, решили да поемат по нелекия път на архитекта?

– Когато избирах какво да следвам, мислех, че математиката и рисуването се балансират в професията архитект, давайки й рационалност, но и свобода, творческа страна. Сега все още мисля, че този баланс съществува, всеки проект е като задача с „дадено“ и „търси се“. Но основна трудност не е в съобразяването с всички законови и технически изисквания, възгледи и очаквания на клиента, а в стремежа на архитекта решението да носи и частица от него като автор. За мен ключът е в това, че творческата страна не е нещо абстрактно, а съвкупност от малки стъпки с една обща цел – по-добра среда за човека. Понякога красотата наистина не е във видимото за очите или поне не само.

– Много благодарим за времето ти, Вили. От името на екипа на “Добротолюбие” ти пожелаваме много творчески успехи във всяко едно начинание!

– И аз благодаря за хубавите въпроси, които трябва по-често да си задавам и аз самата. Успех в рубриката, ще я следя с интерес!

Предлагаме ви и някои неща от творчеството на Виолета Попова. 

ДУМИ

Неспазени,

изсипани като камъни,

от егото ни с време наострени

или просто неискрени –

думи има убиващи,

сами срещу себе си ги изпращаме.

Те тръгват

от мислите неборени

в нишки безброй възможности,

от които умът не се отвръща.

А от там…

с удар в околните се забиват,

дори неизказани

или неволно изтръгнати.

И ето ги в очите насреща,

безвъзвратно потънали

и тебе с тежестта си повлекли.

Думи има убиващи,

от тях сме все така умиращи.

Но има и други.

И те от мисли, но избрани, започват,

и те от ума към другия се насочват.

Но не рушат,

не газят, не мразят,

не бързат, не скачат, не бягат,

не се изстрелват от нищото –

не стоят на катапулта на премислянето.

Те са вглеждане навън и нагоре,

не безцелен кръг, обхождащ всичко твое.

Първо взимаш или първо даваш –

ти избираш.

Но всичко е думи и те винаги остават.

***

Най-вълшебните думи

Живял някога най-неизвестният художник. Че никой не знаел за него и не бил виждал картините му, не е чудно, но дори и той самият не виждал таланта си и не мислел за него. Ставал сутрин и тръгвал към работилницата на кожаря. Там помагал през деня срещу скромна прехрана. По краткия си път винаги успявал да запомни много и различни детайли, които вечер рисувал. Ден след ден картините му се трупали и често стигали до тавана на малката му стая. Обикновено преизползвал платната, но този път решил да изхвърли малка част, която запречвала единствения му прозорец. На другата сутрин отново вървял по пътя за работа, когато дочул хорска глъч. Тълпа съседи обсъждали изхвърлените от него картини. Едни откривали майсторски похвати на четката, други се дивяли на предадената емоция, трети се обзалагали каква ще е цената им след 100 години. Художникът слушал и не можел да се познае във всички догадки за автора. Незабелязано се отдръпнал и продължил по обичайния си път към работа. Не си и помислил, че животът му може да се промени, но тайната му не останала неразгадана. Една възрастна жена го забелязала и решила да го последва.

Съвсем скоро всички разбрали кой е истинският художник, но започнали да забравят предишните похвали и да ги заменят с критики. Едни казвали, че творбите му не са толкова добри и си личи, че никога не се е учил на занаят. Виждали грубите мазки, може би резултат от работата при кожаря. Други намирали емоциите за противоречиви, а трети смятали, че едва ли някой би дал и пукната пара за тези лошо подбрани цветове.

Само възрастната жена нищо не казала, а късно вечерта похлопала на вратата на вече известният, но неоценен художник:

– Вече си готов да поемеш по пътя на призванието си – рекла му тя.

– Аз нямам призвание – казал тъжно художникът. Рисувам, защото искам да запомня всичко красиво, което виждат очите ми. Но и така не успявам. Не е възможно да побера всяко чудо навън в малките платна и тясната си стая.

– Така е – отвърнала старицата с усмивка -, защото целта на призванието не е да послужи на теб. Ти не се опита да спечелиш хорското одобрение. Не егото ти се изливаше на празното платно, а онова, на което искрено се възхищаваш. Но всеки талант е дар в услуга на другите, задвижван от красота, която умеем само да улавяме и предаваме.

Щом отекнали последните думи, художникът започнал да се преобразява. Бил писател, бил архитект, корабостроител дори и коя да е професия, докато помнел думите “щом е в услуга на другите”.

За Ангел Карадаков

Виж още

Доц. Павел Павлов: През 2020 г. обучението в Богословския факултет ще бъде безплатно

През 2020 г. стартират отново магистърските програми към Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. ...