Начало / Uncategorized / Не се разделяйте с любимите си хора

Не се разделяйте с любимите си хора

Известният гръцки проповедник архим. Андрей (Конанос) обяви, че напуска свещеничеството. В много традиционно православни страни той е познат и обичан, благодарение на своите прекрасни проповеди и книги.

Затова и новината за неговото решение разтревожи мнозина, дори обезкуражи. Как да се отнесем към тази вест? Сайтът pravmir.ru помоли известният руски богослов архим. Сава (Мажуко) от манастира в Гомель „Св. Николай Чудотворец“ да сподели своите мисли по този въпрос.

Лятото на 2020 е тревожно – вирусът не отстъпва, в Урал се бунтува схимник, в Беларус – тревога и сълзи, някъде взривяват къщи, пожари в горите, реки преливат от коритата си, а за църковните хора изниква още едно огорчение – архимандрит Андрей Конанос взе решение да подаде оставка като свeщеник.

Той е известен публицист, автор на утешителни книги и проникновени проповеди. И какво да правим сега с тези книги, слова и поучения? Доколко вече можем да им вярваме? Как самите ние да се преборим, когато такива духовно надарени хора напускат Църквата? Възможно е и в действителност за религията да са настъпили последните времена, както някои говоят – тя вече е ненужна, какви ви доказателства, ако самите проповедници на Църквата, че даже и просветените йерарси така леко се отказват от расото?

Преди всичко, успокойте страстите. Това е първото нещо, което трябва да се направи при каквито и да било притеснеиня.

В последно време все повече ни се случва да чуем за свещеници, отказващи се от своя сан. Това означава ли, че тези случаи зачестяват? Не. Това просто означава, че сме станали по-информирани. Да предположим, че се случва по-често. Това се дължи на факта, че днес напускането на духовните среди вече не се счита за иход от духовните съсловия и не води до катастрофалните последствия, типични в по-стари времена.

За съжаление нямаме статистика за подобни случаи по години, периоди, изповедание, което не прави чест на църковните хора. Най-разпространената реакция на религиозното общество е „те излязоха от нас, но не бяха наши“ (1 Йоан 2:19). Веднага, щом християнин напусне Църквата, той престава да ни бъде интересен. Заработва своеобразният механизъм на социалната „карантина“ – човекът, отпаднал от нашата съобщност, несъзнателно се възприема като опасен чужденец, вражбеден и, вероятно „заразен“. И в тази „карантина“ всъщност има много истина, тъй като разстригването може да бъде съблазнително, неговият образ разрушава разбираемата система със самото си присъствие.

Отричането на подобни факти и заклеймяване на разстригването обаче е още по-голямо зло. На първо място, защото става дума за живи хора, които не се чувстват добре. На второ – по една или друга причина православното общество, което се слави с големия си интерес към аскезата, решава да не се занимава с отрицателния опит, с опита от църковните грешки, които не са по-маловажни за истинския подвижник от достиженията на прославените аскети.

Свещениците в действителност напускат Църквата и то не само те, но и монаси, дори епископи. И какво да ги правим? Може да си замълчим. Може безкрайно да повтаряме, че не са наши. Всъщност църковното общество прави точно така. Разумно ли е това? Полезна ли е тази стратегия за църковния живот? За мен отговорът е очевиден. Свещеници, монаси, епископи, както и миряни, напускащи Църквата, трябва сериозно да занимават умовете ни не само от милосърдие и състрадание, но и заради църковната полза, например изучаването на биографията.

Това би ни помогнало да избегнем дадена трагедия в бъдещето и би ни позволило да извършим богословска и каноническа „работа над грешките“. Повтарям – става дума за жив човек. Какъвто и да е даденият проповедник в расо, той не е нито Супермен, нито античен полубог. Може да е страдал, може би е имал съмнения, изпитвал е самота, обиди.

И благословен е този, който има някого, който може да го подкрепи и подаде рамо.

Даже и на обикновения свещеник не му е лесно да преминава през такива изпитания, но на публична личност е в пъти по-трудно, тъй като, дори да е обграден от своите почитатели и пътят му да е пред очите на всеки, то простото човешко общуване, достъпно за повечето хора, може да се окаже недостижим лукс.

Стига се до там да няма с кого да споделиш, дори да нямаш човек, който наистина да се застъпи за теб. Лятото на 2020 г. и заминаването на отец Андрей (Конанос) шокираха мнозина. Но беше лятото на 2018 г., когато един прекрасен мисионер и проповедник, чието има също беше Андрей – протойерей Андрей Федосов, известен още като „Киберпоп“ – бе несправедливо поставен под църковен съд и премина през всички кръгове на административното унижение, преди да напусне свещеничеството.

Разбира се би могло и той да не прави нищо, а просто да се примири с църковното запрещение и църковната несправедливост – нима не се очаква това от всеки православен? Но той напусна свещеничеството. Защото е жив човек, а на моменти живият човек е толкова наранен и самотен, че е готов да направи най-неочакваното, само и само да избяга от този глух мрак и болка. „Киберпоп“-ът се отказа от расото си. Но той бе човек, изключително необходим за Църквата. Но той излезе от нас и това може да означава само едно – той никога не е бил наш.  „Отрядът не забелязва загубата на войник“, въпреки че тук си спомням съвсем различни стихове:

Никого не е защитила,

обещаната в далечината среща,

никого не е защитила,

ръката, зовяща в далечината.

Разбира се, не знаем всички подробности. Отец Андрей (Конанос) в своето деликатно писмо не разказва за причините за своето напускане. Мисля, че неговите почитатели трябва да се придържат към същата деликатност и да не бъдат прекалено любопитни. За мен е също токова неприятно и злорадството на самопровъзгласилите с е праведници, и радостта на „напредналите“ грешници, които го засипаха с поздравления.

Също толкова неприятно е като злорадата радост на самопровъзгласилите се праведници и радостта на „напредналите“ грешници, които задушават отец Андрей (Конанос) с поздравления. Без значение какво казваме, напускане на свещеничеството е голяма трагедия. Не ни е дадено да съдим и преценяваме, но имаме право на съчувствие и разбиране, което научихме по много начини от проповедите на отец Андрей. Каквото и да казваме, напускането на свещенството е огромна трагедия.

Нам не ни е дадено да съдим, но ни е дадено да изпитваме съчувствие и да проявяваме разбиране, на които проповедите на отец Андрей са ви и учили. Какво да правим с книгите? Четете, съхранявайте, препрочитайте – с благодарност и молитва за светлината и радостта, които сподели с нас този прекрасен писател. Не е необходимо да се издигат клади на инквизицията и суетно да се изземат книги от църковните рафтове – би било глупаво. Книгите са хубави,текстовете – достойни. Четете, тъгувайте и благодарете.

Автор: архим. Сава Мажуко

Превод: Асен Андонов

За Ангел Карадаков

Виж още

В подкаста тази седмица – Съчувствието, милосърдието и обичта към ближните

Уважаеми слушатели, представяме ви първия брой от новия сезон на подкаста на сайта „Добротолюбие“ – ...