Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Името на Александър Чашкин е известно на всички, които имат поне малко познания по църковно изкуство.
Работил е върху благоукрасяването на много църкви. В интервюто си за Pravoslavie.ru Александър говори за отговорността на художника, защо дори посредствените икони могат да излъчват божествения мир и какво го разстройва в съвременното църковно изкуство.
– Започнахте да рисувате икони и то на тридесет и пет. Моля, кажете ни как се решихте да започнете.
– Първоначално не съм мислили да рисувам икони. Имах няколко различни професии. Например, по едно време работех с тренировъчни състезателни коне по хиподрума, а вечер посещавах часове в Московския художествен институт „Суриков“ (катедрата за допълнително образование), където рисувах пейзажи. След това продължих обучението си в Оперното студио на Централния дом на работниците на изкуствата в Москва, въпреки че бях над трийсет и не можех да мечтая за оперна певческа кариера. И тъй като започнах живота си в Църквата, се присъединих към хора на храм „Всички светии“ в Сокол (Москва), където пях пет години.
Монахиня от тази църква ме запозна с известен духовен старец. Той ме попита: „Какво правиш?“ Отговорих: „Рисувам пейзажи и пея в хора.“ После се обърна към монахинята: „Вера, води го при о. Зенон [архимандрит Зенон – водещ съвременен руски иконограф, експерт по изкуство и учител по иконопис.] – той ще рисува икони. И не го слушайте, когато той каже, че не иска. „Така отидохме до манастира „Свети Даниил“, при о. Зенон. От този ден започна нов живот за мен: веднъж видях о. Зенон да рисува икони, разбрах, че пред мен е истински майстор. „Мога ли да ви помогна?“ Попитах. На следващия ден започнах да му помагам, като разтривах бои. Не би ми хрумнало да кажа, че искам да рисувам икони. Просто му помогнах като разтривах бои и наблюдавах о. Зенон как рисува.
– Кой ви научи да разбирате същността на иконите не само чрез сферата на изкуството, но и от богословска гледна точка? Отец Зенон ли беше?
– Да, аз също се интересувах от богословието на иконите. Отец Зенон ме посъветва и аз започнах с четене на „Иконостас“, богословско произведение на о. Павел Флоренски. Между другото, да изкажа благодарността си на о. Павел Флоренски за всичко, което е направил за нашата Църква. Образът му беше поставен в катедралата „Св. Николай“ във Вашингтон, окръг Колумбия, макар и без ореол в изпълнение на църковните канони тъй като о. Павел не е канонизиран за светец.
– Като бебе ли бяхте кръстен?
– Бях кръстен вече възрастен, когато бях на около трийсет. Както беше с повечето мои връстници, аз не бях доволен от материализма, защото той не даде отговори на много въпроси и не можа да обясни подробно същността на нашия свят.
Хората се опитваха да намерят отговори на духовни въпроси, но понякога в грешна посока – някои бяха увлечени от индийската философия; те също не можаха да намерят истината.
Много сме задължени на руската класическа литература, която ни насочва в правилната посока. Обърнах се към вярата най-вече благодарение на Лев Толстой и Фьодор Достоевски. Толстой беше първият. Докато четях книгите му, видях, че той искрено вярва в Бог, макар да изглеждаше, че му липсва нещо важно (между другото, първото ми монументално произведение бяха стенописи в „Св. Николай“, храм близо до имението на Толстой).
След това открих Достоевски и след него започнах да чета съзнателно за Православието. Така малко по малко разбрах, че трябва да се кръстя. Точно година по-късно се присъединих към църковен хор, а пет години по-късно станах ученик на о. Зенон. Интересното е, че не му казах, че съм художник и чак година по-късно му показах иконата си. Той ми каза: „Да, това е вашата мисия. Можете да рисувате икони“.
—Кой друг те научи да разбирате иконите?
– Тамара Яковлевна Волкова, ученичка на монахиня Юлияния (Соколова) [1899—1981; виден руски иконописец и реставратор], с която работихме в „Софрино”. Благодарение на Тамара Яковлевна усетих приемствеността на живата традиция.
– Иконите се наричат „прозорци към небето“. Може ли всяка икона да стане такъв прозорец?
– Това е много труден въпрос. Например наскоро получих обаждане от германския град Трир, където направих стенописи за църквата „Св. Четиридесет мъченици“, и където все още работя с помощник по нейното разкрасяване. Преди шест месеца рисувах икона на свети Йосиф Исихаст за тази църква. Хората, които ми се обадиха, казаха, че тази икона започна да мироточи! Това явление със сигурност няма нищо общо с мен или с моите умения.
Всяка икона е загадка, мистерия, която никога няма да успеем да разрешим. В някои случаи дори хартиените репродукции на икони мироточат. След това научих за пазач на гробища, който започнал да рисува икони; макар да бяха посредствени, меко казано, те също мироточиха.
Такива големи шедьоври като Владимирската икона на Богородица или „Света Троица” на св. Андрей Рублев никога не мироточат. Защо? Може би защото те сами по себе си представляват образ на небесния свят чрез силата на тяхното майсторство и дух? Можем само да разсъждаваме върху това.
– Но иконописецът трябва да отговаря за работата си, нали?
– Напълно. Това, за което току-що говорихме, не е зоната на отговорност на никого. Той трябва да върши работата си сериозно и съзнателно, особено що се отнася до рисуването на икони; това е негово задължение и отговорност – нещо, за което ще трябва да отговаря.
Ако художник, който няма много общо с Църквата, реши да рисува икона, резултатът ще бъде просто рисувана иконографска схема, а не икона. Хората ще се молят пред нея, но как авторът, който е свършил работата си, без надлежно благоговение ще отговоря за това?
Според мен това е основната отговорност на зографа: дали той започва да рисува икона с вяра в сърцето си или е мотивиран само от печалба. Един от най-разпространените грехове на нашата епоха е консуматорството и това лесно води до отстъпничество. Уви, има дори потребителско отношение към Църквата.
– Как можем да се противопоставим на това явление в църковния живот?
– Чрез възстановяване на общностите. Те играят важна роля в борбата с потребителското отношение към Църквата. В общността, в църквата ние не идваме само за „задоволяване“ на своите „духовни нужди“ – ние сме членове на едно семейство и за нас Литургията е наше общо дело. И общността ни помага да разберем, че ние, всички верни, правим Една Църква и Тяло Христово.
– Ако религиозен човек, който създава икони на светци, осъзнава, че му липсват умения на професионалист (композицията е лошо планирана и изпълнена, анатомичните характеристики са представени неточно и т.н.), не става ли въпрос и за отговорност?
– Да, става въпрос за отговорност. Някой, който рисува икони, трябва да се стреми да учи и усъвършенства уменията си. За съжаление това, което току-що описахте, е често срещано явление. Веднъж о. Зенон ми каза, че единственият проблем на съвременните иконографи е липсата на основни техники за рисуване. Ако някой вярва, че ще създаде истински шедьовър само чрез Божественото вдъхновение и чрез молитва, без да учи, без да отделя много време за учене, няма да успее. Без учене, овладяване на умения и постоянна молитва няма да има резултат.
– Повече от десет години преподавахте в Руския православен университет „Свети Йоан Богослов“ и бяхте декан на катедрата за църковно и историческо рисуване. Според вас кои са основните компоненти на преподаването на иконографията на студентите?
– Между другото, аз се съгласих да преподавам там, защото бях поканен от композитора Николай Римски-Корсаков, който каза, когато бил сам той поканен в консерваторията: „Добре, като преподавам на други, вероятно сам ще науча нещо“. И така, когато започнах да преподавам на ученици, се опитах да обясня колко е важно да рисуваме добре, да усещаме грациозното движение на линиите… Ще повторя това, което бях чул от о. Зенон: „В момента, в който художник, не на последно място иконописец, почувства, че е станал майстор, той престава да бъде художник. Истинският художник чувства, че е все още ученик през целия си живот и се стреми да се учи“.
Иконописецът трябва да продължава да усъвършенства своите умения и да усъвършенства познанията си по теология. За да нарисувате икона трябва да копирате многобройни чертежи. И да работите само с контурни рисунки през целия си живот, което означава да не напредвате.
– Значи все още се учите?
-Определено! Работих в сръбския манастир Дайбабе в Подгорица, Черна гора. Когато пристигнах там преди около пет години, възнамерявах да използвам силикатни бои – традиционен материал на нашето време. Но черногорският митрополит Амфилохий ми каза на руски: „Не, Александър, нужни са ни само стенописи“. Затова трябваше да науча стенопис – техника на рисуване върху мокра мазилка; тя е доста сложна, тъй като трябва да правите всичко бързо и без грешки [рисувате, докато мазилката е мокра, а след няма да можете да коригирате грешките чрез пребоядисване].
В този манастир е построен параклис, посветен на стогодишнината от мъченическата смърт на Царските мъченици. Преди три месеца о. Даниел (Ишматов), нейният игумен, ме покани да рисувам стенописи в този параклис. Рисувах образите на император Константин (който направи християнството държавна религия); Крал Стефан I и Свети Николай II. Император Николай е изобразен с кръст в ръце, а скиптър и кълбо се държат в ръцете на Св. Богородица. Основната идея беше краят на православните монархии на земята. След като видя моите стенописи, митрополит Амфилохий ме награди с орден „Свети Николай II“, учреден от Черногорската митрополия.
– Създадохте няколко стенописи за катедралата „Свети Николай“ във Вашингтон, окръг Колумбия, главната катедрала на Американската православна църква. Познавахте и епископ Василий (Родзянко). Можете ли да споделите някои спомени за него?
– Той беше много забележителен човек, абсолютно отворен и достъпен. Въпреки възрастта и опита си, той имаше способността да вижда света през погледа на дете. Усещах бащината му грижа през цялото време. Имам високо мнение за работата му „Теорията на големия взрив и вярата на светите отци“ – книга, която все още остава до голяма степен недооценена. Епископ Василий беше скромен човек и пенсията му от 400 долара беше достатъчна само за плащане на горивото.
– Какво спечелихте като иконограф, като се срещнахте с хора като епископ Василий, протоиерей Димитрий Григориев (1919–2007), председател на катедралата „Свети Николай“ във Вашингтон и други?
— Тези срещи ми показаха истинско християнство и християнска любов, което ми позволи да видя блясъка на преобразяващата светлина на Тавор, която се опитваме да общуваме в нашите икони.
За мен беше благословение да се срещам с такива хора, всеки от които по свой начин беше пример за святост.
Спомням си първата си среща с о. Кирил (Павлов). В този ден бях на Сергиевата Лавра с мои познати и не исках да ходя на изповед, затова реших да си тръгна тихо. Отец Кирил забеляза това и ми се обади. Дойдох при него и говорихме около петнадесет минути. Тръгнах, напълно разбирайки какво е святост. Отец Кирил ми го показа – истинска християнска любов. В тези петнадесет минути усетих колко много любов о. Кирил има и дава на всички, независимо колко дълго са разговаряли – за няколко минути или три часа.
Моята скорошна среща с о. Теодор Конюхов е забележителна и важна и за мен. Той ми разкри, че подвизите му като пътешественик, обиколките му с обикновена лодка, дори и при големи бури, стават възможни само с вяра и молитва.
– Винаги си спомняте за патриарх Алексей II с топло чувство и благодарност. Можете ли да споделите история, свързана с него, която ви връща най-милите спомени?
– Правих стенописи за олтара на църквата “ Св. Сергий Радонежски“ в Високопетровския манастир в Москва. Един ден, докато работех, някои хора, които изглеждаха като бандити, влязоха в църквата. Тази история се случи през „лудите деветдесет години“.
„Какво правиш тук?“ те се обърнаха към мен. – Рисувам – свих рамене. „Излез! Или ще те убием! Не се ли плашиш? – казаха мафиотите, потвърждавайки първото ми впечатление за тях. Това се случи толкова бързо, че всъщност нямах време да се плаша и да осъзная, че съм в опасност. „Ако ме убиеш, със сигурност ще отида в небето“, отговорих.
„За да бъдем кратки, ако утре ви намерим да работите тук, ще свършим кратка работа с вас. Утре в един следобяд ще дойдем и ще те убием ”, заключиха главорезите.
Веднага разказах това на архимандрит Йоан (Економцев), който тогава е бил игумен на Високопетровския манастир, и о. Йоан уведомил Негово Светейшество патриарх Алексей, неговия приятел, че някои хора ще дойдат и ще убият Чашкин. На следващия следобед Негово Светейшество заедно с обкръжението му пристигнаха в манастира в един часа, за да ме спасят! Въпреки че официално той обясни посещението си по този начин: „Нека да видя какво рисувате тук“. Патриархът беше доволен от всичко, което видя в църквата, но най-важното – начинът, по който проявяваше притеснението си, ме трогна най-много. Що се отнася до тези бандити, колата им се появи отново, забави се и след това потегли. Никой вече нямаше да ме убие.
– Някога работили ли сте върху икони, които ви се сториха особено трудни за създаване?
– Достатъчно ми е, че винаги ми е много трудно да рисувам икони на един от любимите ми светии – Св. Серафим Саровски. Всеки път, когато довърша икона на този светец, не съм доволен от резултата. Когато мощите бяха са открити за втори път през 1991 г., бе обявен за създаването на най-добрата икона на този светец, която да придружава шествието до Дивеево. И аз станах победител. Макар че беше голяма чест, аз все още не бях напълно доволен от работата си: изглежда, че нещо липсваше там, за да представя изключително високото ниво на духовност на светеца. И как можем, обикновените човешки същества, да проумеем святостта на светците?
И същото се случва всеки път… В драматичния филм от 1966 г. „Андрей Рубльов“, режисиран от Андрей Тарковски, има епизод, когато се бие камбана. Докато всички се радват, момчето, което бие камбаната, плаче. Той казва: „Баща ми никога не ми е казвал тайната за биенето на камбаните! Не ми харесва начинът, по който ги бия!” Можем ли наистина да твърдим, че „създадох добра икона на Спасителя или на Божията майка“? Не смея да мисля така.
– Какво правите, когато не знаете как да нарисувате икона на светец, чиято иконография все още не е напълно развита?
– Иконографията на Новите мъченици представлява най-големият проблем за съвременните зографи. Въпреки че има фотографии и дори филми, няма „съвършена“ иконография, която трябва да се развива от векове, за да ни позволи да представим светец като обитател на небето. И така, когато става дума за иконография на Новите мъченици, ние трябва да се опитаме да намерим изход сами, улавяйки физическо подобие (както в портрети) и показваме светец в преобразеното му състояние, в Рая. Но това предполага херкулесови усилия и огромна отговорност.
Гледам снимки на светец (чиято икона ще рисувам), чета житието му, биографията му, опитвам се да замисля иконографския си образ и се обръщам към него в молитва: „Свети отце, моля те, помогни ми да те изобразя.“
В катедралата „Свети Николай“ във Вашингтон, окръг Колумбия, покрих цяла стена с образи на „Новомъченици“.
– Какво ви разстройва в съвременното състояние на църковното изкуство?
– Това, което ме разстройва, е, че не всеки вижда разликата между свята икона и картина с религиозни теми. Икона ни показва отвъдното, духовно царство. Реалистичните творби изобразяват събития и фигури от реалния живот, докато иконите (на светиите) изобразяват преобразени фигури. Отец Александър Шмеман правилно определя иконографския канон като цялата гама техники, които са били разработвани през вековете за изобразяване на преобразената реалност.
И колко странно е, че не всички православни хора дори разбират тази разлика. По-жалко е, че някои православни дори не могат да различат образа от първообраза, като не разбират значението и ролята на иконите и че, да речем, заставайки пред икона на Богородица, ние се молим на самата Богородица, а не на нейния нарисуван образ (т.е. на боите, цветовете или дървото бел. ред.).
Огорчаваме ме фактът, че в нашите църкви все още се появяват неканонични образи на Бог Отец. И аргументът, че иконите изобразяват само Второто лице на Света Троица (защото Христос дойде на тази земя по плът и обитаваше нас) и не може да изобрази Бог Отец, защото Той е невидим, беше сред най-важните по време на Иконоборството… Иконата стана възможна благодарение на въплъщението на Христос.
Ясно е, че с времето голяма част от значението на иконите бяха забравени, а над древните бяха нарисувани нови изображения… Но ние живеем в двадесет и първи век! Още преди 100 години беше открита руската икона: светлината на истинската иконография и небесната светлина бяха открити от „тъмнината“ и по-късните записи. Може би би било по-разумно да се ръководим от тази светлина (от духовна гледна точка), а не от дебелокожи образи от периода на цар Петър I.
Сред любимите ми е църквата „Свети Георги“ в Стара Ладога [село в провинция Ленинград], която все още съхранява някои стенописи от дванадесети век. Защо много предстоятели искат църквите им да бъдат покрити с стенописи в академичния стил? Защо да приемем посредствеността и пустотата от времето на цар Петър, през двадесет и първи век?
– Какво ви вдъхва надежда?
– Фактът, че има и компетентни свещеници, които са в състояние да разграничат истинското църковно изкуство от нискокачественото масово произведено изкуство; които осъзнават същността и значението на иконите; които ги разглеждат не като обикновена „Библия за неграмотните“ или картини на исторически теми, а като сложни богословски произведения на изкуството, които ни помагат да разберем по-добре православието. Иконите са „прозорци към небето“, чрез които Божествената светлина прониква в нашата реалност.
Интервю на Оксана Головко.
Източник: orthochristian.com
