Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Александър Борисович Торик (25 септември 1958 г., Москва) е протойерей, писател и автор на няколко книги, високо ценени от читателите. В момента се занимава професионално с литературно творчество.
– Божият промисъл действа в живота на всеки човек, но понякога е скрит, а понякога ясно се разкрива в някакви знаци, значителни срещи, с навременни думи. Уважаеми о. Александър, моля споделете с нас дали е имало такива знаци и ясни проявления на Божия промисъл във вашия живот.
– Имаше много неща, много знаци – и ясни, и не толкова. Много от тях разкривам в книгите си, понякога почти с документални детайли, друг път като импулс за някакъв художествен образ. Спомням си разговорите със запомнящия се о. Филаделф, който встъпи в схима с името Моисей в Троице-Сергиевата лавра.
В началото на 80-те години с жена ми имахме духовен отец в Лаврата, в Загорск (сега Сергиев Посад), при когото редовно ходехме за изповед и духовен съвет. Той изповядваше като други духовни отци в църквата на Свети Йоан Предтеча.
О. Филаделф изпълни послушанието си там на пангара. Той беше много харизматичен, продаваше свещи в началото на изповедта, а след това по време на изповед, чуван от различни отци от аналоите поставени на различни места в храма, прочиташе акатист на глас в характерния си остър, силен и леко „дрезгав“ глас. Той четеше много проникновено, молитвено и ясно от дълбините на душата си.
Високата му изгърбена фигура ми напомняше на св. Серафим Саровски.
Преди да влезе в манастира, о. Филаделф беше изключителен учен, доктор на техническите науки, професор (по физика и математика, според мен) в един от известните московски университети. Има много информация за него онлайн; всеки, който иска да прочете за него (и да гледа филма), ако търси „Йеромонах Филаделф (Боголюбов), иеромонах Филадельф (Боголюбов)“ или „Йеросхимонах Мойсей (Боголюбов)“ (1915-1992).
Една година, 1985 или 1986 г., когато изпълнявах длъжността диригент на хор в селска църква, отново видях отец Филаделф в църквата на Предтечата и се приближих до него (със скръстени ръце) с молба за благословия. Винаги вървейки със свалени очи заради превития си гръб и смирена душа, той леко повдигна глава и вдигна благословителната си ръка със скръстени пръсти, за да образува името на Христос1, когато внезапно спря, погледна ме малко изненадан и каза: „Чакай, ти си свещеник!“ (обикновено равните по ранг не се благославят взаимно).
Донякъде объркан от това неочаквано твърдение, аз започнах да се опитвам да го убедя, че съм само ръководител на хор и че дори не съм мислил за свещеничеството (което беше вярно по онова време), след което той ме благослови с известно съмнение в неговата очи и тръгна по работата си.
Нещо подобно се случи и през 1990 г., когато аз, вече дякон, дойдох да видя духовния си отец и видях отец Филаделф в Лаврата. Отново: „Ти си свещеник!“
„Не, отче, аз съм само грешен дякон.“
„Странно… Виждам те като свещеник.“
И по-късно, когато бях изправен пред въпроса дали да стана свещеник, отидох при духовния си отец за благословение, като възнамерявах да помоля батюшка Филаделф да се моли за мен, преди да тръгна по този тежък и велик път на свещеничеството. Отивайки към храма, запазих място в ред в опашката при моя духовен баща и отидох до пангара. Отец Филаделф беше зад него, по-възрастен и още по-прегърбен разполагайше свещите наоколо в кутии според размера им.
Погледнах го зад тезгяха и казах: „Батюшка! Благослови! Молете се за мен, греховният дякон Александър. Дойдох да видя моя духовен отез за благословение да поема по пътя на свещеничеството.“
Той обърна главата си към мен и ме погледна с поглед, който никога няма да забравя до края на живота си – любящият погледът на мил дядо към най-младия и най-любимия от внуците му. „Мое дете! Знаеш ли какъв е този кръст, който искаш да вземеш върху себе си?“ – попита ме той, като взе в ръцете си свещеническия кръст, висящ на гърдите му. „Виждаш ли? Виси на мен! Но колко пъти съм се замислял дали нямаше да е по-добре за мен да бях останал дякон! Ще бъдеш свещеник, но запомни два града: Капернаум и Назарет. В Назарет проповедта на Господ веднага беше отхвърлена и те искаха да Го хвърлят от скалата, но градът все още стои. А в Капернаум Господ извърши много чудеса, но хората не повярваха в него! И учените все още спорят за точното местоположение на този град – нищо не остава от него! На когото се дава много, много се и изисква! Иди, ще бъдеш свещеник и помни тези два града!”
Спомням си и се ужасявам, представяйки си това „изискване“. Надявам се само на неизчерпаемата Божия милост и молитвите на праведните, включително на батюшка Филаделф-Мойсей.
– Уважаеми о. Александър, споделихте веднъж, спомняйки си за миналото: „Получих страхотен духовен багаж от Новодевичи – познанство с най-интересните църковни хора (някои от които по-късно започнаха да играят важна роля в живота на Църквата).“ Бихте ли ни разказали повече за някои от тези хора – за когото пожелаете?
– Няма да кажа нищо за онези, които започнаха да играят видна роля в живота на Църквата, тъй като са все още живи… Но аз винаги ще помня някои с любов и топлина. Ще спомена трима: протодякон Сергей Стригунов, монахиня Евпраксия и монахиня Анна. Отец Сергей беше много цветна фигура – протодяконът на митрополита! – прекрасен бас-баритон с красив тембър, който за първи път чух на диск, записан в памет на 600-годишнината от битката при Куликово, където о. Сергей отслужи панихида. Все още чувам неговата „вечная память“ в ушите си. Мога да кажа, че той ме вдъхнови да мечтая за дяконството, за такова великолепно, красиво служение.
И ме разведе около олтара в църквата „Успение Богородично“ в Новодевическия манастир, когато Господ ме удостои да приема дяконското ръкоположение през 1989 г. Ние служехме много пъти през двете години на моето дяконство, на различни места; той беше първият ми водач в дяконското служение.
Той почина рано (на шестдесет и една години), но като страдаше, той се помири с всички, получи Свето помазание в тайнството Елеосвещение и общуваше в дълбоко и молитвено очакване на срещата си с Господа. Обичам го и се моля за него и никога няма да забравя как той извика: „Саша! Прочетете червеното, а не само черното! Прочети червеното, казвам!” (в служебните книжки текстът на молитвите е отпечатан с черно, а инструкциите с червено: как, какво и кога трябва да правят свещеникът и дяконът). Нека наследите Царството Небесно, о. Сергей!
Майка Евпраксия работеше в църквата „Успение Богородично“ в Новодевическия манастир, която тогава беше просто енорийска църква (самият манастир беше клон на Държавния исторически музей). Винаги беше строга, лаконична, молитвена, с голяма любов в сърцето си към Бог и човека. Веднъж, в началото на дяконското ми служение, случайно я видях да се крие в ъгъла на канцеларията зад някакви одежди, коленичила в молитва. Бях поразен от топлината на нейната молитва и нейният образ стои пред очите ми и до днес.
Така се молят светиите.
Майка Анна печеше просфората в същата църква. Тя беше пълна и добронамерена и от нея видимо се излъчваше любов. Докато все още бях мирянин, художник, но вече бях видял другата страна на църковния живот и се бях ужасил от видяното, веднъж казах на майка Анна: „Майко! Нали всички хора в Църквата трябва да сте святи! А нещата се случват по този начин!” И споделих това, което знаех по онова време (Това беше 80-те години, когато КГБ все още се опитваше да унищожи Църквата чрез своите „агенти на влияние“ в църковните кръгове).
Тя ме погледна с майчина любов и каза: „Сине! Такава е духовната война срещу Христос и Неговата Църква, а ние, хората от Църквата, сме Христови войници. Във всяка война е по-важно да се удари офицер в лагера на врага, отколкото обикновен войник. Така битката е по-силна с църковното духовенство, отколкото с миряните. Само тези, които са го преживели сами, могат да разберат тази духовна битка. Така че не ни осъждайте „църковните хора“, но се молете за нас и ние също ще се борим за вас, миряните, на първа линия, доколкото сме способни“. Нека наследите Царството Небесно, майко Анна!
А в какво се състои тази битка срещу „църковните хора“, аз вече го усещам повече от четиридесет години…
– О. Александър, бихте ли споделил с нас, кой от хората, които сте срещнали през живота Ви, е оказал най-голямо духовно влияние върху Вас?
– Бабушка Шура, Андрей Стамболи, отец Алексей Поликарпов, отец Василий Владишевски, отец Илий (Ноздрин), отец Николай Гурянов, отец Йоаким от Скетата на Св. Атон, отец Дионисий Каламбокас, монах Ермолай от манастира „Св. Пантелеймон“ на Света Гора Атон и много други забележителни свещеници, монаси и миряни.
– Вие написахте, че образът на о. Василий Владишевски е бил главният образ за героя на Вашата главна книга – йеромонах Флавиан. Моля, разкажете ни малко за о. Василий. Каква роля изигра той във Вашия духовен живот? Какво е общото между него и о. Флавиан и къде се различават?
– В една от главите на моята книга „Когато замина завинаги“, посветена на паметта на покойните о. Алексей Грахов и архидякон Роман Тамберг, описвам подробно батюшка Василий Владишевски и ситуацията в енорията му. Прочетете това и го сравнете с Флавиан и приликите и разликите ще станат очевидни.
– О. Александър, ако разрешите, нека цитираме вашите спомени от о. Василий Владишевски (1936-1996) от тази глава, защото всички се интересуват от образа на пастора, станал първообраз на о. Флавиан, толкова обичан от читателите.
Написали сте за себе си и о. Василий:
„През 1984 г. по Божията благодат аз, все още художник, бях пратен в село Алексино в област Руза на Московската провинция, в църквата „Покров Богородичен“ като помощник в олтара.
По Божие провидение денят, в който за пръв път прекрачих прага на църквата в Алексино като кандидат за олтарен служител, беше първият ден от вечно запомнящото се служение на отеца там, о. Василий Владишевски. Той беше забележителен свещенослужител, съчетавайки в себе си една чудесна простота и достъпност с широка духовна и светска ерудиция. Той беше много начетен.
„Неговата любов към хората, добротата и гениалността спечелиха всички, които дойдоха при него и чрез него към Христос. Двадесет години по-късно, от които около шест имах възможността да прекарам с о. Василий като помощник в олтара, четец, по-късно като диригент на хора и след като придобих някакъв личен опит като свещеник, мога уверено да кажа, че о. Василий беше модел за поздражание за енорийски свещеник.
„Такъв свещеник е способен да прегърне със своята любов и грижа неграмотния съветски селянин, носещ върху раменете си цялата тежест на колективния фермерски социализъм с неговото декулакизация2 и унищожаването на църквите и войната с нейните известия за смърт, и интелектуалната борба между дисидентите и търсещите окултно Бог, и десетокласникът, доведен за ръка, и инженера, и студента, и лекаря, и „работника“.
„Всеки от тях (работникът, интелектуалецът или селянинът) приемаше о. Василий за „техния“ свещеник, тъй като точно този свещеник толкова добре разбираше селските (или творчески и други) проблеми и можеше да обясни на прост и ясен език смисъла на живота и необходимостта от присъствието на Христос в него.
„Съветските власти не харесваха о. Василий, включително комисарите по религиозните въпроси, и така о. Василий не бе оставен да стои дълго в нито една енория. Ако не се лъжа, Алексино вероятно беше неговата петнадесета енория.
„Във време, когато идеалният модел за комунистите беше възрастен, за предпочитане алкохолизиран, уплашен свещеник, тайно просещ милостиня и мислещ само как „да остане на сигурната страна“, един духовен, интелигентен, енергичен, любящ пастир, притежаващ дар слово и който не се страхува да проповядва Истината – Христос от амвона, събирайки около себе си общност, наполовината или в по-голямата си част съставена от младежи, предизвика раздразнение.
Такъв свещеник беше остър пирон в уютния стол на всеки окръжен комисар по религиозните въпроси.3
О. Василий обичаше безкористно младежта. Той можеше да говори с нас неуморно, интересно навлизайки в нашия живот и интереси, ненатрапчиво давайки мъдри съвети, понякога дори в области, които бихте сметнали, че са напълно извън неговата компетентност. Той винаги ангажираше младите хора с активно участие в Божествените служби с четене, пеене, служене в олтара, сякаш предвиждаше време, когато Господ ще ни повика, учениците на „Василиевата семинария“ в редиците на пастирите на Църквата, когато бихме донесли знанията и литургичния ни опит от Алексино и нашите традиции на „Алексинското благочестие“ в света, в нашите енории и че често с любов и благодарност си спомняме първия си наставник и духовен баща.
„На погребението на о. Василий през 1995 г. осемнадесет от двадесет и четирима свещеници около ковчега бяха негови „Алексински ученици“. Двамата с Алексей стояхме до ковчега му и именно на нас и още няколко свещеници застанали начело на ковчега Господ показа знак на Божествената си милост към о. Василий. Когато дойде време за затваряне на капака на ковчега, трябваше да нагласим камилавката на починалия на главата му и за да направим това, о. Алексей и о. Георги вдигнаха плаща, покриващ лицето му. А тези от нас, които стояха там, с удивление видяха щастливо усмихнатото лице на нашия батюшка, сякаш е жив. Той сякаш се радваше: „Е, успях да ви събера всички тук.“
– О. Александър, коя от книгите Ви е най-любима и защо?
– Днес, вероятно е Черният дой. Успях да сложа много важни неща в нея.
– Моля, кажете ни какво правите сега и как напредват Вашите литературни произведения.
– Бавно пиша нова книга „Флавиан: Дневник”. Доколкото здравето ми позволява, аз участвам в църковния живот в Международния християнски духовно-културен център „Светата защита“ в Албуфейра [Португалия].
Автор: протойерей Александър Торик
1. Когато свещеник дава благословение, с пръстите си прави знак, изобразяващ IC XC – гръцката абревиатура за Иисус Христос
2. Съветската кампания на арести, депортации и екзекуции на милиони проспериращи селяни (кулаци) от 1929-1932 г.
3. Тук о. Александър използва игра с думи, която о. Василий харесвал. На руски език един от тези комисари се нарича „уполномоченный” – всеки, който е упълномощен или възложен, но о. Василий би ги определил като „упал намоченный“ – който е паднал мокър.
С отец Александър разговаря Олга Рожнева.
Превод: Боряна Йочева
Източник: orthochristian.com
