Начало / Uncategorized / От ветхия към новия Адам

От ветхия към новия Адам

Адът на разделението

Адам не е възприел евхаристийно (с благодарност) цялото творение, любовта и Божията заповед. Не е послушал Бога. Движил се е индивидуалистично. Действал е насилено, а впоследствие – с фалшива храброст. Уплашил се от Бога, когато Го чул да върви из рая. Хвърлил вината на другиго, на Ева, на змията. Осъдил Другия. Осъдил Бога. Спечелил си ада.

Не е разбрал каква е природата и каква е мисията на човека. Разделил се е с другия. Разделил се е с Бога. Разделил се е с общуването, с божественото Причастие, със съборното общение, което е божествено. Навлязъл е в ада на разделението, на не-общението, в налудния стремеж да спаси своя „аз“ в ущърб на другия.

Тогава, както казва свети Симеон Нови Богослов, цялата природа е въстанала против първозданните човеци. Животните озверяли. Станали са зверове и се спуснали да разкъсат човеците. Те се отбранявали. И започнала познатата история – не на перихорезата в любовта, а на индивидуалната отбрана, на разделението. Всеки се усамотява в своето самолюбие – телесно и духовно. Оттам хвърля морални и материални шрапнели по тялото на другия.

Толкова сме били озверяли, че никоя намеса не можела да ни спаси, освен единствено въплъщението и жертвата на Божия Син. „Имахме нужда от въплътен и умъртвен Бог, за да живеем“ (св. Григорий Богослов).

Господ „приобщава с второ общение, по-висше от първото“. Идва Новия Адам. Послушен е до смърт, смърт кръстна. Не отбранява себе си. Има мисия „да изпълни волята на Отца, Който Го е пратил и да завърши делото Му.“ Това дело е унищожаването на смъртта, новата твар. Общението и животът с Бога. Да стане човек Бог по благодат. Всеки един да възглави тайнството на всички. Да дойдат чрез благодатта на Светия Дух Отец и Син, за да направят жилище у всеки верен. И всички верни, Църквата, а чрез нея цялата твар и историята, да имаме един център, една квас, едно огнище. Една благодат, която обвързва, удържа, благославя, освещава и преумножава всичко.

„Аз пък съм червей, а не човек“

При въплъщението на Словото Божие „всичко се разтресе, тъй като се готвеше унищожаването на смъртта“ (св. Игнатий).

Сякаш лукавият чувствал, че нещо страшно се готви („Погива властта ми“). Затова се опитал по всякакъв начин – или самият той, или използвайки като свои инструменти нас, човеците, – да отклони Господа от изпълнението на Неговото дело. Лукавият искал то да бъде избегнато. Да се случи нещо друго – каквото и да е друго – освен това, което трябвало да стане. Но Господ настъпил твърдо, „за да изпълни волята на Отца, Който Го е пратил.“ Вървял спокойно към страданието.  „Той се обърна към пътя за Иерусалим“ (Лук. 9: 51). А друг път говорил строго на онези, които го подбуждали към нещо друго: „Махни се от Мене, сатана“ (Марк. 8: 33). Друг път изобщо не отговарял на предложенията, които Му отправяли – било, за да Го подиграят („Проречи ни, кой Те удари“, Мат. 26: 68), било, за да Го спасят („Не знаеш ли, че имам власт… да Те пусна“ (Йоан. 19: 10).

А учениците Му никога не улучвали в целта: всеки път, когато отваряли устата си, за да кажат нещо, когато Господ им говорел, разкривайки им тайнството на Своя път към страданието и към Отца. Допускали грешка. Не отговаряли вярно. Не разбирали Господа.

„Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му“ (1 Петр. 2: 21). Пострадал, смирил се, пресвятата Му душа изпитала болка: „Душата Ми е прескръбна до смърт“ (Мат. 26: 38) и тялото Му изпитало болка: „Всяка част от светата Му плът беше обезчестена заради нас“ (стихира на хвалитните на Велики петък).

„Ликът Му беше обезобразен повече, отколкото на всеки човек, и видът Му – повече, отколкото на синовете човешки.“ Ликът Му – обезчестен и изоставен. Надминал всичката болка човешка. Понесъл върху Себе Си цялата мъка и грехове на човеците. „Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи.“

Смирил се дотолкова, колкото само един Бог можело да се смири. Смирението Му – крайно, слизането Му в ада на това изпитание надхвърля човешките възможности. Той не е само човек, Той е Богочовек. И това става явно не само в славата Му, но и в безславието Му, което изпитал заради нашето спасение. „Ликът Му беше обезобразен повече, отколкото на всеки човек“ (Ис. 52: 14). Надхвърлил границите на човека и в безславието, смирението, слизането. „А „възкачи се“ що означава, ако не това, че Той е и слязъл“ (Еф. 4: 9).

И когато Месията заключава с трагичната фраза за Себе Си: „Аз пък съм червей, а не човек“ (Пс. 21: 7), то е същото като да казва: „Аз съм Бог, а не само човек.“

Той ни разкрива истинското измерение на славата в безславието, в кеносис-а заради любовта. Безчестието на кръста се превръща в слава, защото заради възлюбените Господ волно се е пожертвал.

Когато бива безславен, когато бива смиряван и се разпъва гол „заради нас, човеците, и заради нашето спасение“, тогава Църквата гледа на Него като на Цар на славата. „Но заради това Го наричам Цар, защото Го гледам разпънат“ (св. Йоан Златоуст).

Господ на славата, „чрез Когото и в Когото е всичко“, приема крайно смирение, държи се със съвършено смирение: „Аз се не възпротивих, не отстъпих назад. Гърба Си подложих на биещите, и страните Си – на удрящите; лицето Си не скривах от поругание и заплюване“ (Ис. 50: 5 – 6).

Ние не можем да се смирим. Не можем и не знаем да се вслушваме. Затова Го оставяме Сам.

„Кой може да (Го) слуша?“ (Йоан. 6: 60). Кой може да Го последва в такова страдание? Кой може да остане буден заедно с Него в Гетсимания? Изоставяме Го, оставяме Го сам, въпреки всичките си обещания. Но не е сам. Винаги е със Своя Отец. Такава е силата и съдържанието на Неговата мисия, че винаги Отец е в Него и Той е в Отца. И горе на небето, когато се възцарил мрак от шестия час до деветия час, Господ казал: „Боже Мой! Може Мой! Защо си Ме оставил?“. Отец е заедно със Сина, изоставяйки Сина. Неописуем и необясним знак на любов и човеколюбие.

Никой не Го разбира, не разбира страданието Му. Никой не може да Го последва в битката със смъртта, в крайното смирение. И върви сам: „Христос слязъл в битка с ада сам, а се върнал от ада с голяма плячка“ (стих на синаксара на Пасха).

„Унищожението на смъртта“

Влязъл до такава степен вътре в нас с любовта, с кеносис-а, със смирението си. Влязли сме толкова много в Него, дошли сме толкова близо до Него с нашата злина, дребнавост и нечестие.

Похулили Го, оплюли Го, поругали Го, присмяли Му се, бичували Го, разпнали Го, напоили жлъчка и оцет. Кои? Първосвещениците, войниците, разбойниците, придружителите, цялата тълпа. Близки и далечни „събраха срещу Него“ цялата история. „И както агне пред стигачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си“ (Ис. 53: 7).

Провежда се една битка между нас и Иисус. Едно неоценимо беззаконие: с мъст Го осъдихме на смърт: „Разпни Го, разпни Го.“ Той с любов ни въздава вечния живот: „Изправи ме, и аз ще им въздам“ (Пс. 40: 11).

Не можехме да отидем по-долу, отколкото бяхме отишли. Не беше възможно да въздигне човешката природа по-високо, отколкото я виздигнал.

Не можем вече да се разделим с Него, каквото и да правим. Ние съгрешихме, колкото ни бе възможно, а Той ни облагодетелства толкова, повече отколкото не би било възможно. „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан. 15: 13).

Обвързахме се взаимно. Станахме братя на Сина Божи, без значение дали вярваме в Него или не. Без значение дали го чувстваме или не. Без значение дали дали това се намира в нашето подсъзнание или в съзнателната част на нашето същество.

Той стигна много по-дълбоко у нас самите, отколкото ние можем да отидем или да съзрем. Влезе в неведомите наши дълбини. И всички тях изпълни със светлина, прошка, утешение. Слезе само с любов и уважение към нашата скрита и боговидна природа, която озлочестихме чрез нашия метеж.

Не дойде, за да прави нещо външно или частично. Но само едно – съборно и неразделно.

Не принася нещо малко от Себе Си (труд, учение) или нещо чуждо на Себе Си (кръв на телец или козел). А целия Себе Си. Понася доброволна смърт.

Не е слязъл от кръста жив, както искали евреите, за да видят и да повярват тези, които били отпред. Не е дошъл, за да върши подобни чудодеяния, нито за да ни впечатли със свръхестествени събития и явления. Слязъл е от кръста мъртъв. И със смъртта е победил смъртта. Тук се намира уникалното величие на благодатта и на силата Му.

Не се е жертвал вътре в храма, а вън от покров и храм, върху високата основа на кръста, за да освети въздуха и цялата твар. Всяко място се превърнало в жертвеник. Не се е жертвал в един град за един народ. Но е пострадал вън от стените и града, за да покаже, че жертвата е съборна, за цялата вселена, за човечеството (св. Йоан Златоуст).

Това е утешителното за човека. Единственото ново под слънцето, което обновява човека и творението. Възкръсналият съ-възкресява вселената. И цялата твар и човечество ликуват. Нямаме Победител и победени. Имаме само Победител. Имаме само светлина, само радост. Всичко се изпълва със светлина.

Единствената песен, която се чувала тогава била: „Смъртта беше умъртвена!“.

„Обещал си нелъжовно с нас да бъдеш“

След Възкресението учениците си спомнили тези думи. Само отдалече тайнството на спасението се вижда ясно. Само пророците, преди да се случат събитията, ги виждали. А Църквата след Възкресението и Петдесетница, живее с Господа и Го познава истински като пълнота на вечения живот.

Сега разбираме, че е трябвало да дойде Господ, да се въплъти. И това Негово посещение е било Богоявление. „Посетил ни е свише нашият Спасител“ (ексапостиларий на Рождество Христово). Трябвало да пострада, да бъде разпънат, за да победи смъртта. „Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата Си?“ (Лук. 24: 26).

Трябвало да си тръгне, за да го познаем. Ако не беше тръгнал, нямаше да дойде Духът. Ако не беше дошъл Пресветият Дух, щеше да остане непознат за нас Господ. Щяхме да Го загубим.

Трябвало да се възнесе, да тръгне към Отца, за да се яви действително в Духа. „Иисус се явява в по-голяма слава, когато е в Отца“ (св. Игнатий).

Когато е дошъл, Той ни е възрадвал, просветил ни е. Когато си тръгна, разбрахме, че тогава е дошъл, открил се е. Живее с нас. Намира ни. Взима ни със Себе Си. Обтяга ни и ни разширява, та да достигнем до Неговата мяра: „…защото Си обещал да бъдеш с нас, Христе, до края на вековете…“ (тропар на 9 песен на канона на Възкресение).

Въплъщението Му беше Богоявление и разкриване на любовта Му. Но същото беше и отшествието Му, възнесението Му. Да стане невидим е всъщност Богоявление, а за нас очакване. „Никаква причина –  място, време, количество или качество – не ограничаваше Иисуса след Възкресението.“

Той, като непостижим и невидим Бог, явявайки се неизбежно остава скрит и скривайки се, се явява. Всяко едно Негово откриване в нашата мяра е кеносис и един вид скриване. Не можем да проумеем или да изразим тайнството на божественото явяване. Затова божественият Дионисий изповядва: „Скрит остава и след явяването Си, или, за да го кажа по-божествено, скрит остава и в явяването Си; и затова Иисус е скрит и никое слово, и никой ум не коже да проумее тайнството, но и т.нар. неизреченно остава, а същността е непозната“ (PG, 3, 1069).

Когато Го познали по пътя към Емаус Той станал невидим за тях. Станал невидим, за да остане завинаги с тях. Ако беше останал, след като Го бяха познали, те щяха да Го загубят, защото щяха да Го ограничат време-пространствено, щяха да кажат: „Той сега е там.“ Станал е невидим, след като Го познали – това означава, че се е явил действително и остава с тях нявсякъде и винаги. Съзиран бива незримо и познаван бива незнайно – Съществуващият, Който надмогва всяко познание.

Той е толкова голям, че не само трябва да се отдалечи, за да стане явен действителният Му ръст, но трябва да стане съвършено невидим, за да се разкрие Този, който Е.

Вече разкрил се Този, Който Е, Той ни възкресява в живота. Прави така, че да намерим себе си. И човек намира душата си, като я погубва заради Господа и Евангелието Му.

Така човек възкръсва. Възнася се на небето. Получава други измерения. Получава същия ръст и първоначалната красота. Встъпва „в съчетание неслитно“ с вечния живот.

Сега разбираме защо е казал на Тома: „Ти повярва, защото Ме видя“ (и това е добро, едно начало е). Наистина блажени са обаче ония, които не са видели, а са повярвали. Те ще Ме виждат безпрепятствено винаги (и когато Ме губят, и когато Ме намират). Ще Ме виждат в Духа. В такъв случай, нито тогава, когато не Ме виждат им липсвам, нито когато Ме виждат влизат в съприкосновение с Мене, тъй като действат тварните и евфимерни техни чувства. Цялото им същество е едно чувство, едно око, и виждат само Мене, безначалната светлина. Живеят целите в Мене и Аз в тях.

Човекът се превръща в Христос по благодат. Не вижда своя Господ и Бог само един миг с плътските си очи, а след това да Го губи. Не докосва с един член на съществото си (пръст или ръка) една част от Господа (ръцете или реброто). Но цялото същество на верния, душа и тяло, е съединнено с целия Богочовек, с божествеността и човешкостта Му. Човек цял се храни и расте с едно тайнствено, действително и неразкъсваемо единение с Иисуса. „Цял Си ме възприел в съчетание неслитно“ (тропар на 9 песен на възкресния канон, 4 гл.).

Един миг виждаш, а никога не губиш лика Му (авва Исаак). Един път Го докосваш истински, и завинаги черпиш от Богочовека, от новия живот, който победи и унищожи смъртта. Апостолите се докоснали до Господа, докоснали се до Неговото тяло и дух, и се намерили над смъртта (св. Игнатий).

Господ дойде, за да ни направи причастници на вечния живот. Дойде, за да ни посвети в непознатото познание, в незнайното знание, в незримото зрение и в слушането на безмълвието Му. За да спечелим живот чрез смъртта; да намерим душата си чрез загубата ѝ; да превърне онова, което се смята за добро (здраве, радост, временен живот) – в същностно добро, преобразено, приемащо освещение и нетление; да преобърне злощастията (болести, страдание, смърт) в концентрирано благословение, сияние и вечен живот.

Така истински вярващите, светиите, не дирят живота, нито отбягват смъртта, когато дойде часът ѝ. Дирят Богочовека, Който дава смисъл на живота и на смъртта, на небесното и на земното.

Той слиза в ада. И заворките на ада строши. Върви към небето, възнася се свободно и се отварят портите небесни. „Подигнете, порти, горнището си.“ Дава Му се всяка власт на небето и на земята. Владее над небесните и над земните. Отваря се нов и жив път чрез завесата, т.е. чрез плътта Му. Небето става достъпно за човека, а земята става рай. Обожението се проявява като очовечаване. „Там ще стана (след мъченичеството-свидетелство и смъртта) истински човек“, изповядва св. Игнатий (Към римляните, 6). И занятието с временни и материални неща се разкрива в живота в Духа: „У вас обаче е духовно и това, което вършите по плът, тъй като вие всичко вършите в Иисуса Христа.“ (св. Игнатий, Към ефесците, 8).

Ще достигна цялост, ще достигна до отреденото от Бога, когато се погубя. Докато се намирам тук, по пътя, макар и да страдам (доколкото не съм умрял, не съм се затрил, не съм се погубил напълно), не съм завършен. Не съм се родил още. Не съществувам истински. „Имам предвид ползата“ (св. Игнатий, Към римляните, 6), която е смъртта ми.

Не само, че има място за живот на човека там, където преди Възкресението нямаше никаква надежда, но само онзи, който е завършен достига до пълнотата. Завършва се. Достига до „отреденото от Бога“. „О, наистина свръхприродно чудо! О, дела, пълни с удивление! Отвратителната и ненавистна някога смърт, сега бива прославяна и облажавана. Някогашните скръб и печал… сега се оказват причина за радост и пълно тържество“ (св. Йоан Дамаскин).

И смъртта не се смята за свобода, нито пък краткият и временен живот за затвор. Живот и свобода е Христос като Бог и като човек, на земята и на небето, за живите и за починалите.

Нито пък земята пречи на човека да живее на небето още отсега. Нито пък небето го лишава от телесната радост, където се намира Господ със Своето богоуподобено нетленно тяло – начатък на крайното телесно Възкресение на всинца ни.

Възнеслият се Господ остава незимерим (изпълва всичко) и зове към ония, които Го обичат: „Не се отделям Аз. Аз съм с вас и никой не може да бъде против вас“ (икос на Възнесение).

Кой наистина може да бъде против нас, когато Той е с нас?

Коя глъчка може да заглуши Словото, когато то се изразява с мълчание?

Коя завеса може да скрие Неговия лик, Който се разкрива, ставайки невидим?

Кой ще ни отдели от Оногова, Който остава с нас в Своето възнесение и отшествие?

Кой ще ограничи или затвори Оногова, Който се намира навсякъде и никъде?

Кое изпитание ще заплаши живота на оногова, който спасява душата си, погубвайки я заради Господа?

Дойде и донесе нов живот. Сега „нашата в древност отпаднала природа – отвъд всяко разбиране – беше поставена на божествен престол.“

Не материализъм, не идеализъм, а Богочовечество

Лукавият по всякакъв начин се опитвал след въплъщението на Словото Божие да попречи на Господнето дело.

След Възкресението и Петдесетница със същата упоритост се опитва да подмени и да скрие чрез страстите и ересите едната спасяваща – в Духа познавана – истина, която е Богочовека Господ.

Затова Църквата, която е Тяло Христово и е Самият Богочовек, разпрострян в историята, чрез божественото търпение и неизменна устойчивост, живее и изповядва истината на Богочовека, догматът на Халкидон.

Онези, които доближават Господа по човешки, те Го пренебрегват. И или Го осъждат на безчестното кръстно дърво, или Го подменят чрез ересите, като се опитват да Го познаят по плът.

„Затова отсега ние не познаваме никого по плът; ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме“ (2 Кор. 5: 16).Сега обаче познаваме другояче, по Дух. Всичко живеем във възкръсналия Христос. Сега имаме Църквата – новата твар. Една нова действителност – Богочовечеството.

Не материализъм. Не идеализъм. А Богочовечество. Нова почит към материята и идеята, към тварното и нетварното. Всичко се смеси. Горните празнуват съвместно с долните. И долните беседват с горните.

Целият подвиг – буен и мирен – е, за да се спаси Православието, богочовешкото равновесие. Да не паднем нито в едната, нито в другата бездна. Нито да съединим безчовечно творението с Твореца, изгаряйки неговата природа. Нито да разтворим Божеството, губейки го в идолопоклонството на многобожието.

„Вкусете и ще видите, колко благ е Господ“

Нямаме нищо друго да правим, освен да живеем в Църквата, която е Самият Богочовек. Вътре в Църквата е Светият Дух, където цялата природа се обновява и обоготворява, шествайки към Него.

Така живеем страданието на пророците, които виждали боговдъхновено бъдещото свидетелство на Господа, а и нашата непризнателност, и се питали: „Родът Му кой ще обясни?“ (Ис. 53: 8).

Приемаме и се наслаждаваме на благодатта и на победата на светиите, които живеят в Господа, познават пророците и ни разказват за рода и за блажения живот на Богочовека. Как Златоуст живее заедно с Авраам и Сарра. Тържествува заедно с трите отроци в горящата, огнената пещ, освежава се и богословства! Как Григорий Богослов живее събитията на спасението ни. Философства боговдъхновено, а се изразява поетично и лаконично!

Така светите отци – богове по благодат, Църквата на първозданните – са нашият живот, мостът, който ни води към новата твар, към новото разбиране на всемира, към възобновения свят.

Водят ни живо в миналото и нелъжовно в бъдещето. Откриват ни тайнството на тук и сега съединяващия ни Христос, Който е „Алфа“ и „Омега“, минало и бъдеще.

Една река от жива вода тече в Църквата. Започва от миналото минава през вековете и достига до нас: пророци, апостоли, отци, мъченици, праведни и преподобни.

Живеейки в Православната църква – Тяло Христово, като прилагаме повелнията, като оставаме верни във външното (уставното), достигаме до отворени врата – отвъд външното (уставното) и очакваното: „и никой не може да ги затвори“.

Биваме водени до извор от преливаща пречиста вода. Кръщаваме се и освежени се събуждаме за безкраен път.

Достигаме до вече наченало тържество. Намираме подредена трапеза (трапезата е богата). Вино силно (омайно вино). Колкото пиеш – освежаваш се и жадуваш. Колкото жадуваш – пиеш отново и се опиваш. И колкото се опиваш – толкова повече бодърстваш и трезвееш.

Трезвение и опиянение, вярност и вървеж, умора и почивка, загуба и намиране, печален плач и победен вик – стават едно.

Песен, химн, хор. „Всички народи плеснете с ръце, играйте във веселие.“ „Играй, творение. Подскачай, човечество, защото Пресветата Богородица – покоите на жениха, в които Словото се сгодява с плътта – ни покани.“

Всеки богородичен и господски празник в Православната църква е свещено тържество и бдение, които ни довежда до същия невечерен ден. Води ни към Богородица, която „неизразимо зачена Безвременния във времето.“ Открива ни цялото тайнство на богословието и на божественото домостроителство, завършващо в божествената Литургия.

Съединяват се противоположностите, човеци и ангели, земя и небе. Тварно и нетварно. Благодатта на Отца и на Сина и на Светия Дух се изпраща. Намира всеки и всички.

Бог е един и три. И всеки един от нас е всички. И искаме да спасим и да оживим уникалността и съборността на лицето и на общността. Това се случва в Църквата.

„Средостението на градежа беше разрушено. Пламенното оръжие предава своя тил“ (самогласен на вечернята на Рождество Христово). Всичко заедно играе. Всичко стана едно, без смешение или разделение.

Преодоляваме думите и изразите: „С недоумение възпяваме знаменитите думи на Твоето непостижимо Трисветло Божество, Човеколюбче Господи, и прославяме Твоята сила“ (троичен канон, гл. 7).

В бдението се разрушава преградата на труда и желанието за дрямка. Израства друга опора, дарувана свише. И оставаш вечер там, уморен и изправен, като изправено и неподвижно дърво по пладне.

Преливаш от живот. Не говориш, движиш се. Не се движиш, пребиваваш. Не пребиваваш, движен биваш от друга сила, която възкреси и възприе Христос, Който от нищо сътвори всичко. Който действа отвън и чудно – вътре и вън, във всички нас, малките и отхвърлените. „Защото нито богатият е блажен, нито бедният е жалък, а тоя, който се удостои с онази плячка, която е в облаците, е блажен и трижди блажен, макар да е най-беден от всички“ (св. Йоан Златоуст, Беседа на Възнесение).

Не те интересуват живота или смъртта, съня или бодуването, дейността или безделието.

Вътре в сърцето на човека – и по-дълбоко от него – е дадено нещо от Него, изначално. Пламък, който не гасне. Извор, който не пресъхва. Тежест, която побеждава и покрива всяко злощастие. Подемна сила, която те вдига до лазурносиньо небе, когато на кое и да е място изневиделица се появят бури.

Не се променя с промените. Не се бои от заплахи. Разлиства се с времето. Съществува отвъд успехи и неуспехи, биване и небиване.

Какво е то – не знаеш. Знаеш само, че е. И това е твоето битие, което е на Другиго и ти е дадено доброволно, и само защото Той го е пожелал – от майчина утроба избралия те, от майчини гърди изкупилия те. Въпреки че не го заслужаваш, защото Го пропъждаш със своето поведение. Само гдето ти, бедният, дълбоко Го искаш. Той е твоето съществуване и квас, единственото от съществата в целия свят.

Достигна недостижимото. Откри се тайнственото. Свършиха недоуменията. И започнаха новите боготворни вървежи и кипежи.

Всичко достигна. Събра се миналото. Възкръсна мъртвото. И всичко достигнало непрекъснато приижда.

Неповторимият вкус е добър. „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ.“ Тук има само признателни, само благодарни. И ти оставаш.

Оставайки в божествената Евхаристия, ти се намираш в центъра. И всеки става център. И всеки става лице, става всичко, тъй като зачерква себе си. И понасяш всичко, и се радваш на всичко. Всичко достига до теб. Изгонват от твоето битие дребното. Съществуването ти става по благодат, от друга сила, става място на Невместимия.

И всичко започва, тръгва, извира от теб в един акт на признателно славословие, смирено приношение, безкрайно благодарение (за всички, които са и които не са), което носи нова пълнота и нетленна слава.

На Тебе подобава всяка слава, чест и поклонение.

Хвалим Те, благославяме Те, благодарим Ти.

„Твоя от Твоих, Тебе приносяще о всех и за вся.“

Центърът, краят, окончанието, около което се съчетават. И началото, от което всички изхождат.

И се надмогва всичко за всичко. И съществуваш с това, че не съществуваш. С напускането си от съществуване. Чувстваш се недостоен за него. „Твоя чертог виждам, Спасителю мой, украсен, а нямам одежда, за да вляза в него.“

Тогава се изпраща божествената благодат и дарът на Светия Дух. И отплуваш в истинското съществуване („и Ти не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведе на небето“), където Друг ръководи и управлява.

И Този Друг е точно твоето „само себе си“, нашият живот и покой като Друг. Той е принасящият се и принасяният, и приеманият и предаваният в Литургията на целия свят.

Всичко стана общение. Всичко стана хармония и божествена Литургия. Всичко се съедини, примири и освети.

Сега Църквата, като живее в Духа, разбира делото Господне, делото, за което Отец изпрати Духа да го изпълни. И това дело става дело на народа. Общо дело, литургия на живота. Живот на Църквата. „Ние и Христос, едно сме“ (св. Йоан Златоуст).

Господ живее у всеки верен и в цялата Църква. И всеки верен и цялата Църква живеят в целия Христос. „Нека бъдем внимателни един към други, за да се насърчаваме към любов“ (Евр. 10: 24).

Този кипеж на гроздовия сок, който кипи в котела на творението – пристъп на любов – е исихия, покой, почивка.

Не живееш за себе си. Живееш за Другия и безмълвстваш. Простираш се мирно и безшумно от друга Сила, която достига освещаваща безпирно до нови дълбини на съществото ти.

Длъжни сме „живите да живеем не вече за себе си, а за Оногова, Който умря за нас и възкръсна“ (2 Кор. 5: 15), Комуто са славата и властта вовеки. Амин.

Автор: Архим. Василий (Гондикакис)

Превод от гръцки език: Александър Смочевски

Публикувано в сп. „Християнство и култура“, бр. 150/ 2020 г.

Архим. Василий (Гондикакис) е роден през 1936 г. Бил е игумен на светогорските манастири Ставроникита (1968 – 1990) и Ивирон (1990 – 2005). Автор е на книги и статии в областта на литургиката и духовния живот.

За Ангел Карадаков

Виж още

Днес се навършват 785 г. от провъзгласяването на Търновската патриаршия

През 1186 г. братята Асен и Петър възкресили славата и величието на Симеоновата и Самуиловата ...