Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Денят е 9 ноември 1907 г. Малко след 22 ч. вечерта гръцки агенти подпалват сградата на митрополията в гр. Струмица. Желанието им било да изгорят жив самия митрополит.
Виждайки пламъците и усещайки пушека, митрополит Герасим успява да излезе и да се спаси. Единственото, което взема със себе си, е две тетрадки с общински сметки, някои тапии и училищните рухсатнамета[1]. Под безмилостните пламъци рухва цялата сграда, а заедно с нея архива й, както и ръкописите на съчиненията на митрополит Герасим. Същата година владиката бива поставен под домашен арест. Турската власт не пуска никого при него, но въпреки това хората продължават да се тълпят пред вратата на митрополията[2].
Омразата на гърците в района на Струмица е заради това, че митрополит Герасим е един от основателите на революционния комитет на ВМОРО[3], създаден на 25 юли 1895 г. Владиката дори е осъден условно на смърт от Струмишкия районен конгрес, но заради общата българска национална кауза комитетът не изпълнява присъдата над митрополита[4].
На 5 октомври 1860 г.[5] в гр. Мустафа-Паша (сегашен Свиленград), Одрински вилает, се ражда бъдещият митрополит Герасим. Светското му име е Георги Димитров. Родителите му са Димитър и Самайда. Първоначалното си образование Георги получава в родния си град, а през 1874 г. завършва IV класно отделение и същата година започва да се занимава с търговия, „за да може да изкарва за себе си и за своите родители“[6]. С търговския занаят обаче Георги се занимава девет години.
През 1883 г. в средата на септември месец[7] той е приет в Одринското свещеническо училище, което било най-близко до родния му град. За три години Георги Димитров завършва курса на училището и през 1886 г. се дипломира. Там бъдещият митрополит проявява и първите си наклонности за развитие на духовното поприще, като изразява желанието си да стане духовник. Желанието на младия Георги се осъществява същата година. На 17 август той е ръкоположен в йеродяконски чин с името Герасим от Охридския митрополит Синесий, който по това време се намирал в Цариград.
Екзарх Йосиф оценява високо качествата на младия йеродякон и още същата година той получава стипендия и заминава за Киев, където се записва в Киевската духовна семинария[8]. През 1889 г. той се завръща от Киев отново в Цариград и поема различни послушания и дейности. Той е изпратен от Екзархията в Солун, където става учител в Солунската гимназия, а същевременно служи в българската църква там. В Солун престоява до 1891 г. Заради своята добра и широка обществена дейност йеродякон Герасим е повикан обратно в Цариград и на 14 септември 1891 г. екзарх Йосиф го ръкополага за йеромонах. С ръкоположението си той получава и нова административна и духовна длъжност – назначен е за председател на българската Струмишка църковна община. Работата и дейността на младия йеромонах се оказва доста ползотворна във времената, които са особено тежки за българите в Македония. „Борил се ту с турци, ту с гърци, като отстоявал с видна неустрашимост българските правдини“[9].
Три години след своето назначение, или през 1894 г., Герасим получава офикията „архимандрит”. По препоръка на екзарх Йосиф архимандрит Герасим е вписан в каталога на достоизбираемите кандидати за архиереи[10].
През месец юли 1897 г. Екзархията премества от Битоля тамошния архимандрит Козма и го прави председател на Струмишката църковна община, а на негово място назначава архим. Герасим[11]. Козма отказва да отиде в Струмица и се премества в Кичево. В Битоля Герасим е посрещнат твърде радушно от тамошното население, най-вече поради неговите добри настроения към революционното дело. „Той се видя обкръжен от битолската интелигенция и гражданството, доби по-голям кураж, защото в това отношение Битоля стоеше много по-горе от Струмица“[12]. Архимандрит Герасим успява да получи от местния паша Абдул Керим разрешение за уреждане на статуквото на местната църковна община.
Доростоло-Червенският митрополит Григорий, който по това време е наместник-председател на Св. Синод в София, поисква среща, за да се запознае с новия архимандрит. За целта Герасим посещава София[13] и беседва с митрополит Григорий. Последният остава впечатлен от архим. Герасим и заедно с другите митрополити предлагат Герасим да стане митрополит на Струмишката епархия. Други кандидати за митрополитския престол нямало, защото както пише „Църковен вестник”: „…с голям труд и упорство беше приготвил почва, та турското правителство да припознае правото на българите в Струмица да имат свой владика… Тази епархия принадлежеше нему, затова и никой не рече да му я оспори“[14].
В началото на месец декември 1897 г. архим. Герасим получава писмо от Екзархията да замине за Одрин. На 22 декември в Екзархията в Цариград се състои заседание на Св. Синод, на което присъстват екзарх Йосиф, Доростоло-Червенски митрополит Григорий и Врачански митрополит Константин. Митрополитите, като вземат предвид разрешението, което турската власт била дала за създаване на епархия в Струмица, както и това, че вече бил издаден нужният берат, провъзгласяват за митрополит на новата епархия архим. Герасим. Архимандритът е ръкоположен в епископски сан и веднага заминава за своята епархия.
В Струмица новият митрополит е посрещнат с „небивала тържественост“, защото населението там „се сподобило вече със свой архипастир и радостта на това население била голяма, защото от сега нататък ще имат свой закрилник“[15]. От любов към митрополит Герасим битолските християни подали колективно заявление в Екзархията да искат за митрополит новоръкоположения Герасим. Това те направили поради революционните виждания и борби на самия митрополит. Желанието им обаче не се осъществява. През 1899 г. на 31 август стигат до екзарха две тескерета[16] от адлието за вдигането (отстраняването му – бел. ав.) на митрополит Герасим от Струмица, на които той обаче възразява. На 9 март отново до екзарха стига тескере за вдигането на митрополит Герасим и за премахването му от катедрата, защото „бил замесен с комитета и за другите му зли дела“[17]. С буйния си характер митрополит Герасим си навлича гнева на много силни на деня хора. Изготвените срещу него обвинения са 14, а екзарх Йосиф сам пише, че „не знае как да го кортулиса, защото действително работата му може да е тежка“.
Неговата ерудиция обаче не му пречи да участва активно в революционното движение. На среща между английския посланик в Цариград О’Конър и екзарх Йосиф става въпрос за дейността на митрополит Герасим. Посланикът казва на екзарха, че митрополитът е начело на революционното движение, но екзархът не се съгласява. На 24 април екзарх Йосиф посещава руския посланик и го моли да поиска от Великия везир да отмени приетото министерско решение, в което се съобщава, че „митрополит Герасим не се припознава за Струмишки владика и се поканва да напусне града”[18]. „Той ми каза, че говорил на Великия везир, който му казал, че мярката е временна, и че ще се постарае, понеже му давам дума, че той (митрополитът) ще измени занапред поведението си“[19].
Условията, в които митрополит Герасим поема Струмишка епархия, не са добри. Много голяма част от населението в епархията му е гръкоманско. Българската църковна община се състояла от няколко семейства. „Гърците са имали огромен великолепен храм и добри училища, а българите са нямали ни храм, ни уредено училище“, пише Иван Снегаров. В отношенията на митрополит Герасим с местната турска власт много му помага неговото отлично владеене на турски език. Едно от първите, а и основни дейности на митрополита е изграждане на добро училище за българчетата в Струмица и построяването на православен храм. В продължение на години митрополитът настоява пред Екзархията да се направи постъпление към Великата Порта, за да се даде разрешение за построяване на църква, и то в центъра на града. Митрополит Герасим дори прибягнал до това да моли руския посланик в Цариград да съдейства пред турската управа. През 1904 г. Екзарх Йосиф се среща с Абдул Рахман паша и го моли да помогне за позволение да се построи църква в Струмица „защото никой български владика не може да живее, догдето гръкоманите не видят българската черква; тогава само ще кандисат и ще се примирят“, отбелязва в дневника си Екзарх Йосиф[20]. Пашата посъветвал екзарха да отстрани митрополит Герасим, защото и местният струмишки валия не бил доволен от него. „Казах му, че Герасим няма кабахат[21], че не мога без синод да свалям и премествам владици; че правителството трябва да е великодушно да прощава такива дребни кусури, пак по доноси и клеветничества (на) компрометирани лица“[22]. „Каймакаминът не престава да действува за вдигането на Герасим от Струмица, понеже комитетът го обложил с 150 лири данък, а той не обадил това на властта“[23], пише Смилянов. Митрополит Герасим изпада в много тежко положение и сам признава: „Властта ме гони и иска да ме махне от Струмица, защото съм бил с комитета, а комитетът иска от мене пари и ме преследва, защото не съм с него!“
На 16 март 1904 г. гръкоманът Васил Христоманов, който бил част от турската тайна полиция и „оръдие на гръцкия владика“, стреля с револвер срещу митрополит Герасим[24]. Случката се разиграла в двора на митрополията, но митрополитът се разминава на косъм от куршума. Тази случка обаче не изплашила митрополит Герасим, но дори го насърчила да действа още по-буйно, но и осторожно. И както Христо Смилянов отбелязва: „Към тези неприятности, които могат да се смятат за нещо нормално в живота на един български владика в Македония, се прибави и конфликта му с местния комитет“.
В своя дневник екзарх Йосиф отбелязва, че в разговор с Великия везир научава, че по митрополит Герасим е стреляно. Ето какво пише сам екзархът: „За Герасим каза: Че Вие ми го представяте като агне. Той, или от българска страна, са стреляли върху гръкомани; после Христоманов е стрелял върху Герасим. Пиши на Герасим да не се занимава с такива работи“[25].
Митрополит Герасим обаче повежда доста ловка борба срещу каймаканина в Струмица. С хитрост митрополитът изпраща писмо до Високата порта, в което обширно хвали новопоставения каймаканин и „благодарил задето в Струмица бил назначен за каймаканин човек справедлив и твърде благосклонен към верноподанното българско население“[26]. Каймаканинът бил преместен веднага в Кония[27].
Борбата за българска църква също е на дневен ред. Една вечер[28] митрополит Герасим, тайно и със съдействието на верни българи успява да пристрои български параклис в сградата, където се провеждали уроците във временното българско училище. С времето параклисчето започнало да привлича богомолци на богослуженията. Благодарение на разбираемата проповед на митрополит Герасим гръкоманството в Струмица започнало да намалява, а това от своя страна увеличило броя на членовете на българската църковна община. Успехът, който митрополит Герасим жънел в привличането на сънародниците си, ядосало местния Халми паша. След Илинденското въстание последният организирал въоръжената сръбска и гръцка пропаганда. В обсега на гръцките чети влизала и Струмица, а пашата желаел да убие митрополит Герасим.
Веднага след своя избор и въдворяване митрополит Герасим показва на местните революционери, че е твърдо решен да не позволява никакви странични вмешателства върху църковно-училищното ведомство. Срещу митрополита обаче застава един от ръководителите – Христо Чернопеев, който причинява доста тежко положение на митрополита и както Смилянов пише – „направиха положението на митрополита в града и в епархията почти неудържимо“. Екзарх Йосиф описва, в писмо от 25 септември 1904 г. адресирано до Рачо Петров[29]. Същият този Чернопеев започва да разглежда брачни дела, да уволнява и сменя членове на епархийските съвети, принуждава няколко учители да подадат оставките си, забранява на гражданите да посещават митрополията, а митрополит Герасим е изолиран и поставен под дилема – или да се подчини на Чернопеев, или да напусне епархията.
На 17 юли 1907 г. митрополит Герасим заедно с екзарх Йосиф посещават Великата порта и подават такрир за построяването на църква в Струмица. Настояването на двамата йерарси е, че църквата на българите трябва да бъде построена в града, а не в някоя от страничните махали. През същата година обаче въоръжената борба между гърци и българи е в своя разгар. Турското правителство, въпреки съветите на Великите сили – реформаторски и настойчиво е поддържало своя стремеж да разнебити окончателно българщината в румелийските вилаети. Премахването на митрополит Максим от Струмица е било част от плана във воденето на противобългарската борба. Основен помощник били т. нар. гръкомани.
На 9 ноември 1907 г. малко след 22 ч. гръцки агенти подпалват сградата на митрополията в гр. Струмица. Желанието им било да изгорят жив самия митрополит. Виждайки пламъците и усещайки пушека, митрополит Герасим успява да излезе и да се спаси. Единственото, което взема със себе си, е две тетрадки с общински сметки, някои тапии и училищните рухсатнамета.
Въпреки всички спънки митрополит Герасим успява да построи величествен храм в центъра на Струмица. „А от сега нататък всеки посетител на този град ще си спомни с благоговение за пламенния патриот – български йерарх, който е вложил целия си живот за съграждането на тоя Божи дом“[30], пише Снегаров.
Качествата, които митрополит Герасим притежава, го правят особено тачен сред местното население. Той бил общителен човек, познавал добре условията и умеел да се справя с тях. „Добър оратор и събеседник, беше още по-добър писател“, а последното се доказва от негово поетично описание на епархията, публикувано в цариградския вестник „Вести“. Митрополит Герасим пише и обстоен преглед за състоянието на манастирите в поверената му епархия. Текстовете съответно са публикувани в бр. 8, бр. 10, бр. 17, бр. 18, бр. 19 на „Църковен вестник” от 1915 г.[31] В поредицата от статии митрополит Герасим обръща внимание не само на обителите и църквите във и около Струмица, но и тези в Петрич и Мелник. Митрополитът също така е автор и на „Кратки църковни поучения“ в три тома, „Ръководство за богослужението на православната църква“, „Житие на св. Тивериополски мъченици“, преведено от митрополит Герасим от гръцки език. Той също така издава (съвместно с Охридски митрополит Борис, когато той е още архимандрит) Служебника[32] и краткия Требник.
През 1912 г. Неврокопският митрополит Иларион подава оставка, поради влошено здравословно състояние. Две години след оставката му, на 4 декември 1914 г. Св. Синод заседава по въпроса за овакантената Неврокопска епархия. Синодът избира Дебърския митрополит Козма да организира изборите за нов Неврокопски митрополит. Козма обаче не успява да проведе изборите. На 21 май 1915 г. Св. Синод назначава, считано от 1 юни с.г., Струмишкия митрополит Герасим за временно изпълняващ длъжността Неврокопски митрополит. Изборите се провеждат на 21 юни.
Св. Синод обаче успява да се занимае подробно с проведения избор чак на 31 юли. Причината е кончината на Българския екзарх Йосиф, която и възпрепятства ръкоположението на новоизбрания Неврокопски митрополит. Чак на 19 март 1916 г. Св. Синод отново успява да се занимае с избора на Неврокопския митрополит. Изборът направен през лятото на 1915 г. в гр. Неврокоп излъчва двама основни кандидати. Това са Левкийският епископ Варлаам и архим. Макарий, по онова време ректор на Софийската духовна семинария. На 27 март 1916 г. единодушно избира за Неврокопски митрополит да бъде архим. Макарий[33]. Новият митрополит е ръкоположен на 17 април в храм „Св. София“. На хиротонията присъства и митрополит Герасим Струмишки.
В църковния печат[34] от 1915 г. може да се открие една интересна новина, която още повече придава образност върху личността на митрополит Герасим. На 18 март митрополит Герасим прави пастирско посещение на гр. Петрич, който по онова време е част от неговата епархия. Там владиката прекарва великденските празници. В дните около Пасха той служи в двете църкви „Св. Николай Мирликийски“ и „Успение Богородично“.
„Винаги след четене на Евангелието Негово Високопреосвещенство държеше проповеди, с които привличаше вниманието на богомолците, завладяваше техните умове, разпръсваше съмненията и възбуждаше надежда за нов щастлив живот. През време на пребиваването си в гр. Петрич Негово Високопреосвещенство беше достъпен за всички и мнозина, без разлика на положение и възраст, имаха щастието лично да беседват по много въпроси с него“, се казва в новината. След това митрополитът прави обиколка на всички села в региона. „Жителите оставиха всичката си полска работа, само и само да видят своя кириарх и да присъстват на извършеното от него богослужение. (…) Негово Високопреосвещенство произнасяше подходящи за населението проповеди, с които той си спечели любовта на пасомите. (…) Във всяко село Негово Високопреосвещенство биваше тържествено посрещнат от свещеници, учители, ученици, ученички, кметове, селяни, селянки и деца, държейки цветя и зеленина в ръце, с биене на църковните камбани и с приветствени речи, на които Негово Високопреосвещенство отговаряше с любезни пастирски, учителни и насърчителни думи“.
Новината завършва с констатацията, че „град Петрич и селата на Петричка околия за дълго време ще приказват и помнят дядо владика. Те никога няма да забравят неговото хубаво църковно служение и безценните му поучения, които с жадност се поглъщаха от слушателите и с нетърпение ще очакват неговото ново посещение“.
Дали митрополит успява да посети отново Петрич и неговите села не става ясно. Владиката се разболява от върлувалия тогава у нас и в Европа т.нар. испански грип. На 1-ви декември 1918 г. митрополит Герасим предава душата си на Бога. Печалната вест се разнесла из цялата епархия и покрусила всички.
Св. Синод бил веднага уведомен и съответно изпраща Неврокопския митрополит Макарий да извършва опелото. Поради влошените пътища митрополитът обаче успява да пристигне в Струмица чак на 5 декември. Веднага извършва опелото. Хиляди богомолци се стичат на погребението на владиката.
„Той беше борец в пълния смисъл на думата. Надарен от Бога с големи физически сили, твърда воля, с неизчерпаема енергия и небивала упоритост, митрополит Герасим цели 30 години се бори за вяра и народност. Бори се с дело, със слово и с перо. И резултат от неговата епическа борба е Струмишката епархия. Но в тая дълга и упорита борба, свидетели на която сте били всички вие, пълна с опасности за живота му, той изтощи своя организъм. Дойдоха и тежките години за църква и народ – българския погром през 1913 и 1918 години, за да го окончателно сломят. И трябваше да духне само един малък ветрец, за да го повали“, казва в своето погребално слово митрополит Макарий.
Животът на митрополит Герасим, който съвсем накратко очертахме и проследихме, може да ни бъде за пример в това колко променлива е човешката душа и в какви полюсни положения тя се люшка. Важното за края на човешкия ни живот и житейски път е да си отидем помирени с Бога в Църквата. За митрополит Герасим може да се каже това и то ще важи с пълна сила.
Що се касае до паметта на митрополит Герасим, то трябва да отбележим, че в град Петрич има кръстена на него улица. По този начин дори днешните поколения и да не знаят кой е той и какво е било делото му, името му ще остане вечно. А в Свиленград, родния град на митрополит Герасим, през 2018 г. в Алеята на славата на общината бе открито пано, посветено на митрополит Герасим Струмишки.
Автор: Ангел Карадаков
Текстът е публикуван в бр. 11 на „Църковен вестник“
БЕЛЕЖКИ:
[1] Рухсатнамета – разрешителни за откриване на български училища.
[2] Чончев, Иван. „Митрополит Герасим пада ранен в Струмица“. – https://sakarnews.info/mitropolit-gerasim-pada-ranen-v-strumitsa/ – акт. на 28.04.20 г.
[3] Вътрешната македоно-одринска революционна организация е националноосвободителна организация на българите в Османската империя. Организацията е активна в Солунския, Битолския, Скопския, Одринския и Цариградския вилает в края на XIX и началото на XX век.
[4] Силянов, Христо. „Освободителните борби на Македония“, том II, София, 1943, с. 522- 527.
[5] Годината на раждане е според Георги Кандиларов. В „Църковен вестник“ от 1918 г. в брой посветен на митрополит Герасим пише като година на раждане: „1860 или 1862“. В статията ще се водим по Георги Кандиларов и приемаме 1860 г. за година на раждане на митрополита.
[6] „Църковен вестник“, 1918 г. бр. 42.
[7] По-точно на 16 септември.
[8] Выпускники Киевской духовной семинарии 1878, 1888 – 1890, 1901, 1902, 1908, 1914, 1915 г.
[9] „Църковен вестник”, 1918 г. бр. 42, стр. 322.
[10] Практика, която не се е запазила в съвременната Българската православна църква. В Гръцката православна църква и до днес съществува практиката архимандрити да бъдат избирани за митрополити.
[11] Николов, Тома. Спомени от моето минало, София, 1989.
[12] Пак там.
[13] Не се знае точно на коя дата се осъществява срещата.
[14] Пак там, бр. 42, стр. 323.
[15] Пак там.
[16] Остаряла дума, турцизъм, която означава паспорт или друг документ за самоличност. В случая може да се тълкува и като заповед.
[17] Йосиф, Екзарх, „Дневници“. София, 1993, с. 508.
[18] Пак там, с. 541.
[19] Пак там.
[20] Йосиф, Екзарх, „Дневници“. София, 1993, с. 565.
[21] Вина, провинение на турски език.
[22] Пак там.
[23] Смилянов, Христо. „Освободителните борби на Македония“, том II, София, 1943, с. 524.
[24] Смилянов, Христо. „Освободителните борби на Македония“, том II, София, 1943, с. 523.
[25] Йосиф, Екзарх, „Дневници“. София, 1993, с. 566.
[26] Снегаров, Иван. „Един доблестен архиерей“. Църковен вестник, бр. 42, с. 324.
[27] Кония е град в Турция, който е седми по големина в страната и е разположен на централното Анадолско плато. Той е административен център на вилает Кония, който е най-голям по площ в Турция.
[28] Пак там.
[29] Български офицер и политик.
[30] Пак там.
[31] Редно е тук да се спомене, че в паметната статия за митрополит Герасим от бр. 42 на ЦВ от 1918 г. в текста, в който се говори за написаните описания от митрополита се казва: „Направи също хубаво описание на монастирите в Струмишка епархия, поместено в няколко броя на „Църковен вестник“, по-миналата година“. При направена проверка и търсене се установи, че описанията са публикувани в пет броя на „Църковен вестник”, но не през 1916, а през 1915 г. Уточнението се прави за всички онези, които биха се поинтересували от написаното от митрополит Герасим Струмишки.
[32] През последните години Служебникът, съставен от двамата митрополити, бе преиздаден и може да бъде намерен в църковните магазини и книжарници.
[33] „Църковен вестник”, 1916 г., бр. 17.
[34] „Църковен вестник”, 1915 г., бр. 21.
