Начало / Uncategorized / Моят дядо Назарий

Моят дядо Назарий

Вървяха по стръмната пътека хванати за ръка – млади, енергични и пълни с мечти. Сърцата им тупкаха учестено, всеки чуваше дъха на другия.

Студът пареше бузите им, но те излъчваха топлина. Бяха влюбени и щастливи. Бързаха по тесния път, за да стигнат в уговорения час за срещата с Дядо – за среща с Дядо Назарий. Бяха решили да се оженят набързо и техните духовници ги изпратиха при него.

Беше важно да получат благословението му. 

Пътят виеше нагоре. Посоката беше само една. Нямаше къде да се объркат, само трябваше да внимават да не паднат и да не се наранят. Беше тясно – за сам човек, най-много двама. Снегът беше покрил камъните и падналите дървета. Тишината беше опияняваща. Те не говореха много, наслаждаваха се, че са заедно, че вървят редом, нагоре към него. Сърцето на момичето леко потрепваше – тя беше непознатата, която старецът щеше да приеме за първи път. Едва доловими трепети раздвижваха кръвта й, но странно – тя беше радостна и се чувстваше свободна. Задаваше си въпроси за предстоящата среща, усещаше нейната важност, но беше спокойна, защото беше готова да чуе думата му и да я изпълни – каквато и да е тя. Беше слушала много за стожера на българското духовенство, за живото сърце, разбиращо всекиго. За онзи дивен духовник, който даваше най-мъдрите съвети и послушания. За дядо, от когото всички искаха да почерпят опит, защото беше чист, прям и непреклонен в своята вярност към Бога. Вътрешно в сърцето си му се беше доверила изцяло, вярваше на неговата преценка, търсеше я.

Едва прекрачили високата манастирска ограда, чуха пред себе си:

– Хайде бе деца, чакаме ви, влизайте! – каза живо и добави – Ей, ти как успя да излъжеш това хубаво момиче? – комплиментът беше и за двамата.

Той беше дребен на ръст, с бяла посивяла брада. Шапката закриваше челото му, но очите му (!)… очите му искряха. Беше много енергичен, припрян, но внимателен. Подканяше ги често да си вземат от приготвената за тях почерпка. И говореше, през цялото време говореше за наскоро загиналата в катастрофа млада презвитера. Изцяло беше отдаден на мисълта за нейната внезапна кончина. Явно много я обичаше.

Рязко смени темата и попита:

– Ти Миленче, кога празнуваш имен ден?

– Ами, на Св. Архангел Михаил, дядо – отвърна стеснително.

Погледна я, усмихна се. Видимо беше доволен от отговора й.

– Така и трябва. И аз смятам, че Милените трябва да празнуват на Св. Архангел Михаил.

Тя се успокои за своята преценка, защото сама беше избрала този празник за себе си. Дълбоко в себе си разбра, че завинаги е свързана със Светата Обител. Сякаш сам Св. Архангел Михаил – нейният небесен покровител и патрон на манастира, в който дядо Назарий се подвизаваше толкова години, беше измолил тази неизказана благодат за нея – срещата с дивния старец. Усети прилив на кръв в лицето си. Стана й леко неловко, че се изчервява. Но въпреки младежките вълнения, тя се чувстваше спокойна и радостна.

Усещаше, че пред нея стои човек, който изцяло я познава и разбира.

Вярваше, че той ще измоли най-доброто за нея. Много ясно разбра, че от днес завинаги нейното име ще бъде в молитвите на този толкова сърцат и проникновен отец. Тя искаше само той да е жив и да стои там високо над всичко и всички и да се моли. Не й беше нужно неговото внимание, нямаше тази потребност – само да е жив и да се моли –  това й бе напълно достатъчно.

Отново се върнаха на темата за преждевременната смърт на презвитерата. В един момент дядо Назарий се загледа в една точка, за миг очите му останаха неподвижни. Върна се някъде. Погледна красивите младежи и леко се усмихна.

– Играехме всички деца на двора. Боричкахме се, когато зад ъгъла в далечината, се зададе кола. Всички започнахме да викаме радостно – „Кола, кола, кола“. Дотогава никой от нас не беше виждал автомобил. Баща ми бързо дойде до мен и ме смъмри: „Стига вика!“. Гласът му беше много строг. Аз замръзнах, другите деца също се смълчаха. Ясно виждахме, че колата беше се запътила към нашия дом. Не разбирахме какво се случва. Вратата на портата се отвори и шофьорът паркира в двора ни. Това беше катафалката, която беше докарала майка ми от болницата.

Очите й бяха пълни със сълзи. Преглътна няколко пъти, за да разкара буцата от гърлото си.

– Виждате ли какъв е животът деца? Много често се радваме, а не съзнаваме, че трябва да плачем… Повдигайки шапката си добави – Разбира се, и обратното.

С цялото си сърце заобича този толкова обикновен и необикновен човек, този проницателен духовник, който можеше да види живота в пълнота. Това беше нейният дядо Назарий и той остана завинаги в сърцето й.

24.05.2020 г.                                                

презв.: Милена Табакова

За Ангел Карадаков

Виж още

Духовно-аскетичните принципи на исихазма и православното подвижничество според „Завет“ на св. Йоан Рилски

В традицията на Българската православна църква св. Йоан Рилски е почитан като небесен закрилник на ...