Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
„Защото онези, които са успели или само в живота, или само в словото, а в едното от двете изостават, смятам, че не се различават изобщо от еднооките, които понасят голяма вреда… Онези обаче, които напредват и в двете, и са еднакво сръчни и в двете, те имат съвършенство и живот, изпълнен с блаженство.“
(Св. Григорий Богослов, Надгробно слово за Василий Велики)
Сред основните характерни черти на схоластическото богословие е неговият интерес към теми, които са напълно чужди за човешките безпокойства. Това е и една от причините, поради които богословието е станало напълно чуждо и не е имало никакво влияние върху живота на хората. В една епоха, в която човечеството изпитваше заплахата от тотално унищожение, а хората губеха всяка надежда и перспектива, богословите се намираха в техния си свят.
Целта на автентичното богословие е развитие, изпълване и спасение на човека, а онова, с което то се занимава, е непосредствено свързано с човешкия живот.
Повторното откриване на автентичното богословие е належаща необходимост за съвременното човечество. Също така належащо е християнското богословие да се самоопредели наново и да се занимае с реалностите, които са решаващи за човешкия живот и съществуване и при това с абсолютна взамоозаисимост спрямо него.
От края на първата и през втората и третата четвърт на нашия век възникна вид културна и богословска революция в западния свят и особено в САЩ. Богословската революция беше един опит за нов синтез на схоластическото богословие с живота, защото владееше убеждението, че то е станало безотносително и откъснато от живота, беше станало това, което Максим Изповедник нарича „неоснователно въображение“.
Пастирското богословие се превърна в един нов подход и за две-три десетилетия съществуваше напрежение между тези два богословски подхода. Скоро стана ясно, че новият подход до такава степен е повлиял върху стария, че да бъде използван методът case-study в обучението на всички богословски предмети.
В третата четвърт на века богословската революция съвпадна със социалната революция, с която имаше някаква връзка, защото културната революция беше един опит на човеците по онова време, специално на младите, да се освободят от обвързаностите на социалния договор, който изискваше от тях да погребат най-живата част от своето съществуване, най-вече негативните си емоции и да представят едно външно повърхностно и лицемерно или невротично благоприличие и порядъчност. Основата на този убиващ живота и потискащ договор беше пуританският възглед, че християнинът е онзи, който спазва всички заповеди и който всъщност е безгрешен.
В западните общества думата „грях“ е една мръсна дума, която не може да бъде употребявана за порядъчни хора, а само за безделници и аутсайдери.
Като резултат от този възглед хората биваха възпитавани още от бебешка възраст да използват по-голямата част от своята енергия, за да създават впечатлението, че действително спазват заповедите, вместо да я използват за своето развитие и съзряване, и така те, или дегизираха своите лоши настроения и ставаха лицемери, или ги потискаха и ставаха невротици. Културната революция на 60-те и 70-те беше един опит за осовобождаване от тази потиснатост. Богословската революция беше един паралелен опит да придобие богословието способността да разрешава човешкото затруднение, да навлиза в човешката реалност и да помага на хората да се стремят към жизнена пълнота.
Напрежението и сблъсъкът между западните богословски течения само външно повлия на съвременното православно богословие, което всъщност остана схоластично и академично. Православното богословие или продължи да подражава на стария дух на западното схоластично богословие, или разви една „неопатристична“ схоластика, т.е. постоянно се обръща към отците на Източната църква, но по един не-отечески начин.
С други думи: неопатристичното богословие се отнасяше към отците като към библиографски извори, а това не е отеческо, защото отците на Църквата са използвали църковния живот като извор на своето богословие, а рядко са се занимавали с текстове, но и когато се отнасят към текстове, не ги използват като библиографски извори, а като гледища върху църковния живот, бидейки напълно въплътени в него.
Пастирски „емоционализираното“ западно богословие обаче постепенно се развиваше до една неосхоластика, неспособна да се противопостави на твърде старата и дълбоко вкоренена тенденция в западния светоглед. На Запад се тиражират стотици хиляди издания, книги, списания, статии, дисертации и интерпретации, които не извират от църковния живот и опит, а са творения на интелекта на схоластически богослови и нямат абсолютно никакво влияние върху църковния живот, който или е недостатъчен, или е твърде беден.
И така вместо Църквата да оцъркови света, тя все повече се изравнява със света и се деформира, а резултатът от това е загубата на надеждата.
Отците на Източната църква, но и на Западната църква преди схизмата, които са били богословите на Църквата, всички те били пастири. Затова се и наричат „отци“ – и богословското им слово е плод на църковния им опит и е повлияло решително върху формирането и развитието на църковния живот. Но дори и най-изтъкнатите православни богослови, които през последните години са възприели една светоотеческа насока, са схоластици. Били те миряни, които нямат някакво истинско участие в църковните ни дела, били те клирици без пастирска дейност и отговорност. Тяхното богословско слово – колкото и задълбочено и впечатляващо да е и въпреки че може да бъде плод на прилежно изследване на светоотеческите трудове – не се вижда да има никакво съществено влияние върху църковния ни живот, който явно се определя от богословски некомпетентни клирици.
Най-вече наше явление е това, да има от една страна интелектуалци и интелигенти в богословието, които отдавайки се на високия полет на своите спекулации упорито да стоят извън църковния живот, а от друга страна, да има хамали в богословието, които да трябва да бъдат реформаторите на нашия църковен живот.
Никъде другаде стратезите на богословието, които разгръщат своите мегаломански стратегически планове за това как да бъде проведена войната срещу тлението и смъртта, не знаят толкова малко за това как функционира една църковна пушка, изчаквайки да хвърлят оръжие онези, които твърде често биват суетно осъждани заради своята неспособност. Никъде другаде богословските капитани не страдат толкова много от корабокрушения в църковното море, колкото в нашето пространство, където управлението на църковните ни кораби поемат най-неопитните моряци.
Превръщането в нашата страна на познанието в схоластика и особено на богословието е една несъмнена реалност. Нашето богословие днес е фундаментално академично, независимо дали се намира зад университетските стени или не, защото онова, което прави богословието академично не са нито гледищата, които формулира, нито термините и фразеологията, която използва, а това дали е свързано или не е свързано с живота. А нашето богословие днес е напълно откъснато от живота, затова е необходимо да бъде прокаран мост над пропастта между нашето „осхоластено“ богословие и живота.
Необходимо е богословието ни да стане екзистенциално богословие, което ще съедини двете Христови природи и което ще възприеме човешката природа, така че да стане едно въплътено богословие, защото само така богословието ще бъде действително православно и полезно.
За да възприеме обаче богословието човешка природа, необходимо е то да се приближи до нея и да я опознае, а човешката природа не е затворена в аудиториите, не събира прах в библиотеките.
Човешката природа се намира в обърканото семейство, в загубилия посока юноша, в обезнадеждения човек на средна възраст, в непотребния и остракиран старец, в публичните домове, в наргиле-баровете и в светските салони. Задължително е богословието да покаже как функционират неговата „перихореза“ (взаимопроникване) и „участие“ (μέθεξη) с тези хора и в тези пространства. В противен случай въпреки своята православна терминология, в екзистенциално отношение то остава несторианство.
Никога в историята на Църквата не е имало и в никото една религиозна общност не е имало такова отстояние между богословска аристокрация и църковен плебс, както в наше време. И ако съществува проблем с религиозното образование, той се състои в това, че религиозното образование, каквото то е днес, интелектуализира освободителното послание на Иисус Христос, а нищо не може да унищожи това послание толкова, колкото неговата интелектуализация, каквито и да са думите, които използваме за това. Каквито и думи да използваме за да опишем любовта, ние окончателно сме я подкопали, доколкото сме я представили като думи, а не като вкус на живот.
Откъс от книгата на о. Филотей Фарос Ἡ ἀλλοίωση τοῦ χριστιανικοῦ ἤθους (Атина, 2000).
Биография
Отец Филотей Фарос е роден през 1930 г. в Пирея, Гърция. Учил е право и богословие. Свещен сан приема през 1962 г. и продължава обучението си в областта на пастирската психология в Бостънския университет, САЩ. Преподавал е пастирска психология в Богословското училище на Честния Кръст в Бостън. След завръщането си в Гърция поема отговорното служение по организирането на програма за пастирска клинична подготовка на клирици към една от атинските болници, както и организирането на младежки център към Атинската архиепископия. Автор е на множество книги и статии.
