Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Изтъквайки недостатъците на неправилната и лоша молитва, за да предпази от тях Своите ученици, Спасителят Иисус Христос не можеше да не изтъкне положителните качества, които истинската молитва трябва да има, за да бъде такава.
Обаче положителните качества на истинската молитва са толкова много, че не е възможно да бъдат изказани с няколко словесни определения, нито дори с цяло едно системно изложение. Затова и сам Христос не ги е изчерпил в Своите беседи с учениците Си, нито дори с целия си земен живот, който е бил една непрестанна гореща съвършена молитва. Той е изтъкнал само основните и главни положителни качества на молитвата. Той дойде на земята, за да открие на човеците името на Небесния Отец и за да ги увери, че Отец обича всеки Свой земен син със същата безкрайна любов, с каквато Той обича Своя възлюбен Единороден Син (Йоан. 17:4), и като така да направи от всеки човек достоен син на Себе Си. Поради това молитвата към Този Небесен Отец означаваше общуване с неизчерпаемата Първопричина и Бездна на миробитието, затова и самата молитва може да расте безпределно и да се превръща в бездна, която с думи не може да се обхване и определи.
Още преди да научи учениците Си да се молят с думите на молитвата „Отче наш“, Единородният беше открил на жената самарянка тази поразителна истина, като й беше казал: „Иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отеца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат тези, които Му се покланят. Бог е Дух и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина“ (Йоан. 4:23-24).
Казано на прост език, това означава ето що: Бог е Дух и единствената истинска връзка между Него и човека може да бъде духовна. Сиреч, молитвата трябва да извира от душата, тая безсмъртна духовна същност в човека, този образ и подобие на Небесния Отец в нас. Това означава още, че туй, което се излъчва от душата, когато се молим, и отива до Бога, трябва също така да бъде една духовна същност, една духовна енергия. Ако Бог е трансцедентен, т.е. отвъд света и над света, то до Него може да достигне само една такава свръхприродна, свръхматериална духовна енергия, каквато е истинската молитва.
Разбира се, по Своето безкрайно милосърдие, Бог Отец чува воплите на всички, които поради невежество, немощи или по друга причина, не знаят как да се обърнат към Него, които смътно и неопределено Го търсят, които често пъти не знаят какво искат, или които искат направо това, което е гибелно за тях. Но ние говорим за истинската молитва и затова не можем да премълчим тази първа истина, подчертана много пъти от Спасителя, от Светите апостоли и светите отци, че основата на истинския духовен живот, основата на самата вяра, на всички наши богословски познания, в това число и на молитвата, е само Светият Дух. Това именно е първото и основно положително качество на истинската молитва: тя е невъзможна без благодатта, без енергията на Светия Дух в нас. Необходимостта от Светия Дух ето как се обосновава и обяснява: грехопадението тъй разстроило човешката душа, че тя станала негодна да поддържа връзката си с Бога. Човекът продължавал да се моли на Бога, но молитвата му била опорочена, плътска. Изкуплението, което завършва с изпращането на Светия Дух на Църквата, възстановява първоначалното състояние на душата, прави я отново жилище на Светия Дух и й дава възможността за нов, истински духовен живот и за истинска молитва – с дух и истина. Духът, това е Светият Дух, а Истината, това е сам Христос, Който казва: „Аз съм Пътят, Истината и Животът“ (Йоан. 16:4). И така, пред лицето на Небесния Отец могат да се явяват само двама: Иисус и Светият Дух – Иисус седи от дясната Му страна и ходатайства за нас, и Светият Дух, отново даден нам, е постоянната връзка между нас и Небето. Можем да се явяваме молитвено и ние, но само ако наш водач е Св. Дух. Ето защо молитвата е една чисто духовна и свърхприродна дейност, защото тук действа една душа отново родена от Светия Дух, при това действа не самата тя, а сам Светият Дух в нея. Св. ап. Павел подчертава абсолютната необходимост от действието на Светия Дух в молитвата, за да бъде тя истинска молитва; даже и когато ние казваме само „Отче!“, то можем да го кажем само благодарение на това, че в нас го казва Светият Дух: „Понеже сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на своя Син, Който Дух вика: „Авва, сиреч, Отче““(Гал. 4:6). „Духа на осиновението, чрез Когото викаме: Авва, Отче“ (Рим. 8:15). Съединена с този Всемогъщ Съюзник, нашата душа става също така всесилна и нашата молитва достига Небето. Всяко дете е истинско дете на своя баща, когато има достъп пред него; и ние сме истински деца на нашия Отец, защото сме осиновени чрез Св. Дух (Рим. 8:16). Лишена от Светия Дух, молитвата ни става обикновена човешка, мисловна, плътска или душевна дейност, която не може да даде благодатни духовни плодове.
„Духът ни подкрепя в нашите немощи, защото без Него не знаем за какво да се помолим както трябва, но Сам Духът ходатайства за нас с неизказани въздишки“ (Рим. 8:26). Този последният текст е извънредно важен, той потвърждава думите Христови, че Светият Дух непрестанно учи внимателната душа на много неща, разкрива й нови неподозирани съкровища, – съкровища на познание, на любов, на възход. Светият Дух води душата, подбужда я да желае, да жадува духовни постижения, кара я да се моли за това, поддържа молитвата й, задълбочава я, очиства я, прави я все по-духовна, все по-истинска, научава душата на всяка истина (Йоан. 16:13) и особено на всяка истина за Единородния, Който е самата Истина, „в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието“ (Кол. 2:3). Дълбоките духовни реалности, които са дадени в думите на Господнята молитва, не биха могли да бъдат достъпни за естествените сили на безблагодатния човек, ако сам Светият Дух не е учител и ръководител на човешката душа, разкривайки й все повече и повече неизброимите съкровища, които Небесният Отец има в Самия Себе Си и които като от океан на красотата преливат от невидимото към видимото, за радост и блаженство на всички разумни твари.
Автор: архим. Методий Жерев
Картина: „Молещи се ръце“, Петер Паул Рубенс
