Начало / Uncategorized / Истинският корен на Западната църква

Истинският корен на Западната църква

О. Гавриил никога не е имал и все още няма електронна връзка с външния свят. След последното ни посещение почти нищо не чуваме за него.

Въпреки това не сме го забравили и през останалото време не спираме да си представяме колко прекрасно би било, ако можеше да си общува с нас, православните. Никога не бихме и дръзнали да говорим с него по тази тема, но по някакъв начин почувствахме, че Бог го насочва така, както е Нему угодно. О. Рафаил, швейцарец, след като предаде Богу дух, бе заместен от о. Гавриил като игумен и единствен монах на това, което днес се нарича манастир “Св. Кръст”, част от Руската православна църква. Приел е свето Кръщение в навечерието на Успение Богородично в Москва, през 2010 г. Днес се подвизава като схиархимандрит. Наскоро успяхме да го срещнем в Москва и, макар и да имаше доста задължения, успя да намери време да поговори с нас.

*   *   *

– О. Гавриил, въпреки че и преди сме разговаряли за Вашия живот, ще ни разкажете ли малко за себе си?

– Живея в Ровередо, малко селце с около стотина жители. Манастирът ми се намира сред горите на планините в Луганския район, италианската част на Швейцария.

– Израснали сте в римокатолическата вяра, така ли е?

– Да, но не съм бил активен в католицизма през целия си живот. Баща ми бе лутеран, а майка ми – католичка, като аз също бях кръстен в римокатолицизма. Както често се случва, и двамата ми родители не бяха практикуващи християни. Нито майка ми, нито баща ми ходеха на църква. Това важеше и за мен. Както се получава с младите хора, всеки рано или късно поема по своя път, като аз преоткрих вярата, в която бях кръстен. Първоначално ходех на католическа църква сам, родителите ми не ме подкрепяха, но го приемаха.

– Дори майка Ви?

– Тя беше вярващ човек, но поради женитбата ѝ с лутеран, спря да бъде толкова активна. Много по-късно, едва когато вече бях монах, тя постепенно се завърна към вярата си. Баща ми с неудовлетворение ходеше с нея поне на празници като Великден или Рождество, защото не искаше да е сам в такива дни.

Манастирът на Светия кръст, Роведо, Швицерланд.

– Къде сте роден?

– Роден съм в Кьолн, но заради войната напуснахме града, когато бях на две. Този град, почти на 2000 години, бе почти изравнен със земята. Приличаше на Хирошима – на 80% бе унищожен. До такава степен всичко бе в пепел, че американците дори предлагаха да бъде издигнат наново на друго място. Въпреки това хората бяха силно свързани с града си, а и голямата катедрала все още се издигаше, макар и сериозно повредена. И дванадесетте църкви от романския период също бяха оцелели, но до голяма степен повредени. В следващите десет години живеехме в малко градче до Кьолн, като се завърнахме едва през 1953 г. Така започнах училище в местната гимназията и прекарах младостта си там. Все още много обичам този град. Готическата катедрала, едно чудо на готическата архитектура, се издига на място, където се намирали всички по-ранни църкви.

Един от първите епископи на Кьолн е бил близък сътрудник с император Константин.

В северната кула се намира и баптистерий от четвърти век. В Кьолн освен това има и църква, посветена на Св. Гереон с октагон широк между 5 и 6 метра. Идеален представител на църковната архитектура от романския период, има и мощи на римски светци. Намират се и много следи от неразделената Църква, от зората на християнството. Именно тези “археологически” факти ме “накараха” да се поразровя и по-надълбоко в основите на Църквата. По принцип съм историк и нумизматик.

Тези спомени да не би да Ви карат да искате да “върнете” Европа отново към църквата и ранното християнство?

Разбира се, не познавах Православието доста дълго време. Откривах го лека-полека. Някои мои православни приятели ми споделиха, че католиците единствено знаят, че “съществуваме”, нищо повече. Обикновените хора дори питат “Почитате ли и Богородица?”. Все още познанията за Православието са на ниско ниво, като това се случва петдесет години след Втория ватикански събор, който уж целеше да “отвори вратите” на иначе силно затворената Католическа църква.

Трябваше сам да откривам Православието постепенно. Не знаех къде да намеря православни общности.

Нямаше и православни църкви по градовете, тъй като руснаците отбелязваха своите празници в протестантските църкви, които им ги предоставяха за няколко часа неделите, което често се случва и до днес. В Лугано руските православни успяха да закупят една малка протестанска черква, която иначе бе празна и неизползвана. Останалите православни като румънците например, служат в предоставените им католически църкви. Но сега разполагаме с малка, но пък наша църква, за която сме платили. Постепенно се превръща в православна – с иконостас и с всичко останало.

И така, откривах Православието лека-полека. Когато бях на деветнадесет, след като завърших гимназия, посетихме Рим с един приятел, където открих раннохристиянския период – катакомбите, старинните църкви, както и онези, основани от Св. св. Константин и Елена. Беше много впечатляващо. Трябва да си призная, че това засили моите чувства за принадлежност към католическата вяра. Рим е градът на апостолите – тук е и гробницата на Св. Петър и Св. Павел, Санта Мария Маджоре, Санта Кроче, Сав Джовани Латерана… – все древни християнски църкви с невероятна археологическа приемственост. На значително по-късен етап обаче разбрах, че, макар и да има архитектурна приемственост, апостолска такава липсваше. Много по-късно установих, че Санта Мария Маджоре, както и други църкви, винаги са останали същите, но тази приемственост отсъства на останалите нива, на по-важните. Същото е и с англиканите. В Кеймбридж може да посетите църквата “Св. Августин”, но на богословско ниво няма приемственост, има прекъсване. Тогава обаче бях твърде млад, за да осъзная всички тези прекъсвания в историята на Западната църква. Трябваше постепенно да го разбера.

Хората често ме питат защо съм станал православен и дали е имало преломен момент, който е предопределил пътя ми. Да, такъв имаше и, макар и преди да съм го споделял, ще го направя отново. Първо започнах да откривам нещата на научно ниво, чрез книгите, музиката и т.н. Това е подобно и на монашеството – открих духа му чрез писанията на отците на пустинята. Истинското Православие обаче открих на 21 години, когато бях в Гърция. Не бях все още монах, а студент. Нямаше как да постъпя в манастир на този етап, тъй като баща ми нямаше да ми позволи.

Бях твърде млад, а и благодаря на Бога, че не ми позволи, тъй като по този начин имах възможността да пътувам из Гърция и с други студенти, като успях да преживея изконното Православие.

Посетих манастири, дори се срещнах с един свят монах. Присъствах и на литургия. Това се случи преди Втория ватикански събор. Гърците бяха изключително мили и приятелски настроени с мен, макар и да бях католик. Вероятно днес ситуацията би изглеждала по-различно, тъй като самите католици са изменили отношението си към Православните до голяма степен.

– Към по-лошо или към по-добро?

От възможно най-лошото към възможно най-доброто. Сега обаче православните християни спазват дистанция, тъй като чувстват, че личното им пространство е нарушено.

Посещавал съм семинарии и манастири в Гърция и веднъж казах на монасите и студентите – “Много е хубаво тук, харесва ми, но… жалко е, че сте се отделили от нас”. Техният директен отговор бе “Грешиш, именно вие се отделихте от нас”. За първи път ми се случи някой да ме предизвика (тогава бях едва 21-годишен) във връзка с проблема на схизмата, който бива разглеждан по различен начин на Изток и на Запад. Кой е прав? На 21 все още нямах средствата, с които да проверя. Стъпка по стъпка започнах да намирам отговорите и по-късно открих, че Западът се е отделил от общата Църква. Съществува археологическата приемственост сред известните църкви от времето на Константин и Елена например, но на богословско равнище, литургика и всичко останало, то липсва. В книжката ми “Земни съсъди” обръщам внимание на един малък аспект, който всъщност е от съществено значение: традицията е прекъсната.

Бяхте споменавали преди за това, че сте чели книгата на немския историк Йоханес Халер за църковната история до 16 век, както и други книги за папството като тази на абат Гете.

Да, дори в момента чета книгата на Халер. Това е една книга с чисто историческа насоченост, докато тази на Гете е изцяло полемична. Всъщност Халер е бил безпристрастен, много тих, имал е и постоянен достъп до ватиканската библиотека. Това е една обективна историческа книга, чете се много леко, но е много сериозна. Предоставените факти са поразителни.

Споменахте, че в момента живо се интересувате от църковната история, но някога сте смятали, че сблъсъкът с нея е щял да подкопае Вашата вяра. Бихте ли ни казали повече по този въпрос? Смятате ли, че е необходимо човек да е по-силен, за да се изправи срещу фактите. Това така ли е?

Смятам, че вярата у младите хора трябва да бъде съхранявана и защитавана. Когато имаш солидна основа, достатъчно много отправни точки, както и по-стабилна вяра, тогава имаш и повече критерии, които ще ти помогнат да прецениш правилното.

Т.е. имате предвид стабилна основа в християнската вяра, но не непременно в римокатолическата?

Да, едва тогава човек може да се справи с огромната маса от исторически факти.

  Да не би да смятате, че фактите сами по себе си в противен случай могат да бъдат твърде съкрушителни или скандални за хората?

Разбира се, да. Вижте, историята не е богословие. Историята е просто набор от факти – какво се е случило. Творбата на Халер описва както подемите, така и паденията… удивително е, но пък това е истинската история. Кара те да се замисляш…

Историята с всичките ѝ кусури?

Да, без разкрасяване. Като цяло искането на папата за върховенство, да бъде глава на Църквата, е доста странно. През 4 век папа Дамасий обявил Римската църква за първенствуващата над останалите Църкви (все още не става въпрос за схизмата), позовавайки се на това, което Иисус Христос казал на ап. Петър: “ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си” (Мат. 8:16). И така Рим по един особен начин са започнали да идентифицират този камък с институция, с нещо видимо – Римската църква.

Огромна част от отците обаче, както на Запад, така и на Изток, идентифицират този камък с вярата на хората – той (Петър) не е бил по-добър богослов или апостол от другите апостоли. 

Св. Амвросий Медиолански през 382 г. коментира същото. Отец му е разкрил това – това е камъкът, който не може да бъде унищожен, а Петър доста скоро след това показва, че не е разбрал нищо от това тайнство. Наречен е “дявол”. Господ казва “Махни се от Мене, сатана” (Мат 16:23) и т.н. Не е само Св. Амвросий. И други важни отци, както западни, така и източни, говорят същото. За римокатолиците е очевадно, че този камък е личността на Петър. А Петър, според Преданието, е

,починал в Рим, следователно именно Римската църква, като негов наследник, епископът на Рим, се явява този камък. Но Петър е бил на много места – защо именно на мястото, където е умрял? Мнозина са онези, които могат да предявят претенция за това къде е неговият гроб… Но той е починал в Рим, както и Св. Павел. И все пак достатъчна ли е тази причина, че да се твърди, че именно столицата на Римската империя трябва да възглави всички останали Църкви? Ако има някоя Църква, която би могла да предяви претенция за тази титла, то това би следвало да бъде Йерусалимската, градът, където е умрял нашият Господ, а не ап. Петър. В Йерусалим се намира гробът на Господ, там е и възкръснал. При всички обстоятелства обаче глава на Църквата остава нашият Господ.

– Винаги ми се е струвало, че това е един потресаващ пример за онова, което руснаците наричат плътско мъдруване, една форма на чисто земно мислене.

Да, именно то започва и да преобладава. И шокиращата част в историята на папството от Халер е именно този светски аспект – как духовни средства като отлъчването или запрещението, започват да се използват непрекъснато и в продължение на стотици години за постигането на политически цели. А още по-страшното е, че хората дори не са и смятали за необходимо да следват запрещенията. Цели държави били отлъчвани, което означавало никакви меси, никакви тайнства, звън на камбани, нищо.

Защо?

Защо? Защото кралят не угаждал на териториалните претенции на папата. Папата през цялото време се е борил за своята държава, която започнала да нараства все повече и повече, а на по-късен етап – да намалява постепенно, докато не се стига до днешния ѝ вид под формата на Ватикана. Винаги е имало конфликти поради тези политически и териториални претенции. Пък повечето от тези страни, стотици крале, че дори епископи, не са се интересували – те продължавали да си отбелязват месата и да свещенодействат.

Т.е., фактически те не спазвали “послушание” към папата?

Именно. Това ме шокира. Дори днес го намирам за ужасяващо. Ужасяващо е, че тези духовни средства са били използвани с чисто материални и политически цели, а онези, които са били отлъчвани, дори не се интересували. Можете да си представите как това постепенно ще доведе до унищожаването на Църквата отвътре. И разбирате сами много по-добре как и днес западното християнство продължава да се самоунищожава. Не отвън.

Страшно е, смея да твърдя. Това е, което аз наричам “секуларизация”. Имало е папи, които дори влизали в битки.

Било е нещо нормално кардиналите да притежават армии и т.н. Това е секуларизация. Означава, че Църквата затваря своите собствени хоризонти, за да се придържа към все по-преобладаващите “светски” интереси. Папите (разбираемо) защитавали своята собствена независимост от императора, от когото обаче се нуждаели, тъй като без император, те биха станали зависими от херцозите, краля на Сицилия и пр. На човек много неща започват да му се изясняват.

– Предполагам, четете книгата на оригиналния ѝ език – немски. Дали има и преводи?

Книгата се счита за класика, не съм сигурен – има най-различни книги от този вид. Аз единствено се позовах на тази, за да Ви кажа, че дори и днес все още се интересувам от тези въпроси и такива книги, които, по време на моето търсене, бяха забранени. А и не смятам, че по принцип биха ми били особено полезни, тъй като така или иначе щях да загубя вярата си.

Забранени от кого?

– От преподавателите ми в Католическия факултет в университета. В Германия богословието се преподава от държавата, следователно получих своето богословско образование в държавен университет. И така, аз все още продължавам да уча, за да задълбоча познанията си върху причините, довели до разделението между Изтока и Запада. Не е трудно да разберете нещата и с тези предоставени факти, но все пак за мен остава все още една загадка, която не мога да проумея – защо Бог допусна това? Може и да твърдим, че това е грешка на папата, но пък на вярващите не им е оставен избор. На своите приятели сега казвам следното – “вижте, недейте да осъждате или критикувате католиците. Те просто са родени от грешната страна. Не е тяхна грешката. Те нямат избор. Никога не са имали такъв. Целият Запад принадлежи на Римската патриаршия, който с времето започва да нараства все повече и повече и никога не е бил част от други патриаршии. И все пак – днес това вече не се случва. Това е тяхната грешка – просто са се родили там“.

– Това довежда и до въпроса, който винаги ме е терзаел. Като западен човек, приел Православието, аз нямам никакви източноправославни корени. Поради това не смятам, че въпросът ми е антизападен. И все пак – защо сме толкова привлечени към земното, към светския начин на мислене, особено когато опре до религия, и то повече от християнския Изток? Теоретично погледнато същите процеси биха могли да се случат навсякъде другаде.

– Теоретично, да, но на практика – това не е станало. Смятам, че причината е, че секуларизацията е един много дълъг процес, като най-ярко проявление се явява протестантизмът, който е един феномен на вътрешно ниво при католиците. Това е явление, породило се в Западната църква нещо като вътрешен процес и след отделянето на Запада от Източната църква. Не е имало как да се развие преди това. Ще ви разкажа за едно наистина страшно преживяване. Говоря ви за история, но би било по-добре, ако разкажа своята собствена “кратка история”, развила се в продължение на 73 години.

Постъпих в манастир на 22, точно, когато бе открит Вторият ватикански събор.

С впечатленията, събрани от гръцките православни земи, се замонаших в Шеветон. Всички бяхме силно обнадеждени, че Римската църква ще се върне към правия път и имаше и много знаци, които обещаваха именно това. Павел VI имаше най-искрено желание за обединение с Православната църква. Той приличаше на въплъщението на двуликия Янус на Западната църква – от една страна му се искаше да отбележи в съслужение с Патриарх Атинагор Божествената литургия по време на срещата им в Йерусалим, дори занесе и златен потир за тази цел. Но, слава Богу, икуменистите разделиха тези двама мъже, би се случило нещо много по-страшно от преди. И така не се стигна до съслужение. Той предложил като дар златния потир на Патриарха. Знае се обаче, че всъщност от друга страна е искал, чрез литургични реформи, да накара протестантите да възприемат до по-голяма степен латинската меса, но не си дал сметка, че в същия този момент отблъснал изцяло православните.

Така става ясно, че римокатолиците се намират между две противоположности – православния Изток, и протестантския Запад. И все пак развоят на събитията не повел католиците към Изтока, а към Запада. По този начин Римокатолическата църква започна един процес на постепенно превръщане в протестантизъм, в постепенна “себесекуларизация”, водеща до унищожение – както физическо, така и духовно – нещо, което вече сме виждали. Това доведе до катастрофа от невъобразима историческа величина. Знаете ли, протестантизмът е вирус в тялото на Католическата църква. А тя не разполага с антитела срещу този вирус.

Всъщност антитялото е Православието, което, в продължение на изминалите 500 години, никога не е било изкушавано от протестантизма.

Дори и да има Вселенски патриарх със симпатии към калвинистите (както всъщност се е случвало), то това остава на местно ниво. Това няма влияние върху православното самосъзнание. То е просто нещо ограничено, това е. Православната църква е била излагана достатъчно често на протестантски и светски идеи, но никога не  се е поддавала.

– Може би прилича повече на простуда, отколкото на рак?

– Да, простуда, не е рак. Това наистина е трагедия от историческа величина. Много католици са наясно с това, поради което вече не намират православните за противници или врагове. Именно за това им разрешават да отслужват литургиите си в техните църкви и върху техните олтари, което би било нещо немислимо преди време.

– Малко отклонение от темата – миналата пролет имаше руска делегация, която присъства на празненството на Сицилия по повод помощта, която руските войски оказали на жертвите след страшното земетресение в Месина през 1908. Руското свещенство, което присъствало, получило покана да отслужи света Литургия в местната православна енория в Капела Палатина в Палермо.

– А, прекрасно. Руснаците непрекъснато отслужват тържествено литургии в катедралата на Св. Николай в Бари. Ставал съм свидетел на една такава литургия, в която участие взе руски митрополит, заедно с около двадесет свещеници и огромен хор. Помислих си, “Именно от такава литургия има нужда този храм”. Когато обаче свърши, започна латинската меса и ми се приплака. Иска ти се да ги попиташ “ама какво правите тук?”. По един особен начин, това е нещо необикновено, но показва, че католиците вече не са сигурни кое е правилно.

– Ами онези, които се колебаят – смятате ли, че могат и да поемат по посоката на Православието, или вместо това има вероятност да отхвърлят всичко?

– Единственият начин това нещо да стане, е ако те открият своето собствено Православие, тъй като зад всичко това стои една цяла култура, която ги възпрепятства, освен ако Бог не извърши някакво дивно чудо и не обърне всички във византийското православие. Тук не става въпрос само за някакви си текстове или формули. Необходимо е хората да се върнат към своето собствено Православие, към собствените си традиции. През всички тези години, докато пишех малките си трудове, си поставях за цел следното: като монах е необходимо да помагам на хората в духовния им живот да преоткриват и възстановяват собственото си духовно наследство, което, разбира се, е същото като нашето, тъй като има еднакъв корен. За съжаление успехът ми, поне сред монасите, е почти нулев. Особено сред монасите. В повечето случаи книгите ми се четат от обикновени хора, не от духовници или монаси. Монасите са онези, които практикуват йога, дзен, рейки и т.н. Когато кажеш това на руски монаси, те се шокират, дори не могат да си представят, че това се случва. Не ги осъждам, слава Богу, имаме си Господ, който в крайна сметка ще отсъди, няма да съм аз. Това обаче означава, че хората не търсят решение; отговор в тяхната традиция. Те го търсят извън нея, обръщат поглед към инославни изповедания. За мен католически монаси, практикуващи дзен е същото, като дзен будисти, медитиращи върху Кръстния път. В будизма страданието има различен произход и се преодолява по различен начин от християнството. Там няма разпнат Спасител. И за какво му е на човек да медитира над Кръстния път? Разбира се, те не го правят.

– Как се получава така, че християнски монах, вярващ в личностен Бог, се моли на безличностната вселена на Дзен?

В тези манастири си имат дзен градини. Я си представете Кръстния път в будистки манастир? Будистки монаси, които прекланят колене пред Кръста? Невъобразимо е.

Изгубили са своята собствена идентичност.

– А най-странното е, че дори не правят опит да поразровят собствената си почва, да потърсят техните си корени, които заменят с разни боклуци. Изглежда, че са убедени, че преди това никога нищо не е съществувало. Трябва да потърсим източника. Отлично си спомням монашеските си младини – имаше хора в този манастир, които смятаха, че там никога нищо не е имало, че всичко е било безпочвено. Тогава пристигна един майстор на дзен, йезуит (доста известен, почина преди много години). Превърна се в някакво откровение. Поне предлагаше нещо духовно… До този момент останалите се бяха сблъсквали единствено с един формализъм. Слава Богу бях открил светите Отци и древнохристиянската монашеска литература преди да пристигна в манастира. Не се научих в манастира, просто продължих търсенето си там.

– В Шеветон ли?

– Да, бях отишъл там, тъй като ми се струваше нещо близко до онова, което бях открил в Гърция. Да ви кажа правичката, бях изпратен там. Постъпих в бенедиктинско абатство в Германия. Младият абат, свят човек, много ме обичаше, и смяташе, че не съм на правилното място. Той пожертва обещаващия си млад послушник и го изпрати в Шеветон, за да се увери, че там бе по-подходяща среда за мен. Когато бях постриган за монах, той ме посети. Беше свят човек. Изповедникът ми, монах от траписткия орден, също бе свят човек. Имах възможността да се запозная с повече от един свят човек, дори на Запад. Все още съществуват. Мисля си, че пътят, който извървях, доказва дори на православните, че е възможно даже в контекста на западната традиция човек да открие общото помежду ни и да живее с това. Естествено това не се постига със собствени усилия, единствено с Божията благодат. И все пак бях достигнал до един момент, в който вече исках нещо повече от просто духовно общение с Православната църква, която бе така близка до моето сърце. Жадувах за истинско, тайнствено общение. За това се и молих.

Смятате ли, че пътят, по който сте поели, а именно – да вникнете в корените на собствената Ви западна традиция, непременно би довел и другите хора до Вашите изводи?

– Трудно е да се каже, тъй като чисто технически не винаги е възможно за човек да последва именно същия път. На Запад Православната църква не е представяна в най-добрата ѝ светлина. Това сега се променя – имам много приятели, които вървят по същия път, те са “православни”, но не и кръстени в тази вяра. Не зная дали ще станат православни някога. Опитът ми ме е научил, че не винаги православните са готови да помагат.

Прозелитизмът по принцип не е православна практика, пък и ако имаш нужда често е доста трудно да намериш конкретно съдействие.

Дори съм бил обезкуражаван. Има един много известен богослов (няма да споменавам имена)… Когато бях млад студент, той буквално забрани на мен и останалите монаси от Шеветон да се обърнем в Православието. Казваше – не! Никога не ще бъдете православни! Трябва да си изстрадате трагедията на разделението, докато сте живи. Наложи ми се, тъй като нямах избор, да се обърна към друг руски митрополит за помощ – и той не ми помогна. Просто ме отхвърли. Но това бе Божията воля. Когато настъпи правилният момент, нещата станаха много леко. Наистина леко. Подобно на швейцарска поща. Преди това обаче всичко ми се струваше невъзможно.

– На мнение съм, че всичко се случва според Божията воля и промисъл и все пак, не смятате ли, че православните трябва да помагат повече на онези, които търсят и не знаят своя път? Онези, които копаят дълбоко, но не стигат до корените си?

– Трябва да познават собствената си вяра по-добре и да могат да отговарят на въпроси. Не бива да критикуват всичко и всички.

– Нещо, напълно нормално за повечето новообърнали се.

– Да, новообърналите се са често най-големите съдии. Но да, трябва да умеят да отговарят на въпроси. Говоря от собствения си опит в Швейцария. Може би е различно в Америка, където има стотици различни църкви и протестантски деноминации, като всички те се считат за равноправни. За съжаление има и няколко дузина православни църкви.

– Да, в Америка го има другият проблем – прекалено голям избор.  

– Объркващо е.

– Дори така да е, все още е трудно за някои православни американци да пристъпят напред и да кажат “това е истинската Църква.”

– В интерес на истината в Америка е по-лесно, тъй като няма “доминираща” Църква. Не е като в Италия, Испания или Германия например, където има две доминиращи Църкви – католическата и протестантската. По един или друг начин, макар и да са една срещу друга, че дори една върху друга, римокатолицизмът остава доминантната вяра.

Всяка една православна инициатива се възприема по негативен начин, особено защото зависи от добрата воля на Католическата църква, поне така смятам.

За да се сдобиеш с църква, да празнуваш, ако си прекалено беден, за да построиш свой храм, трябва ти добрата воля на католическите епископи. Мисля си обаче, че в Америка нещата са различни.

– Разбира се Римокатолическата църква е могъща в Америка, но в Северна Америка първоначално хората са попадали в протестантска, англосаксонска среда. Въпреки това, благодарение на римокатолиците, са построени много болници и училища, както и са били предприети много благотворителни дейности, макар че мнозина вече са забравили за това.

– Така е, а не бива. И все пак съм против всякакъв прозелитизъм, но сме длъжни да можем да отговаряме на въпроси, да обясняваме как стоят нещата, ако хората искат да знаят. Бог призовава всички нас към, да кажем, “правилно място”. 

– Един последен въпрос. Има ли местни хора, неправославни, които посещават Вашия манастир и Ви задават въпроси за Православието?

– Местното население ме е опознало за последните тридесет години, но монашеският ми живот е доста особен. Тъй като те не познават монаси, то няма монаси (някога имаше едни францискански братя, но те не са монаси), винаги са се чудили какви братя са ми те. Бяхме облечени в черно, имахме бради, носехме качулки и изглеждахме доста старовремски. Техният местен светец от 5 век също се е обличал по начина, по който и ние, но хората вече не го знаят. Знаят, че някога сме били доста близки до християнския Изток, светите отци и че това, което аз говоря днес, не се различава от онова, което те някога са казвали. Това бе нещото, което хората забелязаха, когато станах православен. Една жена, обикновена домакиня без университетско образование, когато разбра, че сме станали православни, каза:

“Искам да знаеш, че за нас ти винаги ще останеш отец Гавриил и че ще продължиш да правиш онова, на което винаги си ни учил – да се върнем към корените си. Православната църква е тази, която е била и в началото”.

И така значи, един семпъл човек без богословско образование може да схване това нещо. Не бяха шокирани, никой не изрази недоволство. Понякога се случва, че, докато си вървя из улиците, хората ме спират и питат “Отче, мога ли да ти задам въпрос?” Казвам им, добре. А те – “Ти православен монах ли си?”. И аз отговарям – да, те отвръщат, “Браво!”. Хората вече са отвикнали да виждат монаси.

Единствените монаси, които виждат, са православните монаси.

Францисканските монаси се обличат в светски дрехи, така че, ако не ги познаваш лично, никога няма да разбереш, че са монаси. Православните монаси обаче от край време се идентифицират като такива. За тези хора това не представлява провокация. Те се чувстват подсилени, казват страхотно, браво! Не очаквах тази реакция. Когато бях поставен за игумен на манастира ми (голяма дума за всъщност малката действителност), присъстваха няколко католици, много от тях бенедиктинци. Попитаха ме дали могат да присъстват, искаха да дойдат. Останаха за православната Литургия, аз ги представих на епископа, той ги посрещна много дружелюбно. Те не възприемаха случващото се като нещо враждебно срещу тях или срещу католическата църква, а по-скоро като пълната реализация на онова, което винаги съм искал.

– Предполагам са видели искреност в това.

– Много от тях дори биха искали същото, но са твърде привързани към света, в който живеят, или пък познанията им за Православието или апостолската традиция са твърде оскъдни. И така, трябва да се върнем към нашите корени.

Монахиня Корнелия (Рийс) разговаря със схиархимандрит Гавриил Бюнж.

Превод: Асен Андонов

Изтоник: orthochristian.com

За Ангел Карадаков

Виж още

Неделя седма след Пасха – Познаваме ли Иисуса Христа

„А вечен живот е това: да познават тебе единаго истиннаго Бога и пратения от тебе ...