Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Мнозина от вярващите християни живеят без молитвено правило в своя живот. Понякога те се молят, но това е случайно изключение. Между това без редовна молитва е невъзможен правилен религиозен живот.
Св. Отци не напразно казват, че молитвата – това е диханието на душата. Както за живота на тялото е нужен постоянно въздух, така и за правилния живот на душата е необходима постоянна молитва. Навикът да се молим постоянно е една безценна придобивка, един особен орган на душата. Загубен тоя навик, това значи, създаден един огромен недостатък в духовния живот, това означава, че човекът е станал един духовен инвалид. Светите отци уподобяват молитвата на криле. Какво е птицата без криле? Тя не е птица. Така и вярващ човек без редовна молитва е лишен от пълноценен духовен живот, понеже духовен живот – това означава постоянен духовен възход.
Един дълбоко вярващ християнин започнал постепенно да се поддава на изкушението да пропуска своето вечерно и утринно молитвено правило: ту някоя неотклонна, уж, важна работа ще се яви, ту някой ще му попречи с посещението си или пък умора, главоболие, или някакво друго заболяване ще му отнеме тая възможност. И ето ти оправданието: „Времето не стига!“ Веднъж, когато този човек трябвало да се помоли, но изкушението силно парализирало неговата воля, внезапно го осенила следната мисъл:
– Нещастнико! Как ще се явиш един ден пред Господа, щом сега не искаш да се изправиш пред Него и да измолиш Неговата благодатна помощ? Та нали човекът се явява в другия живот такъв, какъвто стане тук? Ако някой скъсан на приемния изпит не се приема в по-горно заведение, как ще влезеш ти в горния живот, когато си негоден даже за тоя? Каквото посееш, това и ще пожънеш! Както казва св. Симеон Нови Богослов: ако един християнин не успее да види Бога тук, в земния си живот, той ще бъде лишен от възможността да Го види там, в другия. Стана дума не за физическо виждане, а за благодатно постигане на Бога, за духовно възкресение, за умиране за греха, за да живеем само за Бога (Рим. 8:5-15). Който тук не е умрял за греха и възкръснал за Бога (това и означават думите на песента: „воскресение Христово видевше“), такъв човек ще види Бога в другия живот, но за да чуе от Него не тая чудна похвала: „Хубаво, добри и верни рабе (служителю, работнико)! В малко си бил верен, над много ще те поставя: влез в радостта на Господаря си!“ (Мат. 25:21), а за да чуе своята горестна присъда, след която ще отиде в тая така наречена „външна тъмнина“, където ще бъде плач и скърцане със зъби (Мат. 8:12, 25:46).
Развълнуван от такива спасителни разсъждения, човекът обърнал гръб на ленността, отхвърлил изкушенията и усърдно се помолил, от което реално почувствал, че получава криле.
От тук се вижда огромното значение на молитвата – на истинската молитва. Но оттук трябва да се разбере и това, че молитвата не е лесна работа. Молитвата е най-сериозният труд, който е много по-тежък и от най-тежкия физически и умствен труд. Затова пък и плодовете на молитвата са много по-важни от плодовете на всеки друг труд, на всяко изкуство и всяка наука, на всяко друго материално и духовно постижение. Ако това е така, тогава за вярващия трябва да бъде напълно ясно защо лукавият се старае да пречи на вярващите хора в техния молитвен живот. Ако целта на дявола е изобщо да отклони човека от Бога, тогава няма нищо чудно в това, че врагът на човека използва всички начини и поводи, с които да отвежда вниманието на човека в друга посока.
Ония от вярващите, които нямат навика на постоянна молитва, си спомнят за Бога и започват да се молят обикновено тогава, когато ги сполети някое особено изкушение, когато ги застрашава някое нещастие. В 106-я псалом е казано за ония, които се отправят на кораби в далечно морско пътешествие, че ако се случи морска буря и вълнение започват да люшкат кораба, като го издигат нагоре до облаците и го свалят надолу в бездните, тогава от скръб и страх те започват да се молят и Бог ги извежда от неволите им (Пс. 106:23-28). Да, страшна е стихията на развълнуваното море! Не напразно руската народна пословица казва: „кто в море не бывал, тот Богу не молился“ – който не е бивал по море, той не се е молил Богу (както трябва). В драмата си „Буря“ Шекспир дава една подобна сцена, когато изплашените до смърт моряци викат един на други: „молете се, молете се!“
Но каква е цената на такава молитва, когато ние търсим Бога само през време на нещастие? Разбира се, цената на такава молитва е несъмнена, тя е огромна, и все пак тя е временна, защото обикновено когато нещастието премине, ние отново забравяме нашия небесен Благодетел и пак преставаме да поддържаме връзката си с Него, което значи: преставаме да растем, оставаме си на същото място, което е заслужило избягнатото нещастие, или може би отново падаме. По такъв начин, ако ще и стотици пъти да сме станали от падението си, по Божия милост, все пак ще рискуваме в края на краищата да паднем с едно неповторимо падение, сиреч – рискуваме да загубим небесната си награда. Защото целта на нашето съществуване е и трябва да е вечният живот, следователно пропусната тая цел, загубена тая награда – всичко е загубено. Наистина, малките временни придобивки са много приятни, но те са само тук; когато тукашният живот изтече, горе те стават ненужни. Те имат своята цена само в светлината на вечната перспектива, само когато спомагат за достигане на главната цел – „плодът на духа“ (Гал. 5:22), „добрата част“, която не ще ни се отнеме в другия живот (Лук. 10:42).
Един приятел разправя следното: някога имах един съученик, син на най-богатия баща в моя роден край. Тоя момък с големи мъчнотии можа да завърши средно образование, след което замина за Германия, за да следва висши науки. Въпреки честите писма, с които баща му напомняше за себе си и го молеше да му пише редовно как е наредил живота си и как вървят науките му, синът си спомняше за баща си само когато парите свършваха, за да му бъде преведена нова сума. Така минаваха годините, синът все не завършваше висшето си образование.
После той започна да пише на баща си, че е тежко болен и има нужда от особена пратка пари, за да се оперира, после му писа, че е захванал някаква важна работа, от която много ще спечели, но за която пак му трябва отделно една сума пари. Поради своята бащинска любов бащата изпращаше на сина си исканите пари, но понеже това се повтори много пъти, най-после бащата започна да се съмнява в поведението на своя син и направи проверка чрез легацията(1). Оказа се, че синът отначало се бил записал в университета, но много скоро престанал да го посещава, че отдавна не следва никакви науки, но пилее времето си в безделие и че не е бил болен и опериран. Тогава бащата прекрати изпращането на пари, а синът, след много унизителни преживявания, се завърна в родното си място; но научен вече на безделие и на разни пороци, вместо да се хване за работа, извърши убийство и бе осъден на затвор – с една дума оказа се морално пропаднал човек. Всичко това беше плод на онова първо занемаряване на възпитанието и поведението на човека, когато той, бидейки в оная ранна възраст, когато се кове и създава характерът, се отпусне, предаде се на леност и празност, връщането от които после, ако не се направят особени усилия, е твърде мъчно.
Но не приличаме ли ние на този младеж в нашия молитвен живот, в нашите отношения към Бога, по отношение на оная висша цел, за която сме предназначени и която се достига само с труд? Не търсим ли ние Бога само тогава, когато имаме особена нужда от Него, за да изпълни Той някои наши особени „поръчки“, за да ни отърве от някоя беда, от която никой друг не може да ни отърве? И достойно ли е това за нас като деца на Бога?
Нека сравним нашето отношение към Бога с нашето отношение към нашата земна Родина. Има хора, които проявяват своята любов към Отечеството си с дълбоко съзнание, понякога с велики безкористни подвизи, понякога с цената на самия си живот. Други, пък, обичат Отечеството си от лични подбуди, само за лична полза. Така например има човеци, които нищо не са направили и не правят за Родината си, които всячески манкират, избягват да извършват онова, което е нужно да извършат като членове на обществото. Бихме казали, че такъв човек е забравил за своята Родина. Но това не е така. Стига някой от съгражданите на тоя човек да наруши неговите лични интереси, да засегне „правото“ на тоя човек, за да видите как той веднага прибягва до законите на правосъдието. Такъв човек си спомня за Отечеството си само като покровител на неговите лични интереси. Ето, такова е и нашето отношение към Бога, когато ние си спомняме за Него само тогава, когато нищо друго, освен Неговата всесилна помощ не може да ни спаси. Казах, че значението на тая молитва е огромно, но все пак тя е признак на любов само към себе си – на егоизъм. Съвсем друго е значението на постоянната памет за Бога, защото тя е израз на нашата всеотдайност, на пълнота и широта в отношенията ни към него, затова в нея няма рискове, няма загуба, а напротив, има непрестанен подем. Както пише св. ап. Павел на Ефесяните:
„Затова прекланям колене пред Отеца на Господа нашего Иисуса Христа, от Когото се именува всеки род на небесата и на земята, да ви даде, по богатството на славата Си, крепко да се утвърдите чрез Духа Му във вътрешния човек, и чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви, та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия. А на Тогова, Който може, според действуващата в нас сила, да извърши несравнено повече от всичко, що просим, или за каквото помисляме, Нему да бъде слава в църквата чрез Христа Иисуса във всички родове от века до века. Амин“ (Еф. 3:14-210).
Автор: архим. Методий Жерев
- Легация е използван в миналото термин в дипломацията, за да обозначи дипломатическа мисия и конкретно упълномощаването на дипломатически пратеник, който да води преговори с чуждите власти. Легацията е имала смисъла на представителство с по-нисък ранг от посолството, което се оглавява от посланик.
Биография на архим. Методий Жерев
Роден е на 25 март 1909 година в неврокопското село Ковачевица, в бедно семейство със светското име Орфан Стоилов Жерев. Завършва педагогическата гимназия в Неврокоп, след което Богословския факултет на Софийския университет. През 1934 г. Орфан приема монашество под името Методий. След като е ръкоположен за дякон е изпратен за секретар на Рилската Света обител. През есента на същата година приема ново послушание и става учител-възпитател в Софийската духовна семинария. Ръкоположен е за йеромонах от митрополит Борис Неврокопски, а от 1938 г. до 1944 г. е протосингел на Сливенската епархия. Въздигнат е за архимандрит през 1939 г. От 1944 до 1948 година е протосингел на митрополит Стефан Софийски. След това е изпратен в Москва като официален представител на Българската православна църква към Московската патриаршия. След завръщането му в България отново е протосингел в Сливенската митрополия, после възпитател в Духовната академия.
От 1957 до 1973 година е предстоятел на руско православно подворие „Свети Николай“ в София. През тази година е подменена старата отоплителна система и храмът е свързан към градската топлофикация. През 1970 година куполите на църквата са покрити с позлата. Когато архимандрит Методий беше на поста, подворие нямаше нито енорийски съвет, нито ревизионна комисия, нито църковен предводител, нито касиер-счетоводител – Методий управляваше храма суверенно. Никой не знаеше състоянието на финансите.
От 1972 до 1976 година архимандрит Методий е игумен на Рилския манастир, а от 1976 до 1979 година ръководи културно-просветния отдел на Светия Синод. Умира на 4 март 1993 година в София, където е погребан.
