Начало / Uncategorized / Тайнствата

Тайнствата

Текстът е от книгата на игумен Пьотр (Мещеринов) “Живот в Църквата. За нашата вяра“, издадена в Москва през 2017 г. по препоръка на Издателския съвет на Руската Православна Църква

И така, сърцевина на Свещеното Предание на Църквата е учението за тайнствата и практиката на тяхното извършване. Какво място заемат тайнствата в живота на Църквата? За да отговорим на този въпрос, трябва предварително да си изясним за себе си: какво всъщност е новото в нашия Нов Завет? Защо се казва Нов? Какво принципно отличава Христовата Църква от всички останали религии и нравствени учения, какво е новото в нея?

Християнският морал принципно нов ли е? Строго казано – не, взети отделно, нравствените максими на християнството са – може да се каже – „общочовешки“. В повечето развити религии се съдържат достатъчно стандартни морално-нравствени предписания. Христос продължава и задълбочава ветхозаветните заповеди, съществуващи още във ветхозаветната Църква. Новото е, че моралът и нравствеността имат в християнството – макар и извънредно важно – но не централно значение. (Тук – между другото – е грешката на всички моралисти, например на Лев Толстой, които са виждали в християнството единствено съвършен нравствен закон). В християнството нравствеността служи като условие за богообщение – като нещо, чрез което се приближаваме към Христа. Това в никой случай не означава принизяване на морала или на някакъв утилитарен подход към него, а означава, че за човека е недостатъчно да бъде само морално същество. Неговата цел е да бъде богоподобно същество – за човека нравствеността е макар задължителна и неотменна, но само подготвителна степен. В центъра на християнството стои не абстрактен морал и не някакъв си там набор от ритуали, а Сам Христос, Неговата Богочовешка личност. Всичко в християнството – и нравствеността, и външните форми на църковния живот, и самият вътрешен духовен живот – е насочено към Христа, и само в Него получава свой смисъл и значение.

Именно в това и се заключава принципиалната новост на Новия Завет: в центъра му е личността на Христа, Спасителя и Бога, и личното общуване с Него на всеки християнин. Това общуване (богообщение) се различава от просто човешките отношения, особеността му е в това, че чрез действието на Светия Дух се изменя сърцето на човека, и съприкосновението с Бога става за човека главно, най-важно, изключително и единствено събитие. Протичането на съществуването на християнина представлява ежеминутен непрекъснат живот в Христа и с Христос – живот свободен и съзнателен. В непосредствения живот на Бога в човека и на човека в Бога е смисълът на християнството, на този Нов Завет, който Бог сключил с хората. За всичко това са Църквата, нравствеността, догмите, обрядите, а без това те са само безлична обвивка.

Христос дошъл при хората – и не само ги спасил от смъртта и от ада, но и им дарил Самия Себе Си. „Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно (Йоан 10:10); Аз съм пътят, и истината, и животът“ (Йоан 14:6); Пребъдвайте в Мен и Аз във вас.“ (Йоан 15:4); Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20) – така говори Господ. Апостол Петър пише, че са дарувани твърде големи и драгоценни обещания, та чрез тях да станете участници в божественото естество (2 Петър 1:4). За да имаме този живот, тази причастност с Бога, за да не остане богообщението единствено пожелателно, но да стане реално и непосредствено – Господ основал на Земята Църквата, а в Църквата за постигането на тази цел служат преди всичко тайнствата. Именно в тайнствата непосредствено и най-близко се съприкосновяваме с Бога, ставаме причастници на вечния живот, Божии синове, граждани на Царството Небесно. Затова – както в живота на християнина негово начало, център и край, цел и смисъл, Алфа и Омега (Откр. 1:8) е Христос, така и в Църквата най-важното – наред със Свещеното Писание – са светите тайнства. Всъщност именно те правят Църквата Църква; чрез Бог Отец подава на християните Светия Дух, който и съединява всеки от нас с Христа Спасителя, и в Него – един с другиго в Тялото Христово. Това и е Църквата всъщност. Затова е ясно, че тайнствата заемат в живота на Църквата централно място: всичко, което е в Църквата, произтича от тайнствата като от източник; а всеки външен църковен чин – и храмовете, и богослуженията, и канонически-дисциплинарната практика, и всичко прочее – служи на усъвършенстването на тайнствата и на достойното им приемане.

Ето катехизическото определение на тайнствата: тайнство е установено от Бога църковно свещенодействие, което под видим образ съобщава на душата на вярващия невидимата благодат на Светия Дух. От това определение се вижда, че: 1) тайнствата са установени от Бога – те не са човешко изобретение; 2) тайнствата се съдържат в Църквата, и се извършват от нея; 3) тайнството е свещенодействие, т.е. такова действие, което се извършва не от всеки християнин лично, а от пълнотата на Църквата посредством особено упълномощени от нея за това лица – свещеници; 4) тайнствата имат видим образ – т.е. определен от Църквата чин на тяхното извършване; и 5) условие за приемане на благодатта на Светия Дух е вярата, вследствие на което тайнството може да бъде подавано само на верните, а не на всички наред.

Църквата съдържа седем тайнства: Кръщение, Миропомазване, Покаяние, Причастяване, Брак, Свещенство, Елеосвещение. Защо именно седем – а не повече? Защото ако вземем цитираното по-горе определение, се вижда, че в Църквата има значително повече от седем свещенодействия, които под видим образ ни съобщават невидимата благодат Божия – например осветяването на вода, монашеското подстрижение… А и всяко молитвено действие на Църквата обилно преподава на душите на вярващите благодатта на Светия Дух.

Самата Църква не прокарва рязка граница между тайнствата и останалите осветителни чинове: в древната Църква не е имало такава диференциация. Тук може да се мисли, че богословието се ръководи по този въпрос от две неща: 1) важността на свещенодействието за спасението и за вечния живот. Очевидно, че ако сравним Кръщението с – да кажем – помазването на празничната утреня, то без първото спасението е невъзможно, докато без второто напълно може да се състои; 2) тайнствата са установени непосредствено от Самия Бог и възхождат към Свещеното Писание; осветителните чинове са установени от Църквата и не възхождат към Писанието.

Така например, тайнството Елеосвещение (Маслосвет) по своето значение е по-малко важно от Кръщението и Причастяването; но то е установено от Самия Христос и още в апостолски времена е приело своя чин, за което ясно свидетелства Свещеното Писание; затова то се поддържа от Църквата като тайнство. А – да кажем –  монашеското подстрижение, макар някога да оказва и по-голямо въздействие върху човека в сравнение с Елеосвещението, не се смята за тайнство – макар някои свети отци да са го смятали за такова. Чинът на монашеството е възникнал в Църквата не веднага; и макар поддържането на монашески живот да е вкоренено в Евангелието, но формите му да са възникнали в процеса на историческото битие на Църквата, не възхождат непосредствено към Христос и апостолите. Затова монашеството съществува в Църквата не като тайнство, а като чин на живот. Още едно различие: тайнството променя природата на човека, залага в него нещо ново, принципиално друго; по кардинален начин въздейства на човешкото естество; другите свещенодействия влияят върху човека по по-частен начин, с по-малка сила. Тайнствата могат да се сравнят с решителна хирургическа операция, когато на организма е необходима външна намеса; а другите свещенодействия могат да се сравнят с меко терапевтично лечение с лекарства.

Приведохме формално определение какво са тайнствата. Сега трябва да погледнем какво са те по отношение на нас – или, с други думи – как е правилно да се отнасяме към тайнствата, как да ги приемаме правилно, с какво разположение на душата, и към какво те задължават християнина. Нека пак се върнем към това, че християнството е Новият Завет. Вече казахме защо е „нов“, нека сега обърнем внимание на „завет“. „Завет“ е славянска дума, може да се преведе като „договор“. Между човека и Бога е сключен договор: Господ ни е приготвил Царство Божие, а ние се задължаваме – за да го постигнем – да съблюдаваме заповеди, за което е необходимо да се призоваваме към християнски живот, подкрепяйки такъв призив с поучаване в Словото Божие, в молитва и в тайнства. Такъв договор в никакъв случай не следва да се разглежда като юридическа формалност. Заветът между Бога и човека е органичен принцип на духовния живот – не само Бог дава на хората своите дарове, но и човек трябва да положи усилие да бъде с Бога. Всяко явление в духовния живот – както пише Теофан Затворник – се осъществява чрез взаимното действие на Божията благодат и на нашата свободна дейност. Няма как да си седим „със скръстени ръце“, а Бог да ни прави „духовни подаръци“ – няма как и да постигнем нещо само чрез своите усилия, без благодатната помощ Божия. Духовният живот е даден от Бога на човека като задание, като нещо, над което той е длъжен свободно, съзнателно и лично-отговорно, но и напрегнато да се труди, потвърждавайки с това своя завет с Бога. Господ дава – на всяко духовно усилие на човека – своята благодат, и тя, идвайки, прибавя към всяко човешко действие – немощно и несъвършено само по себе си – своята крепкост и неприкосновеност, правейки го съвършено. Това е тази синергия, съ-творение на Бога и на човека, за която сме говорили неведнъж.

Така, подвизавайки се и придобивайки Божия помощ, християнинът постепенно актуализира своето духовно помазание (1 Йоан 2:20) и раждането си свише в Царството Божие (Йоан 3:3). Само в този контекст може да се говори за тайнствата. Те не са крайна точка, в която духовният живот спира и завършва. Тайнствата – а и всичко в Църквата – е семе, което се засажда в нас и което ние с Божия помощ сме длъжни да отгледаме да порастне. Тайнството е задание от Бога, и заедно с това – получаване на благодатни сили за изпълняване на това задание.

Като поясняване на това трябва да се обърне внимание на разликата между възприемането от наша страна на падналата природа на Адам и на новото естество, обновено от Христа. От ветхия Адам всеки човек получава паднала, повредена природа; при което я получава страдателно, като даденост, без участие на съзнанието и произволението си; такива се раждаме и не можем никакси да повлияяем на това. А от Новия Адам – Христа – хората получават оправдание и освещаване по друг начин: не като даденост, а като възможност; и възможност не само да се избавят от Адамовата участ, но и неизмеримо повече – да постигнат обожение. Тайнствата, чрез които човек посредством Светия Дух се съединява с Христос, го правят способен на това, вселяват в него Христовата сила, помагаща му да действа духовно. Но тайнствата не превръщат хората по вълшебен начин във вече спасени, оправдани, осветени – така, че в бъдеще да не се изискват никакви техни действия за спомагане на спасението им. За това свидетелства опитът: от кръщелния купел човек излиза не такъв, какъвто е бил Адам до грехопадението; грехът не умира в нас, не придобиваме телесно физическо безсмъртие, страстите и болестите продължават да действат в нас – но на човека се дава сила за живот с Христа и власт да настъпвате върху змии и скорпии и на всяка вражеска сила (Лука 10:19).

От тази гледна точка тайнствата могат да бъдат разделени на две групи: неповторяеми (Кръщение, Миропомазване, Свещенство, в идеалния случай – Брак) и повторяеми (Покаяние, Причастяване, Елеосвещение). В неповторяемите тайнства в човешката природа се влага семето на вечния живот, така че човекът, получил дар Божий – изцеляването на повредената природа на ветхия Адам – се променя в самата си дълбина и се прави способен на живот с Христа, на спасение. Но – да повторим още веднъж – спасението ни се връчва като залог, като задача, като семе; да се отгледа това семе, да се изпълни това задание зависи от нашето свободно произволение и нравствено и духовно действие. Господ говори за това в притчи – за синаповото зърно (Матей 13:31-32), за закваската (Матей 13:33), за израстването в Царството Божие (Марк 4:26-27). Самият човек – по причина на повредеността на своята природа в грехопадението, не е в състояние да осъществява това духовно действие както трябва. Затова са му дадени  повторяемите тайнства, в които Господ му помага да укрепва, да очиства, да възобновява най-тясна връзка със Себе Си.

Естествено, тайнствата не се изчерпват с тази си страна: те са действия Божии – и затова са дълбоки, неизчерпаеми; тайнствата имат и обективно влияние: те по най-дълбок начин духовно променят и преобразяват човека, а чрез него – и целия свят; те строят Църква, те са източник на християнския живот. Много важно е да се обърне внимание именно на „синергийния“ аспект на тайнствата, защото именно тук се крие главната грешка в тяхното възприемане, а и въобще във възприемането на църковния живот.

Става дума за магизма – един от най-сериозните проблеми на църковната действителност. За твърде много хора по същност тайнствата са магически действия – т.е. такива, които не предполагат своя лична вътрешна духовна работа. Магизмът се основава на това, че духовният свят е независим от човека, от неговото вътрешно състояние; че човекът е само пасивна част, детайл, механическа играчка на вълните на неведомия отвъден свят. На този свят, обаче, може да се въздейства и това въздействие да се насочи така, че да се получи някакъв очакван резултат. Затова особено посветено лице, жрец или маг трябва точно да изпълни това или онова обрядно действие; и ако то е правилно извършено, ако са отчетени всички отвъдни обстоятелства, то резултатът е гарантиран – независимо от вътрешното разположение на сърцето на човека, от вярата му, от възгледите му, от делата му, от нравственото му състояние и т.н. Главното е да се отчетат всички обстоятелства и скрупульозно точно, при участието на посветено лице, да се изпълнят ред ритуални действия.

Прониквайки в Църквата, магизмът коренно извращава вътрешния строй на християнина – така че последният фактически престава да бъде такъв, макар външно да е доста въцърковен човек. Магизмът в Църквата извращава преди всичко отношенията на човека и Бога, извращава самата мисъл за Бога. Бог става не любящ Отец, а някакъв абстрактен принцип, внушаващ преди всичко не синовна любов, а боязън на подчинен към загадъчен началник. Стават невъзможни личните отношения между човека и Бога – а именно в тях, както вече казахме, е същината на нашата религия – и възникват отношения формални, юридически, а благоугаждането на Бога се пренася от нравствената сфера само в изпълнение на външни ритуални правила. Магизмът става един от най-сериозните проблеми на църковната действителност. Магическата гледна точка е, че на Бога е необходим само обряд, изпълнен правилно и своевременно; а в останалото време човек в нищо не е длъжен на Бога, и с това отношенията на човека и Бога се изчерпват напълно.

Това води до ужасната скованост на външна, робска зависимост от него и до потапяне в обрядност. Редом с това стои и крайната безотговорност. Човек сваля от себе си отговорността за своя религиозен живот и я възлага на формата, на обряда, на ритуала – от което произтича сакрализация на формата, придаването на нея на самостоятелно мистическо значение: обрядът и правилото стават сами по себе си спасителни. По-нататък ще проследим този момент: множество църковни понятия като послушание, духовно ръководство и т.н. често се възприемат магически. Магизмът лишава човека от християнската свобода: от обряда се очаква детерминиран резултат, обусловен единствено от съблюдаването на формата. Освен това човек попада в робска зависимост от извършителите на обряда, възприемайки ги не като Христови пастири, а като жреци.

Главното е, че всичко това води към незадължителност и ненужност на нравствените усилия: от гледна точка на магическото светоусещане формата ще направи всичко автоматично, защото религиозният живот се изчерпва с нея. Всичко това се съчетава с прагматизъм на религиозните потребности: от религията на хората, възприемащи църковността магически, е нужен не Бог, а осигурен от Него – и зависим от нашите обредни действия – комфортен живот тук и сега. Църквата се превръща в „комбинат за ритуални услуги“: достатъчно е да се запали свещ и да се предаде бележка с имена, и можем да си ходим по нашите си дела: свещта и бележката сами ще „направят“ всичко. Магизмът прониква във всички сфери на църковния живот; например цялата история с номера на данъкоплатеца в Русия се основава на магическа, нецърковна гледна точка, че човек може да се отрече от Христа автоматично, отвъд съзнанието и произволението. Това касае и тайнствата – средоточието на Църквата. Отношението към тях често е съвсем утилитарно – за да не урочасат детето, трябва да го кръстят; за да не се разтури семейството – да се венчаят; за да не се разболеят – да се причастят.

Но всичко това са дълбоко нехристянски  възгледи; Църквата учи съвсем не така. Господ казва: Сине мой! Дай сърцето си на мен. (Притчи 23:26), и фарисеите бивали укорявани от Спасителя, че се очистват външно при пълно пренебрегване на вътрешното (Матей 23:26). Църковното учение настоява на нееднократно споменаваната от нас синергия – сътворчество на Бога и човека по пътя към спасението; и това особено касае тайнствата: тяхното приемане, участието в живота на Църквата изисква от човека преди всичко нравствени усилия.

При това трябва да се отбележи, че не е състоятелна гледната точка, съгласно която действеността на тайнствата зависи от състоянието на извършващия или на приемащия ги, и ако той е нравствено недостоен, то тайнствата не значат нищо за него или дори не се вършат. Действеността на тайнствата се обуславя не от хората, а от Църквата – и затова тайнствата са действителни обективно; но при недостойност на човека действеността на тайнствата се проявява в това, че те не го освещават, а му служат „за съд и осъждане“. Бог поругаем не бива, и Неговите тайнства винаги са свети и действени; делото е само в нас – дали ги приемаме с необходимото разположение и за какво: за да живеем с Христа, да се съединяваме с Него – и тогава тайнствата всеки път все повече и повече задълбочават връзката на човека с Бога; или за някакви други цели – и тогава те стават за недостойно приемащите ги съд и осъждане.

От казаното по-горе е ясно какво трябва да бъде разположението на християнина по отношение на тайнствата на Църквата. На първо място, това е вяра: А без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото който дохожда при Бога, трябва да вярва, че има Бог и че Той възнаграждава тия, които Го търсят. (Евреи 11:6). Без единство на вярата, без правилното ѝ изповядване е невъзможно участие в тайнствата. Вярата следва да не е някаква, а ясна, правилна, опираща се на Свещеното Писание и на истинното Предание на Църквата, твърдо знаеща своя предмет, изповядваща, че чрез тайнствата ние се приобщаваме към Бога, съединяваме се с Христос и получаваме благодатта на Светия Дух. На второ място, това е желанието за богообщение, жаждата за Бог, търсенето Му, когато човек полага смисъла и целта на религиозния духовен живот единствено и изключително в Христа и приема тайнствата свободно и съзнателно, за да бъде с Христос. Всяко друго съображение, като например: да се кръстим заради традиционното национално самоопределение; да се причастим за здраве или просто за да сме заедно с мъжа (жена) си и да не го (я) разстройваме; да се венчаем, за да не се караме или за да не „хойка“ мъжът; да се черкуваме за всеки случай; да се изповядваме „както е обичаят“; и така нататък, не зная още какво да кажа – не бива да има място в отговорния християнски живот. (С това не се отричат нито външните правила, нито регулярността на участие в тайнствата, нито някакви немощи или странични съображения в началото на църковния живот: говорим за правилно вътрешно разположение, към което трябва да се стремим.) И трето, християните трябва всячески да избягват магическия възглед върху тайнствата, а да ги възприемат в контекста на своя нравствен и духовен живот. Ако всички тези неща се съблюдават дори и в малка степен, тогава светите тайнства ще ни изпълнят с благодатта на Светия Дух и постепенно ще израстваме в духовния живот. Ако се отклоним от този прав, тесен духовен път, ако смесим акцентите, изкривим църковния строй на мисли и вътрешен живот – тогава ще възникне опасност да се приобщим към тайнствата за съд и осъждане.       

Автор: Игумен Пьотр (Мещеринов)

Превод от руски: Димитър Банков

Снимка: pixabay.com

За Ангел Карадаков

Виж още

Премиера на „Да бъдем тук. Беседи по радио „Свобода“ от отец Александър Шмеман на Пролетния панаир на книгата 2024

На 26 май (неделя) от 17:00 ч. в Литературния кът на Пролетния панаир на книгата ...