Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Текстът е от книгата на игумен Пьотр (Мещеринов) “Живот в Църквата. За нашата вяра“, издадена в Москва през 2017 г. по препоръка на Издателския съвет на Руската Православна Църква
И така, сърцевина на Свещеното Предание на Църквата е учението за тайнствата и практиката на тяхното извършване. Какво място заемат тайнствата в живота на Църквата? За да отговорим на този въпрос, трябва предварително да си изясним за себе си: какво всъщност е новото в нашия Нов Завет? Защо се казва Нов? Какво принципно отличава Христовата Църква от всички останали религии и нравствени учения, какво е новото в нея?
Християнският морал принципно нов ли е? Строго казано – не, взети отделно, нравствените максими на християнството са – може да се каже – „общочовешки“. В повечето развити религии се съдържат достатъчно стандартни морално-нравствени предписания. Христос продължава и задълбочава ветхозаветните заповеди, съществуващи още във ветхозаветната Църква. Новото е, че моралът и нравствеността имат в християнството – макар и извънредно важно – но не централно значение. (Тук – между другото – е грешката на всички моралисти, например на Лев Толстой, които са виждали в християнството единствено съвършен нравствен закон). В християнството нравствеността служи като условие за богообщение – като нещо, чрез което се приближаваме към Христа. Това в никой случай не означава принизяване на морала или на някакъв утилитарен подход към него, а означава, че за човека е недостатъчно да бъде само морално същество. Неговата цел е да бъде богоподобно същество – за човека нравствеността е макар задължителна и неотменна, но само подготвителна степен. В центъра на християнството стои не абстрактен морал и не някакъв си там набор от ритуали, а Сам Христос, Неговата Богочовешка личност. Всичко в християнството – и нравствеността, и външните форми на църковния живот, и самият вътрешен духовен живот – е насочено към Христа, и само в Него получава свой смисъл и значение.
Именно в това и се заключава принципиалната новост на Новия Завет: в центъра му е личността на Христа, Спасителя и Бога, и личното общуване с Него на всеки християнин. Това общуване (богообщение) се различава от просто човешките отношения, особеността му е в това, че чрез действието на Светия Дух се изменя сърцето на човека, и съприкосновението с Бога става за човека главно, най-важно, изключително и единствено събитие. Протичането на съществуването на християнина представлява ежеминутен непрекъснат живот в Христа и с Христос – живот свободен и съзнателен. В непосредствения живот на Бога в човека и на човека в Бога е смисълът на християнството, на този Нов Завет, който Бог сключил с хората. За всичко това са Църквата, нравствеността, догмите, обрядите, а без това те са само безлична обвивка.
Христос дошъл при хората – и не само ги спасил от смъртта и от ада, но и им дарил Самия Себе Си. „Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно“ (Йоан 10:10); „Аз съм пътят, и истината, и животът“ (Йоан 14:6); “Пребъдвайте в Мен и Аз във вас.“ (Йоан 15:4); „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20) – така говори Господ. Апостол Петър пише, че са дарувани твърде големи и драгоценни обещания, та чрез тях да станете участници в божественото естество (2 Петър 1:4). За да имаме този живот, тази причастност с Бога, за да не остане богообщението единствено пожелателно, но да стане реално и непосредствено – Господ основал на Земята Църквата, а в Църквата за постигането на тази цел служат преди всичко тайнствата. Именно в тайнствата непосредствено и най-близко се съприкосновяваме с Бога, ставаме причастници на вечния живот, Божии синове, граждани на Царството Небесно. Затова – както в живота на християнина негово начало, център и край, цел и смисъл, Алфа и Омега (Откр. 1:8) е Христос, така и в Църквата най-важното – наред със Свещеното Писание – са светите тайнства. Всъщност именно те правят Църквата Църква; чрез Бог Отец подава на християните Светия Дух, който и съединява всеки от нас с Христа Спасителя, и в Него – един с другиго в Тялото Христово. Това и е Църквата всъщност. Затова е ясно, че тайнствата заемат в живота на Църквата централно място: всичко, което е в Църквата, произтича от тайнствата като от източник; а всеки външен църковен чин – и храмовете, и богослуженията, и канонически-дисциплинарната практика, и всичко прочее – служи на усъвършенстването на тайнствата и на достойното им приемане.
Ето катехизическото определение на тайнствата: тайнство е установено от Бога църковно свещенодействие, което под видим образ съобщава на душата на вярващия невидимата благодат на Светия Дух. От това определение се вижда, че: 1) тайнствата са установени от Бога – те не са човешко изобретение; 2) тайнствата се съдържат в Църквата, и се извършват от нея; 3) тайнството е свещенодействие, т.е. такова действие, което се извършва не от всеки християнин лично, а от пълнотата на Църквата посредством особено упълномощени от нея за това лица – свещеници; 4) тайнствата имат видим образ – т.е. определен от Църквата чин на тяхното извършване; и 5) условие за приемане на благодатта на Светия Дух е вярата, вследствие на което тайнството може да бъде подавано само на верните, а не на всички наред.
Църквата съдържа седем тайнства: Кръщение, Миропомазване, Покаяние, Причастяване, Брак, Свещенство, Елеосвещение. Защо именно седем – а не повече? Защото ако вземем цитираното по-горе определение, се вижда, че в Църквата има значително повече от седем свещенодействия, които под видим образ ни съобщават невидимата благодат Божия – например осветяването на вода, монашеското подстрижение… А и всяко молитвено действие на Църквата обилно преподава на душите на вярващите благодатта на Светия Дух.
Самата Църква не прокарва рязка граница между тайнствата и останалите осветителни чинове: в древната Църква не е имало такава диференциация. Тук може да се мисли, че богословието се ръководи по този въпрос от две неща: 1) важността на свещенодействието за спасението и за вечния живот. Очевидно, че ако сравним Кръщението с – да кажем – помазването на празничната утреня, то без първото спасението е невъзможно, докато без второто напълно може да се състои; 2) тайнствата са установени непосредствено от Самия Бог и възхождат към Свещеното Писание; осветителните чинове са установени от Църквата и не възхождат към Писанието.
Така например, тайнството Елеосвещение (Маслосвет) по своето значение е по-малко важно от Кръщението и Причастяването; но то е установено от Самия Христос и още в апостолски времена е приело своя чин, за което ясно свидетелства Свещеното Писание; затова то се поддържа от Църквата като тайнство. А – да кажем – монашеското подстрижение, макар някога да оказва и по-голямо въздействие върху човека в сравнение с Елеосвещението, не се смята за тайнство – макар някои свети отци да са го смятали за такова. Чинът на монашеството е възникнал в Църквата не веднага; и макар поддържането на монашески живот да е вкоренено в Евангелието, но формите му да са възникнали в процеса на историческото битие на Църквата, не възхождат непосредствено към Христос и апостолите. Затова монашеството съществува в Църквата не като тайнство, а като чин на живот. Още едно различие: тайнството променя природата на човека, залага в него нещо ново, принципиално друго; по кардинален начин въздейства на човешкото естество; другите свещенодействия влияят върху човека по по-частен начин, с по-малка сила. Тайнствата могат да се сравнят с решителна хирургическа операция, когато на организма е необходима външна намеса; а другите свещенодействия могат да се сравнят с меко терапевтично лечение с лекарства.
Приведохме формално определение какво са тайнствата. Сега трябва да погледнем какво са те по отношение на нас – или, с други думи – как е правилно да се отнасяме към тайнствата, как да ги приемаме правилно, с какво разположение на душата, и към какво те задължават християнина. Нека пак се върнем към това, че християнството е Новият Завет. Вече казахме защо е „нов“, нека сега обърнем внимание на „завет“. „Завет“ е славянска дума, може да се преведе като „договор“. Между човека и Бога е сключен договор: Господ ни е приготвил Царство Божие, а ние се задължаваме – за да го постигнем – да съблюдаваме заповеди, за което е необходимо да се призоваваме към християнски живот, подкрепяйки такъв призив с поучаване в Словото Божие, в молитва и в тайнства. Такъв договор в никакъв случай не следва да се разглежда като юридическа формалност. Заветът между Бога и човека е органичен принцип на духовния живот – не само Бог дава на хората своите дарове, но и човек трябва да положи усилие да бъде с Бога. Всяко явление в духовния живот – както пише Теофан Затворник – се осъществява чрез взаимното действие на Божията благодат и на нашата свободна дейност. Няма как да си седим „със скръстени ръце“, а Бог да ни прави „духовни подаръци“ – няма как и да постигнем нещо само чрез своите усилия, без благодатната помощ Божия. Духовният живот е даден от Бога на човека като задание, като нещо, над което той е длъжен свободно, съзнателно и лично-отговорно, но и напрегнато да се труди, потвърждавайки с това своя завет с Бога. Господ дава – на всяко духовно усилие на човека – своята благодат, и тя, идвайки, прибавя към всяко човешко действие – немощно и несъвършено само по себе си – своята крепкост и неприкосновеност, правейки го съвършено. Това е тази синергия, съ-творение на Бога и на човека, за която сме говорили неведнъж.
Така, подвизавайки се и придобивайки Божия помощ, християнинът постепенно актуализира своето духовно помазание (1 Йоан 2:20) и раждането си свише в Царството Божие (Йоан 3:3). Само в този контекст може да се говори за тайнствата. Те не са крайна точка, в която духовният живот спира и завършва. Тайнствата – а и всичко в Църквата – е семе, което се засажда в нас и което ние с Божия помощ сме длъжни да отгледаме да порастне. Тайнството е задание от Бога, и заедно с това – получаване на благодатни сили за изпълняване на това задание.
Като поясняване на това трябва да се обърне внимание на разликата между възприемането от наша страна на падналата природа на Адам и на новото естество, обновено от Христа. От ветхия Адам всеки човек получава паднала, повредена природа; при което я получава страдателно, като даденост, без участие на съзнанието и произволението си; такива се раждаме и не можем никакси да повлияяем на това. А от Новия Адам – Христа – хората получават оправдание и освещаване по друг начин: не като даденост, а като възможност; и възможност не само да се избавят от Адамовата участ, но и неизмеримо повече – да постигнат обожение. Тайнствата, чрез които човек посредством Светия Дух се съединява с Христос, го правят способен на това, вселяват в него Христовата сила, помагаща му да действа духовно. Но тайнствата не превръщат хората по вълшебен начин във вече спасени, оправдани, осветени – така, че в бъдеще да не се изискват никакви техни действия за спомагане на спасението им. За това свидетелства опитът: от кръщелния купел човек излиза не такъв, какъвто е бил Адам до грехопадението; грехът не умира в нас, не придобиваме телесно физическо безсмъртие, страстите и болестите продължават да действат в нас – но на човека се дава сила за живот с Христа и власт да настъпвате върху змии и скорпии и на всяка вражеска сила (Лука 10:19).
От тази гледна точка тайнствата могат да бъдат разделени на две групи: неповторяеми (Кръщение, Миропомазване, Свещенство, в идеалния случай – Брак) и повторяеми (Покаяние, Причастяване, Елеосвещение). В неповторяемите тайнства в човешката природа се влага семето на вечния живот, така че човекът, получил дар Божий – изцеляването на повредената природа на ветхия Адам – се променя в самата си дълбина и се прави способен на живот с Христа, на спасение. Но – да повторим още веднъж – спасението ни се връчва като залог, като задача, като семе; да се отгледа това семе, да се изпълни това задание зависи от нашето свободно произволение и нравствено и духовно действие. Господ говори за това в притчи – за синаповото зърно (Матей 13:31-32), за закваската (Матей 13:33), за израстването в Царството Божие (Марк 4:26-27). Самият човек – по причина на повредеността на своята природа в грехопадението, не е в състояние да осъществява това духовно действие както трябва. Затова са му дадени повторяемите тайнства, в които Господ му помага да укрепва, да очиства, да възобновява най-тясна връзка със Себе Си.
Естествено, тайнствата не се изчерпват с тази си страна: те са действия Божии – и затова са дълбоки, неизчерпаеми; тайнствата имат и обективно влияние: те по най-дълбок начин духовно променят и преобразяват човека, а чрез него – и целия свят; те строят Църква, те са източник на християнския живот. Много важно е да се обърне внимание именно на „синергийния“ аспект на тайнствата, защото именно тук се крие главната грешка в тяхното възприемане, а и въобще във възприемането на църковния живот.
Става дума за магизма – един от най-сериозните проблеми на църковната действителност. За твърде много хора по същност тайнствата са магически действия – т.е. такива, които не предполагат своя лична вътрешна духовна работа. Магизмът се основава на това, че духовният свят е независим от човека, от неговото вътрешно състояние; че човекът е само пасивна част, детайл, механическа играчка на вълните на неведомия отвъден свят. На този свят, обаче, може да се въздейства и това въздействие да се насочи така, че да се получи някакъв очакван резултат. Затова особено посветено лице, жрец или маг трябва точно да изпълни това или онова обрядно действие; и ако то е правилно извършено, ако са отчетени всички отвъдни обстоятелства, то резултатът е гарантиран – независимо от вътрешното разположение на сърцето на човека, от вярата му, от възгледите му, от делата му, от нравственото му състояние и т.н. Главното е да се отчетат всички обстоятелства и скрупульозно точно, при участието на посветено лице, да се изпълнят ред ритуални действия.
Прониквайки в Църквата, магизмът коренно извращава вътрешния строй на християнина – така че последният фактически престава да бъде такъв, макар външно да е доста въцърковен човек. Магизмът в Църквата извращава преди всичко отношенията на човека и Бога, извращава самата мисъл за Бога. Бог става не любящ Отец, а някакъв абстрактен принцип, внушаващ преди всичко не синовна любов, а боязън на подчинен към загадъчен началник. Стават невъзможни личните отношения между човека и Бога – а именно в тях, както вече казахме, е същината на нашата религия – и възникват отношения формални, юридически, а благоугаждането на Бога се пренася от нравствената сфера само в изпълнение на външни ритуални правила. Магизмът става един от най-сериозните проблеми на църковната действителност. Магическата гледна точка е, че на Бога е необходим само обряд, изпълнен правилно и своевременно; а в останалото време човек в нищо не е длъжен на Бога, и с това отношенията на човека и Бога се изчерпват напълно.
Това води до ужасната скованост на външна, робска зависимост от него и до потапяне в обрядност. Редом с това стои и крайната безотговорност. Човек сваля от себе си отговорността за своя религиозен живот и я възлага на формата, на обряда, на ритуала – от което произтича сакрализация на формата, придаването на нея на самостоятелно мистическо значение: обрядът и правилото стават сами по себе си спасителни. По-нататък ще проследим този момент: множество църковни понятия като послушание, духовно ръководство и т.н. често се възприемат магически. Магизмът лишава човека от християнската свобода: от обряда се очаква детерминиран резултат, обусловен единствено от съблюдаването на формата. Освен това човек попада в робска зависимост от извършителите на обряда, възприемайки ги не като Христови пастири, а като жреци.
Главното е, че всичко това води към незадължителност и ненужност на нравствените усилия: от гледна точка на магическото светоусещане формата ще направи всичко автоматично, защото религиозният живот се изчерпва с нея. Всичко това се съчетава с прагматизъм на религиозните потребности: от религията на хората, възприемащи църковността магически, е нужен не Бог, а осигурен от Него – и зависим от нашите обредни действия – комфортен живот тук и сега. Църквата се превръща в „комбинат за ритуални услуги“: достатъчно е да се запали свещ и да се предаде бележка с имена, и можем да си ходим по нашите си дела: свещта и бележката сами ще „направят“ всичко. Магизмът прониква във всички сфери на църковния живот; например цялата история с номера на данъкоплатеца в Русия се основава на магическа, нецърковна гледна точка, че човек може да се отрече от Христа автоматично, отвъд съзнанието и произволението. Това касае и тайнствата – средоточието на Църквата. Отношението към тях често е съвсем утилитарно – за да не урочасат детето, трябва да го кръстят; за да не се разтури семейството – да се венчаят; за да не се разболеят – да се причастят.
Но всичко това са дълбоко нехристянски възгледи; Църквата учи съвсем не така. Господ казва: Сине мой! Дай сърцето си на мен. (Притчи 23:26), и фарисеите бивали укорявани от Спасителя, че се очистват външно при пълно пренебрегване на вътрешното (Матей 23:26). Църковното учение настоява на нееднократно споменаваната от нас синергия – сътворчество на Бога и човека по пътя към спасението; и това особено касае тайнствата: тяхното приемане, участието в живота на Църквата изисква от човека преди всичко нравствени усилия.
При това трябва да се отбележи, че не е състоятелна гледната точка, съгласно която действеността на тайнствата зависи от състоянието на извършващия или на приемащия ги, и ако той е нравствено недостоен, то тайнствата не значат нищо за него или дори не се вършат. Действеността на тайнствата се обуславя не от хората, а от Църквата – и затова тайнствата са действителни обективно; но при недостойност на човека действеността на тайнствата се проявява в това, че те не го освещават, а му служат „за съд и осъждане“. Бог поругаем не бива, и Неговите тайнства винаги са свети и действени; делото е само в нас – дали ги приемаме с необходимото разположение и за какво: за да живеем с Христа, да се съединяваме с Него – и тогава тайнствата всеки път все повече и повече задълбочават връзката на човека с Бога; или за някакви други цели – и тогава те стават за недостойно приемащите ги съд и осъждане.
От казаното по-горе е ясно какво трябва да бъде разположението на християнина по отношение на тайнствата на Църквата. На първо място, това е вяра: А без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото който дохожда при Бога, трябва да вярва, че има Бог и че Той възнаграждава тия, които Го търсят. (Евреи 11:6). Без единство на вярата, без правилното ѝ изповядване е невъзможно участие в тайнствата. Вярата следва да не е някаква, а ясна, правилна, опираща се на Свещеното Писание и на истинното Предание на Църквата, твърдо знаеща своя предмет, изповядваща, че чрез тайнствата ние се приобщаваме към Бога, съединяваме се с Христос и получаваме благодатта на Светия Дух. На второ място, това е желанието за богообщение, жаждата за Бог, търсенето Му, когато човек полага смисъла и целта на религиозния духовен живот единствено и изключително в Христа и приема тайнствата свободно и съзнателно, за да бъде с Христос. Всяко друго съображение, като например: да се кръстим заради традиционното национално самоопределение; да се причастим за здраве или просто за да сме заедно с мъжа (жена) си и да не го (я) разстройваме; да се венчаем, за да не се караме или за да не „хойка“ мъжът; да се черкуваме за всеки случай; да се изповядваме „както е обичаят“; и така нататък, не зная още какво да кажа – не бива да има място в отговорния християнски живот. (С това не се отричат нито външните правила, нито регулярността на участие в тайнствата, нито някакви немощи или странични съображения в началото на църковния живот: говорим за правилно вътрешно разположение, към което трябва да се стремим.) И трето, християните трябва всячески да избягват магическия възглед върху тайнствата, а да ги възприемат в контекста на своя нравствен и духовен живот. Ако всички тези неща се съблюдават дори и в малка степен, тогава светите тайнства ще ни изпълнят с благодатта на Светия Дух и постепенно ще израстваме в духовния живот. Ако се отклоним от този прав, тесен духовен път, ако смесим акцентите, изкривим църковния строй на мисли и вътрешен живот – тогава ще възникне опасност да се приобщим към тайнствата за съд и осъждане.
Автор: Игумен Пьотр (Мещеринов)
Превод от руски: Димитър Банков
Снимка: pixabay.com
