Начало / Uncategorized / Християните са живи камъни, дом Божи

Християните са живи камъни, дом Божи

Честит празник!

Уважавам всеки, който е решил да остане вкъщи и да се помоли по примера на св. пророк Даниил в далечен Вавилон: „А Даниил, като узна, че е подписана такава повеля, отиде у дома си. Прозорците на горницата му бяха отворени към Иерусалим, и той три пъти на ден прекланяше колене и се молеше на своя Бог и Го славословеше, както това си вършеше и по-напред“ (Дан. 6:10).

В критични моменти от своята история, по време на бедствия израилтяните се обръщат към храма като към национална светиня, като към място, което Бог обитава и където приема молитвите на вярващите. Хората са призовани да се обръщат в молитвите си към града, с което Йерусалим се посочва като сърце на Обетованата земя и „молитвена посока” за цял Израил. Величието на Йерусалим в старозаветното богословие идва от величието на Бога, Чиито храм е там. Бог по Своя милост избира това място за Свое светилище (Пс. 87:2) и го осветява с присъствието Си.

Построяването на храма не задължава Яхве да остане в него. Той може да бъде намерен там, но не остава ограничен в неговите очертания. Храмът е едно ориентировъчно място, поради което след разрушаването му от вавилонците през 586 г. пр.Хр. и това от римляните през 70 г. сл. Хр. не настъпва промяна във владението на Яхве, но юдеите, които до днес остават без единственото си светилище, са възпрепятствани в изпълнението на предписанията на Моисеевото законодателство по отношение на принасянето на жертви.

Ранните християни, също както и ранният юдаизъм, са под силното влияние на храмовата институция и свързаните с храма богословски представи и традиции. Христовите ученици често посещават храма. Св. апостол Павел отива в Йерусалим за Петдесетница и принася жертва за прекъсването на оброк (срв. Числ. 6:10-12; Деян. 21 гл.). Новият Завет обаче не насърчава буквален интерес към светилището и Йерусалим (Гал. 4:25-26; Евр. 8:13, 12:22; Откр. 3:12). В своите послания св. апостол Павел подчертава, че старозаветните жертви, които се принасят многократно, предлагат не толкова лек за греха, колкото напомняне за него (Евр. 10:1–3) и че те са недостатъчни и могат да служат само като първообраз на Христовата жертва. В първосвещеническата христология на Посланието към Евреите св. апостол Павел възвежда на преден план жертвения аспект, т.е изкупителната функция на храма.

Според св. Йоан Златоуст (347–407) Бог постъпва постепенно, промислително и педагогически, като първоначално ограничава култа в Йерусалим, а след това напълно го освобождава. По този начин Той възвежда към по-високото и духовно ниво на Евангелието. Св. Йоан дава пример с това, което майката прави със своята рожба, отбивайки я, за да я приучи към „твърда храна” (1 Кор. 3:2; Евр. 5:12).

Налице е снизхождане, свързано със спасението на човешкия род предвид неговата немощ. Необходимостта и наличието на божествено „снизхождение” се обуславя от самата същност на Откровението. Домостроителството на нашето спасение, по думите на светителя, е домостроителство на Божията благодат, защото „всичко е от Бога” и „ние не привнасяме нищо от себе си” (2). Законът се явява само лекарство, което не лекува, а само успокоява болката.

Св. Йоан Златоуст подчертава че независимо, сами по себе си жертвите и да не са били приемливи, то те са били благоприятни пред Бога заради своя „Първообраз” (3). Иисус Христос е истинският пасхален Агнец, принос за грях, изпълнение на жертвите по Завета, които намират изпълнение и завършек в сионската горница в евхаристийната Жертва-Трапеза. Христос е поставен жертва за грях заради нас в смисъла и понятията на старозаветната жертвена система и закон. Това се разбира най-добре в контекста на израилския ритуал в деня на Очищение, когато първосвещеникът поставя греховете а народа върху главата на козела (срв. Лев. 16:21). На кръста Господ Иисус Христос е едновременно и жертвоприносителят и самата жертва. Той е и жертвеникът. Христос ни представя, но заедно с това и ни замества. За св. Йоан Златоуст Той е по-висок и добър от юдейските първосвещеници, не само по чина (на избирането), но и по място, и по скиния, и по завет, и по личност (4). Еднократно извършеното от Него изкупление остава вечно действено.

Християнството не търси земни центрове. Липсата на едно единствено или поне главно светилище за християните не отрича централизацията на култа, но й придава по-широко богословско значение. В Новозаветен план тя се радикализира.

За разлика от вярващите от старозаветната епоха, които нямат достъп до светилището и стоят „пред” Яхве, жителите на Христовата Църква живеят вече „в Христа” и „в Св. Дух”. Обстоятелственият израз „в Христос” или подобни форми, се среща десетки пъти у св. апостол Павел в различни смислови паралелни конструкции (срв. 2 Кор. 5:19–21). Той е типичен за христоцентричното му богословие с което придобива обосноваващо значение. Предлогът „в“ подчертава битието на Църквата в Христос. Всичко, което е „чрез Христос”, може да бъде получено „в Христос” (5).

В основата на православната вяра стои срещата с Бога „лице в лице” (1 Кор. 13:12). „Пребъдването в Христа” е еднозначно с причастност в спасението, като става въпрос за тясната връзка между Обожание, Божие почитание и Божият народ в мистичното присъствие първоначално „пред Яхве”, а сега „в Христос” и „в Светия Дух”.

Св. Литургия, Христоцентричното единство на Църквата, не е ограничена по време и място, но не може да бъде заместена от молитва вкъщи, която несъмнено намира своето място в духовния живот на вярващия. Където двама или трима четат Закона, там, според равините, шекина (понятие, което се свързва с Божието присъствие) пребивава сред тях. Формула, която употребява и Спасителят (срв. Мат. 18:20). Но единството и съвършенството на Църквата се заключава в нейния същностен, онтологичен аспект. В това, че тя е Тяло Христово, т.е. в евхаристийното събрание, в смисъла по който независимо от това е кой град и в каква поместна църква приемаме Светите дарове, във всяко събрание, във всяка частица на Светите дарове и във всяко място действително и в пълнота присъства Христос. Всичко, което е „чрез Христос”, може да бъде получено „в Христос”.

В Христос се съсредоточава християнската вяра и култ (Еф. 2:21 сл.). В Него Централизацията на култа намира своето пълно осъществяване, храмоцентризмът преминава в христоцентризъм. Съединяването на всичко в Христос е привеждане на всичко отново в нормално състояние. Господ Иисус Христос обобщава в Себе Си всичко, за да го помири с Бога. Съединяването има космически измерения. Според учението за Словото, съдържащо се в предговора на Евангелието на св. евангелист Йоан, Христос е обединителният център на битието (Йоан 1:3–5) (6). „До Христа всичко е имало различни насоки и ориентировки, понеже поради греха е бил загубен божественият ритъм на живота. След Христа и чрез Него вселената придобива единство, свързаност, смисъл” (7). В Христос има свое средоточие всичко, което се извършва във времето, всичко намира център на взаимното си обединение. Всичко преходно води към Него и всичко следващо се връща отново към Него. Историята води езичници и юдеи към една и съща цел – Иисус Христос, където те се обединяват в една нова действителност – Църквата (8). Общината, вярващите са „светия храм в Господа, чрез Него построен като жилище на Св. Дух” (Еф. 2:21 сл., срв. 1 Кор. 3:16 сл.). Вярващите получават нов статус „в Христос”. Спасителят е в центъра на историята на Палестина, като по думите на епископ А. Йевтич, „Палестина и Йерусалим са опредметен земен животопис на Христос, земна топография на Неговата небоземна биография” (9).

След като Словото става плът, понятието за храма търпи изменения. Смъртта и Възкресението на Иисус Христос води до изместване на значението на Йерусалимския храм и заместването му от нов храм в лицето на есхатологичната Църква (Мат. 18:20). Вярващите стават една постройка, единен дом Божи, в които те са „живи камъни” (1 Петр. 2:5). Между постройката и общността от вярващи съществува вътрешна взаимовръзка. Двойнственото разбиране на понятието Църква подчертава още Евсевий Кесарийски. (10). Учението на Църквата – като осъществения есхатологичен храм на Стария Завет – най-ясно е изразено в посланията на св. ап. Павел. (Вж. 1 Кор. 3:16–17; 2 Кор. 6:16-7:1; Еф. 2:19–22), върху които св. Йоан Златоуст спира вниманието си. В Църквата апостолът вижда изпълнение на старозаветната надежда за събирането на Израил и народите в есхатологичния храм на Йерусалим, чиито главен крайъгълен камък е Христос (Еф. 2:19–22).

Както в Стария Завет небето, Йерусалим или Синай са „жилище” на Бога, (срв. Изх. 15:17; 3 Царств. 8:13; Пс. 32:14), така християните стават „жилище Божие в Духа” (Еф. 2:22). Старият Завет възвежда към Христос и историята преминава от есхатология в христология.

Като място, което Бог обитава заедно със Своя народ, Йерусалим е предобраз на Църквата (срв. Ис. 60:1, както и Пасхален Канон, ирмос на 8 и 9-та песен.). Новозаветните апостоли осмислят Старозаветната скиния като Църква. Състоянието на Йерусалим или на Божията Църква е свързано със сключването на Нов Завет със стария отхвърлен Йерусалим.

Погледът на вярващите е отправен към „новия Йерусалим” или „горния Йерусалим”. Небесното светилище е образец (срв. Изх. 25:8–9) на земното, което е само негов образ и „сянка” (Евр. 8:5). При това фактът, че Христос е Първосвещеник в това светилище, означава, че вярващите в Него вече участват в поклонението там.

Светителят възвежда християните към по-високото значение на Йерусалим и неговия храм, за което е необходимо твърдо отстояване на Христовата вяра. Вярващите са призвани да свидетелстват за Христос чрез самото си съществуване. Срещата между Бог и тях е непреходна реалност, пътя към която е открит за всеки.

Чрез вярата си последователят на Христос притежава гражданство, но по време на земния си живот той странства към Небесния Йерусалим, защото „Тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим” (Евр. 13:14).

Християните спират вниманието си върху възможността за най-пълно проникване на Бог в света и в човека, докато „Бог бъде всичко у всички“ (1 Кор. 15:28). В един такъв свят Църквата се разбира като нов квас, действащ в историята на спасението на света, като нова реалност и нячало на Божието царство на земята. В този смисъл християните не са призвани само да свидетелстват за вярата си. Те са отговорни за съдбата на света.

Автор: доц. д-р Екатерина Дамянова

  • Дамянова, Е. Тенденции за централизация на култа в Йерусалимския храм през втората половина на 8 век пр.Хр. (археологическо и историческо изследване). /дисертация/ С., 2016
  • Св. Йоан Златоуст, Беседа върху Поланието до Ефесяни, Беседа 6. – Библиотека „Творения на св. отци”, Год. VIII (1941), кн. I-II, с. 237.
  • Св. Йоан Златоуст, Беседа
  • Св. Йоан Златоуст. Тълкувание на посланието на св. апостол Павел до Евреите. Ч. I, С., 1949, с. 17.
  • ) Вж. J. A. Allan, The “in Christ” Formula in Ephesians. – In: New Testament Studies 5, (1958-1959), Gambridge, 1959, p. 54–62.
  • Вж. Гяуров, Хр. Предговорът на евангелието от св. ап. Йоана. – ГСУ БФ, Т. XVI, 1938–1939, с. 6, 45, 109.
  • ۥΙωαννίδης, Β. ‛Ο ‛Υμνος του Άποστόλου Παύλου πρός τόν έν Τριαδι Θεόν έν ۥΕφ. Ι, 3–14. ΕΕΘΣΑ ΙΔۥ 1963, σ. 409.
  • Димитров, И. Единството на Църквата Христова според посланието на св. апостол Павел до Ефесяни (Екзегетическо иследване), /хабилитационен труд/ машинопис. С., 1986, с. 65.
  • Jевтиђ, А. Света Земља (историja и есхатологиjа). – Христос алфа и Омега. Врњачка Бања, 2000, с. с. 80.
  • Вж. Eusebius Pamphili Caesariensis, Historia Ecclesiastica. – PG 20, 9-906; 10, 4, 69.

За Ангел Карадаков

Виж още

Отбелязваме паметта на св. Неделя

Днес отбелязваме паметта на св. мъченица Неделя-Кириакия, която е родена в Мала Азия, навярно в ...