Начало / Uncategorized / Християните, християните подпалиха Рим!

Християните, християните подпалиха Рим!

Когато през 64-та година огромен и жесток пожар унищожил почти целия Рим, вината за него удобно и неоснователно била хвърлена върху християните.

Известният римски историк и политик Публий Корнелий Тацит пише в своите „Анали”: „Нерон прехвърлил вината върху омразните поради позорните им дела човеци, които народът наричал християни, и ги наказал с най-необикновени наказания… Прочее най-напред били арестувани тези, които открито се признавали (за християни), а след това по тяхно показание – твърде значително множество, които били уличавани не толкова във вината за пожара, колкото в омраза към човешкия род”.

Това изниква в ума ми, когато от всички страни ме заливат страхове и прогнози, че пикът на заразяване с новия вирус ще бъде около пасхалните празници и ще бъде свързан непременно с отворените църкви, присъствието на миряни на богослуженията и Причастяването – християните ще носят заразата. Само когото го мързи, не се изказа „компетентно” по темата, като, ако не пееш в хора „Християните подпалиха Рим!”, то значи таиш „омраза към човешкия род” или с две думи: не обичаш ближния и следователно не обичаш и Христос, а си егоистичен фанатик и бъдещ убиец посредством заразяване на хора с вируса.

Голямо е желанието на институции, организации, медии, кръгове и структури нашата Църквата да затвори вратите си и да бъде (само)призната като ненужна и дори опасна за хората във време на криза. Те искат това с добри намерения. Но с добри намерения е постлан и пътят към Ада… Нужно е всеки един от тези гласове да знае, че Църквата е Кораб на спасението и може да бъде затворена само по един начин – с хората си в нея, както Ной бе затворен дълго в кораба и преживя потопа с доверие в Бога, за да получи завет с Него. Завет хората да живеят според казаното от Бога, а Той да не ги погубва в катаклизми. Завет, чийто символ е дъгата. Която пък ние направихме символ на част от разврата… Обърнахме ли така завета с Господа? Унищожихме ли себе си в морални катаклизми, искайки да наложим на Бога Той да приеме каквото ние казваме?

Историята на Ной всъщност може да ни е знак и надежда, че нашето затворничество заради пандемията вкъщи е залог за радост от единението ни с Господа. А за това единение със Създателя и Спасителя ни ни е нужна Църквата. Тя е нашият Кораб и няма спасение извън нея, защото чрез нея ние сме с Христос, а Той победи смъртта. Да затворим църквата и за ден, означава да се откажем от кораба в потопа, да отхвърлим опората си сред кризата, да захвърлим изцелението си от болестта. Да затворим църквата, означава да се самообречем без единението с Бога и в Бога.

Да затворим църквата, не означава само заключване на вратата на храма; затварянето е и нашият отказ да отидем в храма – затваряме го сами за себе си. Някои наричат това затваряне на храма чрез неходене в него жертва – ние жертваме духовните си нужди за благото на ближния в името на Бога. Чухме за св. Мария Египетска и приемаме, че и ние като нея можем да превърнем дома си в църква, да се молим вкъщи да придобием нейното покаяние и че това заедно с предпазването от коварния вирус е добра алтернатива на богослужението. Разбира се, длъжни сме да следваме примера на св. Мария Египетска! Но няколко дни преди деня на нейната памет, четохме от книгата Битие за един също толкова силен пример за любов и отдаденост на Бога, а не говорим за него – предаността и жертвоготовността на Авраам, който и за миг не се поколебава да принесе в жертва на Бога дългоочаквания си и единствен син Исаак. „Само този, който е съумял да почувства дори и само за момент Бога, може да Му бъде предан без предел. Само този, който е почувствал колко благ е Господ, може да се смири истински, без ропот пред Него. Авраам без размишления изпълнява повелята на Господа, защото тя е от Бога, а Бог е благ и не мисли нищо лошо на човека.” – гласи едно обяснение. И идва въпросът дали ние имаме това Авраамово доверие в Бога. Съотносима ли е неговата жертва на най-свидното му с нашата жертва – избягването на богослужението в храма, – щом тя е грижа да не загубим най-свидното ни? Съотносима ли е жертвата и любовта на Бога Отца, който заради нас даде своя Син на мъчения и кръстна смърт, с жертвата на нас, скъпо купените, които избягваме да участваме в Евхаристията, за да опазим здравето си, което може да пострада от вируса и на всяко едно място извън църквата?

Разбира се, „жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш”. Това е единствената угодна Богу жертва – нашата гордост с всичките ѝ проявления и последици. Но правим ли тази жертва сега, когато разпъваме Евхаристията на кръст, когато със страст забиваме пирони в Тялото Христово, когато сеем устойчиви плевели в Божията нива, за да храним егото си в статии, преводи и коментари със самочувствието на мисионери, спасяващи света от „убийци” в църквата? Кога ще дойде утихването ни, за да опитаме да съкрушим сърцето си, да се отдалечим в „пустинята” и придобием покаянието на св. Мария Египетска? Не ни ли е то най-нужно, щом заради вируса може да сме изправени пред смъртта?

Казваме, че не отивайки на богослужение, ние се грижим за нашите ближни. Но всъщност им вредим изключително много с това, което правим в социалните мрежи по цял ден, защото опазваме тяхното физическо здраве, но подлагаме на сериозно изпитание духовното и душевното им здраве, в което внасяме вирус, смут, съмнение, предизвикваме маловерие или допринасяме за недобро отношение към Църквата, което ще остане и след преминаването на пандемията. Настървено и с удоволствието на първооткриватели ръфаме въпроси, които никога не са имали нужда от анализ или доказване, защото са въпроси на вяра и опит в Църквата. На вяра и опит като на християните от първите векове, чиито практики обичаме да внасяме в „модерната” църква, но явно не обичаме да следваме техния пример във вярата и саможертвата заради Христос. Не бихме ли казали сега на св. София, че е безумна да жертва и децата си? На колко светии и всепочитани старци бихме казали сега, че са изкушавали Бога в подвига си?

Ние можем да говорим всичко, защото имаме своето високоумие, самомнение и свобода да го правим. Но нямаме право да вменяваме вина на хората, които искат да отидат на пасхалните служби. Свещеникът не може да казва на хората „Не идвайте!”, защото те не отиват при него; и носят отговорността си – не пред него, не толкова и пред светските власти, а най-страшното: пред Бога. Само сърцето може да каже на човека какво да направи: „Във всяко дело вярвай на душата си; и това е пазене на заповедите” (Иисус Сирахов 32:24). Никой освен душата не може да каже на човека какво да избере – жертвата да не отиде на служба или жертвата да отиде да се поклони на Спасителя си. Никой не може да казва на този, който посреща Иисус на Вход Господен в Йерусалим, че е суеверник, бутащ се за върба за здраве. Никой не може да нарича ритуалчик този, който скърби за Разпятието на Спасителя с цялата си същност и се съпогребва с Христос, минавайки под плащеницата Му. Никой не може да определя като потенциален причинител на смърт този, който се покланя на Победителя над смъртта, който сърдечно чества надеждата ни във Възкресението Му и с радост се причастява и става едно с Него. Защото да си с Христос в Евхаристията, е най-големият дар и най-голямата грижа за себе си. Да приемеш Христос в Причастието, е най-голямата любов към Бога и към себе си, а и най-голямата любов към ближния. Защото, когато се причастяваш с Христа след поста, който Бог иска от теб (Ис. 1:10), придобиваш благодатта и мира, с които „хиляди ще се спасят около тебе”.

Във всеки миг Бог изпитва нашите сърца и утроби. Всеки ден ние Му се молим: „Нека вярата ми се вмени вместо дела, Боже мой, тъй като съвсем не ще намериш дела, които да ме оправдаят”. Неведнъж Христос казва: „Твоята вяра те спаси”. Не разсъжденията, не „микробиологичните” анализи на Тялото и Кръвта Му, не страхът от смъртта на ближния и всяването на смут у него, а вярата в Спасителя ни и в добрия Му промисъл. „Вярвай Му, и Той ще те защити; оправи пътищата си, и Нему се уповавай” (Иисус Сирахов 2:6)! „Не бой се, само вярвай” (Марк 5:36)!

Вярата ни е в различни измерения. Бог ще ни приеме с нея, дори и да е мъничка като синапово зърно и да се страхуваме. Той ще бъде с нас, както беше с учениците Си, когато един от тях се отрече от Него, а другите от страх се криха, за да не каже някой, че са Негови. Бог ще ни изпрати Светия Дух за укрепване, както Го изпрати на апостолите. Само трябва да се обърнем към Него и към милостта Му, да Го почувстваме дълбоко в сърцето и душата си и тогава ще знаем кое за нас е правилното решение – да празнуваме и славим Победата над смъртта в храма, да се съединим със Спасителя в Евхаристията в деня на Възкресението или да преживеем най-великата радост с близките си вкъщи, проявявайки жертвено и активно любовта към ближния и любовта към Бога. Това е изборът, който само ние лично можем и трябва да направим. А за да го направим, е нужно да утихнем в себе си; не да четем и слушаме каквито и да било чужди разсъждения и мнения по въпроса, а да питаме само себе си и да решим само за себе си. Защото отговорът ни пред Бога за всяко наше решение е винаги личен и отговорността е лична: „змията ме прелъсти” никога не е било оправдание пред Бога.

А че християните в църквите, колкото и малко да са те, ще са „виновни” за разпространението на заразата, което така или иначе е естествено да се случи, то е ясно; защото винаги трябва да има виновен за „подпалването на Рим”.

Важното за нас е да направим своя личен информиран избор без страх и без вменено чувство за вина към ближния.

Тишина, вглъбяване и добър личен избор!

Христос Воскресе!

Автор: Недялка Иванова 

За Ангел Карадаков

Виж още

Документален филм за св. Терапонт Софийски

Предаването „Олтарите на България“, което се излъчва по БНТ2 показа късометражен документален филм за чествания ...