Начало / Uncategorized / Колко прост е законът, по който Той ще ни съди

Колко прост е законът, по който Той ще ни съди

Когато до началото на Великия пост остава само седмица, християните се събират в храма, за да „си припомнят” идващия Страшен съд. Неделята на Страшния съд. Това означава, че в третата подготвителна за поста неделя се чете и осмисля откъсът от Евангелието от Матея, който описва окончателния и неизбежен съд над всеки човек.

Уникалността на този библейски сюжет е в това, че хода на съдебния процес описва Самият Съдия. В това е и ценността на разказа. Христос е Този, Който ще съди всички народи и всеки човек поотделно и затова Неговата версия на съда е най-точната, а значи и най-важната. Това не са празни предположения, догадки или мъгляви откровения на развълнувани прорицатели, а обещание от Този, Който е Съдията по рождение и по достойнство на Победителя.

На Последния съд Христос ще дойде в слава. Той няма да крие Своята божественост и ние ще Го видим не като беден пророк и бездомен странник, а такъв, какъвто Той е наистина. И всички народи ще се изправят пред погледа на Твореца и Съдията. Това е нашият първи страх – от съда не може да се избяга. Никой не може. Съда не можеш да забавиш, отсрочиш, отложиш или да го спреш „по приятелска линия”. Всеки трябва да мине по този път. Вероятно това е най-неизбежното в биографията на човека.

Вторият ни страх е страхът от разделянето. Още преди разпита на обвиняемия и свидетелите и изслушването на адвокати и съдебни заседатели Съдията ще отдели „овците” от „козите”. Веднага. Без думи. Без обяснения. И защо Му е да говори на Този, Който вижда право в сърцето?

Третият страх е да чуеш от Съдията, че ти в крайна сметка си причислен към праведниците. Че кога успя? Как попадна сред овцете? Господ веднага произнася присъдата. И колко удивително прост е законът, по който Той съди! Пред престола на Съдията стоят всички народи –  от началото на времената до последните часове от живота на човечеството, всички раси, всички племена от всички части на света. За какво пита Христос? Нима той казва: „евреи, излезте напред, ние сме си наши” или „пропуснете православните, защото у тях е цялата пълнота на откровението”, или „мъжете нека минат първи, проявете уважение”; а може би Той ще каже: „монархисти, вижте истинското Царство” или ще чуем ние: „елате, служители на музите и науката, утешете се, отдъхнете, на вас най-напред принадлежи Царството на Логоса, защото вие разбрахте твърде много”?

И обратно – трудно е да си представим Христос, Който веднага прогонва „на края на опашката” демократите, либералите, жените, а може би и „наглите” американци и некръстените индуси.

Христос на всекиго казва удивителното нещо: „Това не е първата ни среща. Ние сме се срещали и по-рано. Ние се познаваме отдавна”. И праведниците, и грешниците в недоумение отговарят на Христос едно и също: „кога сме Те виждали?”. И грешниците, и праведниците страдат от порок на зрението и тази слепота не им е позволила да опознаят Христос по-рано, при първата среща.

Първата среща е за време. Втората – за вечност.

На Страшния съд всеки получава своята мярка за вечността. Праведниците – вечен живот. Грешниците – вечна мъка.

  • Защо? По какъв закон?
  • По Закона за любов към хората.

Хората биват съдени по Закона на любовта. Но как необикновено работи този закон! Христос никого не пита за неговата националност, възгледи и образование, не изисква прочитане на Символа на вярата. Той не казва: „наследете Царството, защото сте вярвали в Бога, поддържали сте църковната политика, чели сте молитвеното си правило и сте постили по устава”. Всъщност съдът не е точно съд, а по-скоро е огласяване на завещание за встъпване в наследство.

Кои са наследниците?

„защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте… …доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.” (Матей 25:35-37, 41)

Малък брат Христос назовава всеки нуждаещ се. В притчата за блудния син по-големият брат, праведен и непорочен, не успял да нарече брат по-малкия си брат, толкова презрян и нищожен бил този досаден родственик, „син на неговия баща”. Непоносима за него била самата дума „брат”. А ето, че за Христос това е едно от най-скъпите звания. Бог не се притеснява да назове нищите и недъгавите свои братя. За Него това название не е метафора. Христос кани на Своя пир всеки, който не е презрял Неговите братчета и сестричета – увредени, унижени, смазани от живота.

Бог няма да ни съди за това, че не сме Го забелязали при първата ни среща. Нас ще ни съди не Христос, а тези по-малки братя и сестри, нашите братя и сестри, съществуването на които не сме видели. Те са живели до нас, дишали са един въздух с нас, а ние дори не сме забелязвали живота им и нуждите им.

Нима на Господ няма да му е интересно да чуе на Съда за нашата вяра, за нашите духовни упражнения, за успехите ни в мисии и в богословието? Ако твоята вяра и пост не са направили от теб виждащ човек, не са разтопили сърцето ти, не са те заразили с доброта и милосърдие, за какво е всичко това? Молитвата, постът, богослужението – това са средства, помагащи ни да станем богоподобни. Но да сме подобни на Бога може само в едно – подражавайки Му в милосърдието и добротата, в Неговото нежно внимание и грижа. Във всеки Господ вижда своя малък брат и своята малка сестра. Така и ние сме длъжни да гледаме на тези, които са наоколо. И ако това е единственото, за което ще ни питат на Последния съд, може би не е задължително да философстваме изтънчено в теологията, а просто да правим добро там, където това е възможно? Та това е толкова просто и естествено – да бъдеш добър, а значи – да бъдеш богоподобен, да бъдеш като Бога утешител за своите ближни.

При това за какво са тук постът и Пасха? Защо този евангелски откъс се дава на християните за внимателно обмисляне сега, седмица преди Великия пост? Защото Пасха не е моя лична история, не е мой личен празник. Пасха е за всички. Не можеш да отидеш на пир в Царството сам самичък. Вечният живот, в който встъпват праведниците, това е пасхалният пир на Царството. Вечният живот не се наследява еднолично, персонално. Там сядат зад една голяма семейна маса братя и сестри, братчета и сестричета.

Вечността не е за лично ползване. Вечността трябва непременно да се раздели с някого – със сестра, брат, а те не винаги са „премъдри и разумни”. Най-често те са по-ниски и по-малки, но и такива Бог ги обича и приема, и ги настанява на една маса с „премъдрите и разумните”.

Евангелието не ни успокоява, а ни отрезвява и напомня: ето тези хора, с които ти се виждаш всеки ден, спориш, възмущаваш се, обиждаш – нима няма с тях да делиш вечността, нима няма с тях да седиш на една маса в дома на Отца? Друга вечност – стерилна и безлюдна – Бог не ни е обещал. Готов ли си ти за такава вечност? Ще приемеш ли ти такава Пасха? Такава Пасха ли чакаш?

из „Неизбежността на Пасха. Великопостни писма”

Автор: архимандрит Сава Мажуко

Превод: Недялка Иванова

За Ангел Карадаков

Виж още

Неделя на слепия – телесна и духовна слепота

Днес църквата възпоменава едно от най-великите чудеса, извършени някога от Господа нашего Иисуса Христа. Той ...