Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Светът ни е обърнат с главата надолу, откакто тази пандемия започна. Ресторантите и баровете ни са затворени, бизнесът е затворен и дори спортните събития са отменени. Обществото ни което направи тези места център на нашия социален, и ако смея да кажа, духовен център, е изгубено.
Какво правим, когато фокусът ни е бил върху забавленията, смеенето с приятели на питиета, яденето в изящни ресторанти и вкореняването на любимите футболни отбори? Изправянето пред дълги вечери, изолирани в домовете ни, с добри приятели, неспособни да „купонясват“ с нас, изолирали се, доведе мнозина до степен на отчаяние.
Докато се разхождах по площадката на нашия манастир тази сутрин, връщайки се към моята монашеска килия, осъзнах, че повечето въздушни полети са отменени, хората не са тръгнали на работа, и всички са останали по домовете си. Тишината в Нашата част от острова ме накара да се чувствам сякаш съм в малък манастир в гората на отдалечена част на щата Вашингтон.
С всичките приглушени звуци на цивилизацията се озовах в спокойно състояние, както не съм се чувствал от години.
Тази тишина ми напомняше за дните, когато бях млад, когато бягах на дълги разстояния по планинските пътеки, рядко срещайки никого, и не чувайки нищо друго освен звуците на птиците и шумоленето на вятъра в горските дървета. Това бяха времената, когато наистина усещах присъствието на Бога и можех, дори и за няколко часа, да забравя бързането и шума на цивилизацията.
Възможно ли е тази пандемия да ми бъде разкрита като благословия от Бога?
Разходката по пътеките на близката гора с отец Мартин, вчера следобед, бе още по-невероятна заради тази тишина. Това допринасяше за това, в което се превърна може би най-благословеното пътуване на нашия Велик пост, което съм преживял четиредесет години като монах.
Ще предстоят ли трудни дни? Да, сигурен съм, че ще има. Като човек, който много се грижи за нашата островна общност и всички православни поклонници, които имаме ежедневно, през последните тридесет години и сега трябваше да държим портата на манастира затворена заради тази пандемия, аз бях призован да обърна себе си към Бога. Как да не видя това като благословение? Как да не видя това като повод за мен истински да се покая за греховете си, и да помоля Бог да излекува сърцето и душата ми? Как да не виждам това като време, когато мога да се моля още повече за хората, които зависят от нашите монашески молитви, дори за целия свят?
Тази пандемия се превърна в пустиня за цялата ни православна общност, защото ние сега се приобщаваме към Христос в пустинята, като пеем в тишината, където наистина можем да чуем гласа на Бога, говорещ на най-съкровените дълбини на сърцата ни. Наистина, това е най-благословеното време, ако само си позволим да го видим с очите на душата си.
Свети Атанасий е казал: „Ако избереш себе си, не избираш нищо, защото това си ти без Бога“.
С любов в христос,
игумен Трифон
