Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Достойно и праведно е да се покланяме всякога на светия кръст Господен. Но има и специални дни за това. Такъв ден е и средопостната неделя. Поради това тя се нарича кръстопоклонна. Разбира се, че поклонението, всъщност, се прави на оногова, който увисва на голготския кръст заради нашето изкупление.
Кръстът е осветен от излялата се върху него божествена кръв Христова, която го е направила свят и животворен. Като се покланяме и целуваме днес това оръдие, което послужи за нашето примирение с божественото правосъдие, нека си припомним думите на прочетеното Евангелие и да си направим назидателни размишления по случая.
„Тогава Иисус рече на учениците Си: ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва; защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери; защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото ще дойде Син Човеческий в славата на Отца Си със Своите Ангели, и тогава ще въздаде всекиму според делата му. Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят Сина Човечески да иде в царството Си“ (Мат. 16:24-28).
Всички хора, без изключение, са осъдени да носят един по-тежък или по-лек кръст в живота си. Според учението на Словото Божие, до падането си в греха човекът бил свободен от това бреме. Но той бил съблазнен и съгрешил. И божественото правосъдие го наказало. „Проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си;“ (Бит. 3:17). От момента, когато е произнесена тази присъда, дори до днес, на земята няма човек, който да не е изпитал жилото на скръбта в сърцето си. До висока степен се е развил човешкият ум. Но скръбта не е могла да бъде премахната. Изнамерени са много начини за веселби, развлечения и наслади. Но и те се оказват малотрайни и ни едно от тях не може да направи човека постоянно доволен и щастлив. Наистина, плачове и ридания по-често се слушат в бедните хижи и колиби. Но такива има и в разкошните палати и богати домове. Не е рядко при пълни каси със злато да се леят горчиви сълзи. Често пъти скръбта еднакво разяжда сърцата, както на облечените в дрипи, така и на тези, облечени в коприна. Много пъти под веселата усмивка се крие дълбока тъга, която гнете сърцето и подкосява здравето. Безспорно това е кръст, последица от греха…
Хората не могат да се освободят съвършено и да не носят кръста си в живота. Но те могат да направят това носене полезно за себе си. С Евангелието си Христос Спасител ни учи, как чашата на скърбите и злополуките ни в живота може да стане благотворно стъпало към духовно съвършенство. Целият негов земен живот бил един тежък кръст. това бе кръста на вярата, любовта, братството, правдата и светостта. Неговата велика мисия бе: с тези божествени начала да направи хората по-добри, да облекчи човешките скърби и неволи. Изтерзан и измъчен заради тези велики начала, той бе принуден да изнесе своя кръст на Голгота, за да го освети с божествената си кръв. И от тоя момент житейският кръст на всеки вярващ става по-леконосим: едно, защото истинският път за кръстоносенето е открит и второ, защото грехът, който прави тежки кръстовете, може да се погасява с вярата и любовта към Бога. затова и Спасителят казва:
– Който иска да върви подир мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва.
Из пътя подир Христа може да се облекчи тежестта на кръста и да се замени скръбта с радост. Безспорното е, че който върви по тоя път на вярата и правдата, непременно ще опази своята безсмъртна душа. А това е най-важното. Защото каква полза за човека, ако той, по пътя на лъжата и измамата, придобие цял свят, а пък изгуби душата си?
Но, от какво се образуват нашите житейски кръстове? – Материалите за това са многобройни и страданията са най-изобилния материал за сплитането на тия кръстове. Образуват се те от трудовете и грижите, които хората, като членове на семейството и обществото, са длъжни да понасят. Частно за всекиго житейският кръст се слага от многобройните огорчения, обиди и несполуки, които се срещат по пътя на живота. Образува се той от големите нещастия и злополуки, които нерядко ни постигат: с изгубване мили и близки на сърцето ни същества – деца, родители и роднини – които са били надежда и опора на живота ни. Образува се той с изгубване на имот и състояние; с греховно падение и морална поквара на членове от семейството, които стават позорно петно на фамилията. Бездетството, многочадието, раздорите и несъгласията между децата и родителите, раздорите и недоверието между съпрузите често причиняват не малки кръстни мъки и страдания…
но, всички елементи за нашите житейски кръстове не могат да се изброят. Пък и непотребно е това. Защото всеки добре знае елементите на своя кръст. Всеки знае как понякога той кръст убийствено притиска душата и измъчва сърцето.
Безспорно е, че божественото правосъдие определя всекиму заслужен кръст в живота. Факт очевиден е, че никой не може да избегне кръста си. А не може да се избегне това, що ни иде от Бога. Но тежестта на кръста много зависи от хората. Зависи как и по какъв път носят те кръста си.
Освен примера за доброволно носене на кръста си, Христос Спасител ни даде благотворното семе на вярата, любовта, милосърдието и правдата, като най-мощно средство за подобрение на живота и облекчение на нашия житейски кръст. Но, как възприехме и как употребяваме ние това благодатно семе? Посеяно ли е то изобилно в нашите сърца? Грижим ли се да го посеем и в сърцата на нашите деца, преди още те да са притиснати от техния житейски кръст? Стараем ли се да го насаждаме в сърцата на нашите ближни, в нашите училища, в нашите частни и обществени учреждения?…
Уви, ние сме възприели това семе, но за неговата култура твърде малко сме сторили. Нещо по-лошо. Ние съвсем равнодушно гледаме, как това семе се потъпква, а вместо него се сее бодливото и отровно семе на егоизма, безверието и моралната поквара. Липсва ни воля да вървим подир Христа. Мнозина се срамуват от него и думите му. Затова пък тежестта на нашия житейски кръст става още по-убийствена за душата ни.
И наистина щом допущаме цялата ни земя да се посява с бодливи тръне, можем ли да ходим по нея без да се нараним? Щом допущаме грубият егоизъм, алчоността, безверието и безнравствеността да увеличават злощастието и бедствията в нашата страна, можем ли да избегнем техния гнет? Щом не си даваме труд да възпитаваме нашите деца в началата на вярата, честността и моралната чистота, можем ли да избегнем срама и позора, когато те, възмажали, вършат мерзости и престъпления? Щом се свързват бракове с користни цели, без съзнание за семеен дълг, могат ли съпрузите да избегнат кръста на несъгласието и недоверието?
Безверният, неморалният живот, егоистичните и престъпни дела извикват поклятието на божието правосъдие. И грешните хора мъчително ще понасят това проклятие. По-дълго време могат да не чувстват това крайно падналите, губите и безсъвестни хора. Но затова пък по-късно, кога се събуди съвестта, техните житейски кръстове стават непоносимо тежки и мъчителни. Тия хора понякога посягат на живота си.
И тъй, лек може да бъде нашият кръст, когато го носим подир Христа; когато се отречем от себе си – от нашето себелюбие и престъпна алчност; когато заживеем с вяра и правда. Лек и водещ към спасение ще бъде той, когато се опира върху животворния кръст Господен. Двама разбойника били разпнати при Христа на Голгота. те и двамата търпели еднакво заслужено наказание. Но единият носил кръста си с вяра и разкаяние. От кръста той се молил на Спасителя: „спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в Царството си“. И веднага се дава отговор на молбата му: днес ще бъдеш с Мене в рая. И утеха, и спасение получи той. Но другият разбойник, с цинизъм и безверие похули Спасителя и погина под страшната тежест на своя кръст.
Това е убедителното доказателство, че и сега, едни от хората, – които с вяра и преданост на Бога носят кръста на своите скърби и злополуки, ревностно следват подир Христа, – подобно на благоразумния разбойник, възлизат към небето в рая. А други от тях – подобно на другия разбойник, поради крайно безверие, престъпност и морално падение, от кръст, който носят тук, сизат направо в ада на вечни мъки и терзания.
Прочее, неса с преданост на волята Божия носим кръста си продир Христа Спасителя- Този път е най-удобният. Тук нашият житейски кръст се обръща в оръдие за нашето духовно съвършенство. Св. Йоан Златоуст нарича кръста ключ за рая. нека го носим с дълбока вяра в Божието милосърдие, което ще ни отвори вратата на спасението. Коленичили мислено пред разпнатия Спасител нека молитвено викаме:
„Преблаги, Господи, вливай в нашите сърца любов и благоговение към Твоя свят и животворен кръст, с жива вяра да му се покланяме до като сме тук на земята, та без страх и боязън да се удостоим да видим Твоето спасително кръстно знамение там на небето, когато застанем пред Твоето славно и страшно съдилище. Амин.“
Видински митрополит Неофит
