Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Коронавирусът засегна голяма част от страните в света. В Гърция болните също непрекъснато се увеличават, а вече са регистрирани и първите смъртни случаи. Гръцката православна църква, обаче, не спира богослужебния живот и отслужването на св. Литургия. За коронавируса, епидемията, страховете и надеждите, както и за Църквата говори Навпактски митрополит Йеротей (Влахос).
– Какво е коронавирусът (covid-19)?
– Това е един вирус, който – както повечето вируси – е изграден от рибонуклеинова киселина (РНК), и за да функционира използва структурата, ядрото и ДНК-то на клетките. Известно е, че информацията на генетичния материал от ДНК, която е в ядрото на клетката, се пренася в РНК, която е в цитоплазмата и там се „кодира“ в протеини. Това кодиране, пренасяне и превеждане е централен догмат на биологията.
Обратният поток на информацията обаче – от РНК в ДНК – прекатурва този централен догмат на биологията. За да стане разбираемо това, ще използвам образа на въздушния пират, който няма свой собствен самолет, не знае да управлява и използва уредите на самолета и на пилота, за да постигне целта си.
– Защо толкова страх около коронавируса?
– Съществуват много вируси като СПИН, хепатит, грип, ебола, бронхиална обструкция и др., за които науката е открила начини за тяхното преодоляване.
Когато в началото на 90-те години възникна проблемът с вируса СПИН, тогава човечеството изпадна в паника, а в Гърция беше организирана Национална комисия за борба със СПИНА, която се превърна в ЦКСЗ (Център за контрол на специалните зарази), в които комисии участвах като представител на Гръцката църква и проследявах целия начин на разглеждане на тези теми, които са свързани със заразяването. Написах и една книга, озаглавена: „СПИН-ът – един начин на живот“.
Коронавирусът изненада научната общност, която бързо ще го преодолее научно. Дотогава са нужни внимание и молитва.
– Как си обяснявате паниката, която предизвика коронавирусът?
– Наистина, освен коронавируса е налице и вирусът на паниката, за когото говорят хуманитарните и социалните науки и психологията. Паниката се обяснява с предходното, което споменах, но същевременно се обяснява и със страха от смъртта. Човек обича живота, иска да живее, колкото е възможно повече и се страхува от смъртта.
Става дума за т.нар. страх от смъртта. Това не се случва (само) сега с коронавируса, но винаги, когато смъртта се приближава до нас по различни начини. Страхът от смъртта е свързан с всяка болест, която предизвиква човека и го води до границите на смъртта.
Хайдегер подчертава, че човекът функционира по два начина. Първо, по т.нар. всекидневен начин, който е свързан със силата, властта, здравето, социалната активност. И второ, по т.нар. екзистенциален начин, който е свързан с настъпването на болестите и с приближаването на смъртта. Когато някой постъпва в болница поради някаква болест, веднага започват екзистенциалните въпроси, като въпросът за смисъла на живота и за смисъла на смъртта.
Също така започват да действат вътре в него различни помисли, които буквално го измъчват: кой е виновен за това състояние, до което е достигнал, а следователно, занимават го силно т.нар. „гранични моменти на живота му“, за които говори екзистенциалната философия и екзистенциалната психология. Затова не трябва болният да бъде разглеждат само телесно, но в неговата цялост.
– Какво в крайна сметка е смъртта?
– Смъртта не е просто това, което се случва в края на биологичния живот, а е тленността и смъртността, които са вродени в нашия биологичен организъм от началото на нашето зачатие. Молекулярната биология е доказала, че от 25 000 гена, които има човешката клетка от първия миг на зачеването на яйцеклетката, са налице и гените на старостта (на смъртта), които се намират в т.нар. митохондриева ДНК, която се намира в цитоплазмата, както и гените на болестите.
Следователно от първия миг на зачеването на човека, преди да са се оформили стволовите клетки, преди да са възникнали тъканите и органите, преди да се е образувал организмът на ембриона, вече съществуват гените на смъртта и болестите. Това означава, че човекът е с една биологическа и психологическа „обремененост“, която носи още от първия миг на зачатието си и предизвиква постепенните „кризи на смъртта“ в нашия живот.
– Как трябва да подхождаме към проблема с коронавируса?
– Отговорът трябва да бъде на много равнища. Науката изпълнява своя дълг и ще имаме, вярвам, обнадеждаващо развитие по въпроса.
Държавата, със своите институционални органи, се опитва да ограничи разпространението на вируса, защото се интересува за човека-гражданин, както също така се интересува и как ще издържи здравната система на такова едно голямо „вражеско нападение“, защото това действително е една вътрешна война.
И човекът-гражданин трябва да подходи към проблема на едно индивидуално равнище, т.е. освен проява на дисциплина към решенията на отговорните органи, ще трябва да застане с отговорност над т.нар. паника от смъртта. Разбира се, в този кризисен момент ще трябва да застанем с уважение и почит към лекарите и към болничния персонал, който се труди отговорно, с познание и смелост.
– И как подхождаме към болните и изобщо към обществото, което си задава екзистенциални въпроси?
– Вече беше подчертано, че държавата с нейните институционални органи взема необходимите решения за предпазване на населението.
Това, обаче, не е достатъчно, тъй като човекът не е машина, та било това и одушевена машина, а е същество, което се интересува от смисъла на живота и от смисъла на съществуването. Много пъти си задава въпроса: защо да се предпази от някоя болест, след като за него животът няма смисъл.
Такъв отговор дават много пъти наркоманите, когато ги съветваме да внимават, а те отговарят: „Не искам да внимавам, защото за мен животът няма смисъл.“ Така, никой не може да преодолее такива състояния само чрез средствата, които се намират в човешкото тяло, като че човек е някаква биологична машина, а е нужна и психологическа, и духовна подкрепа. Вече знаем, че когато преминавахме през пика на икономическата криза, много политици и икономисти казваха, че на икономиката ѝ трябва и психология, за да тръгне напред.
И аз питам: ако икономиката се нуждае от нейната психология, няма ли потребност и болестта от екзистенциална психология, за да бъде преодоляна? Виктор Франкъл подчертава, че една „трагична триада“ занимава човека, т.е. болката, вината и смъртта. Следователно трябва всички видове науки да се занимават специално с проблема, който възникна, за да не смятаме, че човекът е само една биологична машина.
– Какво е мнението Ви за реакцията на Църквата по възникналия проблем?
– Смятам, че Църквата реагира с голямо хладнокръвие и това е свързано с нейния твърде голям, непреходен двухилядолетен опит, докато държавата има опит от 200 години.
Така Вселенската патриаршия, Гръцката църква, Критската църква (полуавтономна църква в състава на Вселенската патриаршия – бел. ред.), както разбира се и другите църкви, реагираха отговорно и сериозно, защото имат предвид човека като образ и подобие Божие, който има несъмнени биологични потребности, но има главно и преди всичко психологически и духовни потребности и чрез тях се подхожда към всички въпроси.
– Какъв е този непреходен опит на Църквата, за който говорите?
– Както знаете в продължение на вековете са се появявали различни болести, а науката не е била толкова развита, колкото е днес. Църквата винаги е вземала необходимите мерки – както, за да подходи към съответните болни, така и за да удовлетвори духовните и вечни потребности на всеки човек. Нека взема като пример болестта проказа. Била е една страшна болест, която векове е била нелечима, била е заразна и отдалечавали болните от обществото, поставяли ги под „социална карантина“.
Отците на Църквата проявявали особен интерес не само към подхода към болестта, но и към подхода към болните, които страдали от нея и проявявали особена любов към тях. Да припомня за свети Василий Велики, който в своята Василиада (град на милосърдието – бел. ред.) е имал едно място за прокажените, във време, в което проказата е била смятана за заразна болест, а самият той е целувал прокажените, за да покаже любовта си. Смятам, че отвъд коронавируса и отвъд който и да било вирус, е човекът с неговите екзистенциални и духовни проблеми, и с вечните му търсения. Затова ме притеснява вирусът на социалния расизъм и вирусът на паниката.
Карл Ясперс подчертава, че човекът избощо и специално болните имат нужда от „екзистенциално общуване“.
– В последно време много се говори по темата за ограничаване на църковните последования и най-вече на божественото Причстие. Какво е Вашето мнение?
– На първо място искам да кажа, че Църквата функционира организирано. Имаме „църковно ръководство“, което е Постоянният свети синод под председателството на Негово Блаженство Атинския и на цяла Гърция архиепископ г-н Йероним, което ръководство посреща проблема отговорно и сериозно. В него трябва да се вслушаме главно ние, епископите и клириците, и да не прибързваме или да се разграничаваме от него, защото Църквата не е неорганизирано тяло, а има свои органи, които решават по възникналите въпроси.
Казах преди, че Църквата има голям непреходен опит от две хиляди години в посрещането на такива проблеми. Тя ни посъветва да се вслушаме в специалистите и в институционалните органи на държавата, които се занимават с проблема; реши да отмени пастирските си дейности; посъветва да се ограничат възрастните и чувствителните групи по домовете си, но по различни начини оставя отворен прозореца на общуването на хората с Бога. Както е необходимо проветряване на нашите домове, т.е. да отваряме прозорците, за да се обнови въздухът и да влезе слънце, така и Църквата е един прозорец в нашия живот, който обновява замърсения въздух, кара ни да гледаме по-надалеч и да влезе едно друго Слънце в живота ни, което ще убие духовните микроби и духовните вируси.
Що се отнася до темата за светото Причастие, Църквата пак има голям непреходен опит. Както в научните въпроси стойността на библиографията, посветена на тяхното разрешаване е голяма, така и Църквата има своя собствена „библиография“, която казва, че чрез божественото Причастие се принася Христос, Който е вечният Живот и лекува духовните болести на човеците, а понякога и телесните болести. Не може никой да принуди Църквата да се отрече от своята идентичност.
– Как виждате мнението на някои, че Църквата трябва да посъветва да не се пристъпва към божественото Причастие от страх да не се заразят с коронавирус?
– Църквата винаги е съветвала тези, които искат да се причастят, да го правят при условията, които стават ясни от призива: „със страх Божи, вяра и любов пристъпете.“
Нищо в Църквата не се случва без предпоставки. Лично аз през последните години забелязвам, че мнозина се причастяваха, без да спазват необходимите предпоставки, които са покаяние, изповед, пост, и това ме притесняваше. Следователно призовавам християните да не се причастяват без необходимите еклисиологични предпоставки.
Във всеки случай, както казах преди, свещениците са причастявали хората, причастявали са болните, без да са мислели, че предават болести на причастниците или че самите те ще се заразят с някакви болести от Тялото Христово. Очевиден пример са светите храмове в болниците, в които храмове пристъпват здрави и болни, и всички се причастяват от същото Тяло и Кръв Христови, въпреки множеството вируси и различните микроби, които циркулират.
Също така наблюдаваме – нещо, което досега всички хвалеха – че свещениците са полагали пастирски труд и са причастявали в санаториуми и инфекциозни болници и други места, като Спиналонга (малък остров в близост до о-в Крит, на който до 1953 г. се е намирало място за карантина на хора, болни от проказа – бел. ред.). Не разбирам какво се е променило оттогава до днес.
– Има някои, които твърдят, че страхът (от заразяване) от божественото Причастие няма връзка с вярата или с неверието на християните. Какво ще кажете за това?
– Всички въпроси на живота ни и начинът, по който ги посрещаме, имат връзка с вярата и всички показват до каква степен човек вярва действително в Бога. Любовта е неразделно свързана с вярата, т.е. любовта не може да бъде разглеждана без вярата, нито пък вярата без любовта.
Църквата обаче разглежда всички въпроси пастирски – било като упражнява акривия (точно спазване на правилата – бел. ред.), било като упражнява икономия (снизхождение), и във всеки случай, покаянието е елемент от църковния етос.
– Какво е Вашето окончателно мнение по въпроса, който възникна?
– Смятам, че е нужно хладнокръвие, благоразумие и сериозност, и всичко ще намери своя изход. Вирусът на паниката и т.нар. „вирус на параноята“ (παρανοϊός) са по-лоши от коронавируса. Светият синод ще вземе подходящите решения в съответствие с развитието на проблема, но освен необходимата превенция се нуждаем от вяра в Божия промисъл.
Източник: romfea.gr
