Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
На Прошка цялата социална мрежа ще се нашари с пожелания за леки пости, за смирение, за мир, за любов. Стотици хора ще получат прошка и надявам се два пъти повече да я дадат. Защото прошката се дава.
Преди да поискаш ти вече трябва да си простил, иначе не би могъл да поискаш, ако зрънцето на очистващата прошка не докосне първом твоето сърце. “Простено-прости” са заветните думи, с които отключваме вратата на сърцето си за Великия пост, който пост ще ни води до Възкресението на Спасителя и най-вече ще ни приближи до вечния живот. До осмия ден, който всички очакваме. Не случайно миналата неделя беше на Страшния съд. За да си припомним ние убогите, че в крайна сметка ще умрем и каквото и да сме натрупали тук на земята ще остане за други. Златото, среброто и имането други ще го ползват.
Плодовете, които сме натрупали тук, други ще ядат. Но само делата ни остават с нас. Делата на надеждата, вярата и най-вече на любовта. А кое е по-голямо дело на любов от това да простиш или да поискаш прошка? Казано е в Евангелието, че няма любов по-голяма от тази да положиш душата си за своя брат. Нима искането на прошка и даването й не е полагане на душата за другия? Та ти му се предаваш цял и казваш: “Ето ме, брате, отново към тебе прибягвам и от тебе искам прошка. Вярвам, че ако ти ми простиш и Бог ще ми прости”. И Бог ще прости, защото е по-милостив от всеки един човек, та и от всички взети заедно, ако щете. Ще прости, но ще поиска да се помъчиш малко. Ще настрои струните на сърцето ти, на душата ти, така че да не можеш да намериш мира докато не простиш и разбира се – докато не поискаш и ти прошка.
Такава мисля, че е и истинската прошка – жертвена, искрена до сълзи, изпълнена с надежда в това, че човекът макар и зло същество по природа е добро, и все някога ще се обърне към Бога, и най-вече носеща тихата светлина на Христовата любов. Защото ако кажем, че обичаме Бога, но мразим брата си нима не лъжем? „Който каже: “любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?“, пита св. Йоан Богослов. И в допълнение ще припомня двете най-важи заповеди: Обичай Бога и обичай ближния си. Ако обичаш Бога ще обичаш и своя ближен. Ще обичаш този, който ти подава листа хартия, паднал на земята, ще обичаш този, който те подминава в метрото, ще обичаш и този, който те е обидил, злословил е против теб или пък с нещо ти е повредил. Ще обичаш всички, защото преди всичко друго те са творение Божие, образ и подобие Божи, което от създание мира е призвано да стане бог по благодат. Представете си какво нещо. Представете си с какво ни дарява Бог. С прошката.
Всяка година. Точно преди началото на Великия пост да сведеш глава и поне веднъж в годината да си признаеш, че си сгрешил, че си навредил, че си обидил, че си наскърбил, че си подтикнал човек към зло, че си осъждал, че си се гневил и за всичко това да поискаш прошка. И не от Бог. А от творението му. От човека. Защото Бог прощава бързо, лесно. Той е многомилостив, дълготърпелив, добросърдечен, Който обича праведниците, а грешниците милва. Хората, обаче, не са такива.
Затова има ден Прошка, за да станем и ние подобно на Бога и да простим. Да загърбим своето си, мислите си, чувствата си, егото си и да се смирим пред другия. В България традицията е особено хубава. Взима се прошка и се целува ръка. Един на друг си целуват ръка – простен и прощаващ. И така всяка година. С такова смирение е закърмен народа ни. Затова и се гневи бързо, палим се като кибрит, а след това утихваме и прощаваме. Но даже и забравяме за стореното зло. И то на ден Прошка. Всяка година.
Затова и вие простете. Пък от мен отдавна ви е простено. И ако можех щях да ви целуна ръка.
Приемете тези редове като целувка. И простете.
Автор: Ангел Карадаков
