Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Тъй като зимата е най-студена и тежка през февруари и началото на март с дългите си сенки и дългите студени нощи, православните християни знаят, че това време на годината е предвестник на Великия пост, това тържествено и красиво 40-дневно пътуване към смъртта и възкресението на нашия Господ и Спасител Иисус Христос.
С очакване с нетърпение очакваме онова пътешествие и това, което ни очаква в края на нашите духовни пътувания – „празникът на празниците”, онзи велик ден на Пасха, в който ние провъзгласяваме: „Христос възкръсна от мъртвите, като със смърт смъртта победи“. Ние празнуваме това, че Христос е преобразувал смъртта от ужасна окончателност в прекрасен проход във вечен живот. Великият пост е онзи голям дар, даден ни от Църквата, за да ни помогне да се подготвим за радостта, която предстои.
Великият пост е време за подготовка. И така, как Църквата ни помага в тази наша подготовка? Дава ни време да се организираме! Поредицата от недели, водещи до Великия пост, ни инструктират какво трябва да вземем със себе си в нашето пътешествие. Евангелските текстове за четирите недели, водещи до Великия пост, ни казват какво трябва да носим в нашия „духовен багаж“, ако се надяваме да изпитаме всичко онова, което може да той ни покаже и да ни научи.
Нашата подготовка започва с неделята на митаря и фарисея.
Евангелският урок (Лука 18: 10-14) разказва за двама мъже, които отидоха в храма, за да се помолят. Единият, фарисеин, доста се гордеел с религиозността си, правейки велика показност на своето благочестие. Вторият мъж, митар, дори не вдигнал очи, докато се молел, а се удрял в гърдите си, молейки Бог да му прости греховете. Христос ни уверява, че митарят, а не фарисеинът човек, се прибира оправдан. Какъв е митарят и какво фарисеят няма? На какво ни учат те, в нашето пътешествие? Отговорът е смирението. Нашият пост, милостиня и посещение на църква няма да означават нищо, ако се занимаваме с тях в дух на гордост. Ако се смирим пред Бога, ще бъдем възвишени по време на Великия пост; ако се превъзнасяме пред хората, ще се приберем в края на пътуването си в по-лошо състояние, отколкото сме го започнали.
Във втората неделя от нашата постна подготовка чуваме историята на блудния син (Лука 15: 11-32).
Красивата история на неблагодарния син, който взема това, което смята за свое, оставя любовта и сигурността на бащината си къща и най-накрая пропилява всичко, което има от безразсъдство. През цялото време любящият му баща чакал и наблюдавал завръщането на сина си. Живеейки като животно, синът се опомня и се връща в бащината си къща. Баща му му прощава и го възвръща в неговото достойно положение, перфектен пример за безусловна любов. Осъзнавайки се, синът се разкайва за греха си и се връща при баща си.
И така Църквата ни учи, че втората част от „духовния багаж“, необходима за покаянието ни е поста. Всяка година Великият пост се представя като време за разкаяние и връщане в дома на нашия Отец. Подобно на сина в историята, в нашата арогантност се опитваме да отделим живота си от Дома на нашия небесен Отец и в крайна сметка се докарваме до саморазрушение. Непокаяното сърце, сърцето без желание да се върне в дома на баща си, не може да получи благословиите за своето постно пътуване.
В третата подготвителна неделя стигаме до неделята на Страшния съд.
В евангелието (Матей 25: 31-46) чуваме за онзи велик и страшен ден, когато Христос ще се върне в Своята слава и праведните и неправедните ще бъдат разделени и ще получат справедливата си награда за спасение или осъждане. Какво разделя онези, които ще са във вечна слава, от онези, които ще са във вечни мъки? Христос ни казва: „защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте“.
Онези, които имат дръзновение, питат: „Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме?” В основата на християнското послание е любовта – въплътената любов. Христовата любов към нас е въплътена. В любовта си към нас, Той пое плът и ни възлюби, правейки онези неща, необходими за нашето спасение. Така и нашата любов трябва да е действена. Не можем да обичаме нашите братя просто чрез думи, но трябва да обичаме чрез делата си към тях. Въплътената любов – това е, което носим със себе си през цялото ни пътешествие.
Накрая, в деня, предхождащ Великия пост, стигаме до неделята на прошката.
В четенето на Евангелието (Матей 6: 14-21) ние сме предупредени от Христос, че ако не простим на другите, ние самите няма да бъдем простени. Последният акт в подготовката ни за Великия пост е прошката. Следователно, действителният вход във Великия пост е Вечерта на прошката в навечерието на Великия пост. В тази красива служба ние сме призовани да прощаваме на нашите братя и сестри, за да можем да се впуснем в дългото си пътуване без товар. Защото, ако не успеем да простим, пътуването ни няма да ни отведе никъде.
Смирението, покаянието, действената любов и прошката – това онези неща, което трябва да носим в себе си по време на пътуването си до Великден, ако искаме да получим цялата радост и благословия от крайната точка на нашето пътуване – Пасхата.
Автор: свещеник Стефан Рогерс
Източик: pravmir.com
