Начало / Uncategorized / Устрои се Българската автокефалия

Устрои се Българската автокефалия

Християнизирането на българската държава през IX в. изиграло огромна роля в историческата съдба на нашия народ. Преди всичко, християнството създало условия за духовно-културен разцвет и утвърждаване националното единство и международен престиж на страната; за изграждане на нови политически отношения между България и културните й християнски съседи. 

С усета на прозорлив държавник, княз Борис (852-889 г.) успял не само да оцени прогресивния характер на християнството и ролята на националната Църква в живота на младата, постоянно укрепваща в свобода, могъщество и възход българска държава, но и с далновиден такт да ориентира последната към Източната – Цариградска църква, като постави основите на здрава връзка с нея и отправи по верен път църковно-политическия ни живот. Тази мъдра политика отбелязала завидни успехи – от крупно значение не само за тогавашната епоха, но и за бъдещото развитие на българския народ и държава. А тези успехи са неразривно свързани с основаването и ролята на Българската църква. 

В началото на месец март 870 г. на църковен събор в Цариград била учредена по каноничен ред автономна Българска църква с ранг  „Архиепископия“. Тя се явява осма по ред  поместна православна църква (след четирите старославни патриаршии: Йерусалимска, Антиохийска, Александрийска и Цариградска; подир двете древни архиепископии: Кипърска и Синайска, и Грузинската църква); трета по ред (след Арменската и Грузинската) народностна църква и родоначалница на сестрите славянски църкви. В устройнствено отношение, Българската архиепископия всъщност представлявала митрополия, която се ползвала със свобода на вътрешно самоуправление и имала подведомствени (първоначално – шест) епархийски епископи. Предстоятелят-архиепископ бил избран от сонма на българския епископат, а след това утвърждаван от Цариградския патриарх. Макар че била зависима от Цариградската патриаршия, новооснованата Българска църква имала широка автономия (далеч не по-малка от тази на Ираклийския, Солунския и др. подведомствени на Патриаршията митрополити, които се ползвали с по-голяма самостойност и били на особена почит), така че още по онова време били създадени условия за нейното бързо укрепване и процъфтяване, с перспективи и за скоро автокефално устройство. 

Пред X в. България достигнала върха на своето могъщество; наредила се сред първите по сила държави в Европа. Чрез учениците на св. Братя и техните по-сетнешни приемници, Кирилометодиевската просветна традиция в Преслав и Охрид създала „златния век“ на старобългарската книжнина; утвърдила православната вяра, благочестие и просвета; калила в сърцата на народа патриотичен дух, стремеж към правда, свобода и независимост. В тези условия, достатъчно укрепнала в благодатна сила и духовна зрялост, ръководена от своя духовна йерархия, към 919 г. Българската църква била въздигната в ранг на Патриаршия. Наскоро след това – в 927 г. по силата на сключения договор между българския цар Петър (927-969 г.) и византийския император Роман Лакапин (917-944 г.), както се вижда от „Дюканджевия каталог“, съставен през XII в. от Византия (а по всяка вероятност и от Цариградската патриаршия!) било признато патриаршеското достойнство на Българската църква. Така още през X в. били поставени незиблени устои на българската автокефалия, която още повече подпомагала духовния растеж народната ни църква, за да може тя да добие напълно национален облик и да стане мощен градивен фактор в живота на народ и държава. 

Споменът за старославната Българска патриаршия е запазен не само в „Дюканджиевия каталог“, но и в преписката на Калоян (1197 – 1207 г.) до папа Инокентий III; в Бориловия синоди (от 1211 г.) и в редица други древни паметници, за да оцелее дори през епохата на турското иго и да вдъхнови патриотичното перо на отец Паисий Хилендарски. 

Отначало седалището на българския патриарх се намирало в столицата Преслав. В синодика на цар Борил (1207 – 1218 г.) се споменават имената на четирима преславски патриарси: Леонтий, Димитрий, Сергий и Григорий. Когато киевският княз Светослав (924 – 972 г.) навлязъл в североизточна България (968-69 г.) патриаршеският престол бил преместен от Преслав в Доростол (Силистра), а след нашествието на Византийския император Йоан Цимасхи (972 г.) – в гр. Триадица (София), която станала столица на Западното българско царство, възглавено от храбрия български владетел Самуил (976 – 1014 г.). Понеже по стратегически причини столицата била преместена последователно навътре в Македония, заедно с нея с местел и българския патриаршески престол, който към 990 – 1000 г. се установил в гр. Охрид.

След падане на България под византийско иго (1018 г.) Василий II Българоубиец признал автокефалията на Българската църква в Охрид и със специални грамоти определил нейните епархии, граници и имуществени права, но отнел патриаршеския й титул. Народът обаче продължавал да счита Охридската архиепископия за патриаршия, тъй като тя имала каноническото достойнство  на първата българска (Преславска) патриаршия, бидейки нейна законна наследница-продължителка. Връзката между Охридската архиепископия и Преславската патриаршия ясно е отразена във Втората грамота на Василий Българоубиец и „Дюканджиевия каталог“.

Благодарение на тази приемствена връзка между Преслав и Охрид, и съгласно средновековния византийски възглед (за който говори Калоян в едно от писмата си до папа Инокентий III), че „патриаршеският титул е необходим атрибут на могъщата, суверенна християнска държава“, след възстановяването на българското царство (1186 г.) в Търновска България била учредена нова национална църква – архиепископия. Скоро били направени постъпки за нейното напълно автокефално устройство – чрез законното й издигане в патриаршия. Суверенният български владетел трябвало да бъде коронясан от също така независим български църковен началинк – патриарх. Тази необходимост особено силно се почувствала при Калоян. В 1204 г. вследствие тактичните връзки на Калоян с Римския престол, папа Инокентий III възвел Търновския архиепископ Василий в примас. Това звание обаче, както за самия български архиепископ, така и за народа, всъщност означавало патриарх. В 1235 г. на тържествен църковен събор в Лампсак, представителите на източните патриаршии официално признали патриаршеското достойнство на Търновския предстоятел Йоаким. За трети път се утвърждавала автокефалията на Българската църква. Всепризнати били нейните права на напълно национална църква – патриаршия. 

Берат, с който се определят границите на Екзархията, като се изброяват градовете, манастирите и митрополиите подчинени на екзарха

Наскоро след падането на Търново под турска власт  (1393 г.) автокефалната българска църква – Търновска патриаршия, била унищожена. Другият български автокефален център – Охрид, обаче просъществувал още няколко века като твърдиня на вяра, национален дух и единство, опора на бъдна политическа и църковна независимост. Охридската архиепископия била призната за автокефална българска църква не само от Василий Българоубиец, но и от сръбския крал (цар) Стефан Душан (1331 – 1355 г.), а по-късно и от турските султани. Охридският предстоятел продължавал да се нарича „архиепископ на цяла България“. През XVI – XVIII в. мнозина охридски първойерарси се титулували „български патриарси“. Така ги назовавал и народът, който не виждал разлика по същество (а само по име) между архиепископия и патриаршия. 

В 1767 г. и Охридската архиепископия била подчинена на Цариградската патриаршия. Тежко духовно и политическо иго тежало върху плещите и духа на българския народ. През XVIII в. обаче възрожденският зов на отец Паисий Хилендарски, подет от будния котленец епископ Софроний Врачански и народните будители – книжовници от Македония Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович, а после от цяла плеада възрожденски дейци, раздвижил българския народ и успял да възкреси в душата му спомена за величавото историческо минало – за свободната българска държава и независима, прославена българска патриаршия. Този спомен не само вдъхновявал и окрилял българските възрожденци, но дал подтик и на църковно-националната ни борба, която обхванала всички краища на поробената ни Родина. Българският народ ратувал да бъде възстановена църковната му и политическа независимост. Църковно-народните дейци доказали правото на нашия народ за сдобиване със своя автокефална църква чрез историческия факт, че още през X в. в Преслав е имало българска патриаршия; че в XIII – XIV в. името, престижът и славата на Търновската патриаршия са се носили далеч зад родните предели; че близо осем века е съществувала независима българска църква в Охрид, признавана от византийски, сръбски и турски владетели за законна духовна и национална ръководителка на всички българи. На патриаршеския църковно-народен събор в Цариград (1858 – 60 г.) търновският представител хаджи Никола Минчооглу протестирал загдето незаконно били унищожени автокефалните български църкви в Търново и Охрид, които трябвало да бъдат възстановени. Няколко десетилетия преминали в напрегната „българо-гръцка църковна разпра“, която записала печална страница в отношенията между Цариград и България. 

Най-после, в името на църковното единство, мира и интересите на Православието, към седемдесетте години на миналия век Цариградската патриаршия проявила далновидност и желание да удовлетвори законното искане на българския народ за самостойна национална църква. В тази насока твърде много помогнала Руската православна църква, тактичното посредничество на граф Игнатиев (1864 – 1877 г.), а така също и намесата на Високата порта. През месец май 1867 г. Цариградският патриарх Григорий VI изготвил проект за създаване на автономна Българска църква, който послужил като основа за скорошно разрешаване на българския църковно-национален въпрос. Българските представители обаче не били задоволени от проекта на Григорий VI. В 1868 г. събитията принудили „неутралното“ турско правителство (което до това време всъщност раздухвало враждата между българи и гърци) да прояви решимост за уреждане на българския църковен въпрос. Така през м. октомври 1868 г. Високата порта вече сама издала два нови проекта за бъдещата Българска църква. Патриаршията отхвърлила турските проекти. Борбата между двете спорещи страни продължила. Засилило се българското църковно-национално движение. Най-после на 28 февруари 1870 г. бил издаден султански ферман, с който се учредявала автономна Българска църква под име Екзархия. 

Българските владици при освещаването на църквата „Свети Стефан“ в Цариград, 1897 година

Предстоятелят на автономната Българска екзархия трябвало да се избира от клира и народа, а след това да бъде утвърждаван от Високата порта и патриаршията. Във време на богослужение той бил длъжен да споменава името на Вселенския патриарх. Св. Синод на Българската църква получавал св. миро от Патриаршията и се отнасял до нея при разрешаването на по-важни въпроси от веров характер. 

Макар че султанският ферман учредявал полунезависима Българска църква, той бил от огромно значение за бъдещото й развитие и автокефално устройство, за това бил посрещнат с всеобща радост, волно изявена по градове и села. В съзнанието на нашия народ (особено след събитието на 11 май 1872 г., когато Българската църква била провъзгласена за самостойна, а наскоро след това била обявена и схизмата, която прекъснала връзките между Патриаршията и Екзархията), разликата между екзарх и патриарх била само външна, номинална. 

Още по време на църковно-националната борба, народът бленувал да бъде възстановена древната българска патриаршия. За тогавашната епоха това бил недостижим идеал. След провъзгласяване на схизмата, Високата порта сама предложила на екзарх Антим патриаршески титул. Той обаче не го приел, но ведно с целия клир и вярващия български народ бил убеден, че не след дълго, по естествен ред ще дойде и тържественият час за възстановяване на патриаршеското достойнство на родната ни Църква. 

Не закъсняха да се сбъднат тези надежди… 

Българската екзархия, вярна на св. православие, древните църковни традиции и каноничен ред, в продължение на няколко десетилетия била верен страж на българския народ и оставила дълбоки следи в неговата история. Върху юридическата основа на султанския ферман, още от 1870 г. Екзархията станала официален представител на българската нация, духовен ръководител на целия народ. Тя обединила българските земи в една етнографска цялост, а след това работила за създаване и вътрешно, духовно единство сред народа: организирала и ръководила училищно-просветното дело; водила борба срещу чуждите религиозни пропаганди; утвърждавала духовно-културната самостойност на българския народ; бранила го от вражеските пристъпи на духовни и политически асимилатори. С тази плодовита дейност българската църква се оказала достойна за патриаршески венец и слава. 

На 22.02.1945 г. беше свалено скръбното средостение, което схизмата някога бе издигнала между сестрите православни църкви – най-вече Цариградската и Българската. Възстановено бе за вечни времена единството, мира и любовта между майката и дъщерята църкви. Създадоха се нормални условия за ново утвърждаване на българската автокефалия и окончателно завършване каноническото устройство на родната ни Църква. В „Томоса“ на св. Вселенска патриаршия за вдигане на схизмата (който е подписан от приснопаметния Светейши патриарх Вениамин и 12 митрополити – членове на св. Патриаршески Синод), се казва: 

„Ние благославяме автокефалното устройство и управление на св. Църква в България… Св. Православна автокефална Българска църква, бидейки от сега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално, според реда и суверенните права на останалите православни автокефални църкви… Господ Бог да крепи винаги св. православна автокефална Църква в България, като я води и възрастява за слава на Своето име, за радост на нашата Велика църква и на останалите сестри православни автокефални църкви и за полза на благочестивия клир и народ на богоспасяемата българска държава“.

Възрадвана от този акт на правда и любов, благодатно единство и мир, Българската църква зае достойно  своето място между автокежалните православни църкви. Сега вярващият български народ с трепет очакваше да види възстановено и нейното патриаршеско величие. При благосклонното отношение на Народното ни правителство  на 10 май 1953 г. Българската църква тържествено бе въздигната в предишното си патриаршеско достойнство. 

Патриаршеският титул заслужено краси днес Българската църква. Той почива върху непоклатните устои на българската автокефалия през вековете. А тази автокефалия беше призната и утвърдена преди всичко от майката църква – Вселенската патриаршия. Затова нашата православна църква всякога ще се чувства нейна предана дъщеря  и в живо, благодатно общение с нея и сестрите църкви ще „съдействува да се твори на земята мир, правда и единство сред нашите народи и църкви“. 

С възстановяване на патриаршеското достойнство на Българската църква в съвременната суверенна българска държава бяха осъществени вековни идеали на вярващите в страната ни. Започва нова епоха в живота на нашата Църква, твърдиня на вяра и благочестие, трибун на евангелското дело и мира…

Изминаха близо единадесет века от основаването на Българската църква и 90 години от учредяването на Българската екзархия. Път славен, с много опит; съкровищница от паметни събития, величави примери и дела. По този светъл друм неизменно ще върви родната ни Патриаршия и ще бележи нови, светли страници в своята история. 

Автор: доц. Тодор Събев 

Източник: Църковен вестник, бр. 10 – 1960 г. 

За Ангел Карадаков

Виж още

Църковен живот и богословие: От взаимодопълване към взаимоунищожение

„Защото онези, които са успели или само в живота, или само в словото, а в ...