Начало / Uncategorized / Антицърковните наклонности у православни медии

Антицърковните наклонности у православни медии

„Няма да се поддаваме на политически или икономически натиск или влияния… Ние не приемаме каквито и да било лични, политически или финансови стимули, които могат да повлияят на нашата способност да предоставяме на обществото точна информация… Ние вярваме, че взаимоотношенията между медиите, както и между медийните професионалисти, работещи в тях, трябва да се характеризират с взаимно уважение и честна конкуренция, с цел запазване на авторитета на професията“.

Това гласи Етичният кодекс на българските медии, приет от всички журналисти, редактори, продуценти, издатели и собственици на печатни и електронни издания и медии. А принципите в него формират основите на саморегулацията на българските медии. Етичен кодекс на журналистите, които се занимават с тясно църковна и православна тематика няма, но журналистите остават журналисти, независимо дали работят в сферата на бизнеса, криминалния или разследващия сектор, или пък се занимават с анализаторска дейност. Ако приемем, че съществува православна журналистика, то смятам, че „етичният“ кодекс на православните журналисти и на вярващите колеги от гилдията въобще, е Евангелието.

И нямаше днес да коментираме спазва ли се този етичен кодекс, ако в нашето интернет пространство не се бяха появили публикации, които са не просто агресивни, не просто насърчават към омраза, но по своя характер са изцяло антицърковни. В тези публикации можем да видим заклеймяване, отправяне на обидни квалификации, неприсъщи на журналистическия език, както и пълна необктивност в споделянето на информация. Ако един сайт счита сам себе си за медия, то той трябва да спазва култура на писане, подходящ език и най-вече обективност, като се пази от това да застава на една или друга страна при спорове и скандали. Политизирането също е повече във вреда, отколкото в полза на която и да било медия, още повече на църковните сайтове. 

И ако трябва да изходим от Евангелието, за да съставим „етичен“ кодекс на църковната медия, ще трябва да останем разочаровани, особено ако в свои публикации употребяваме критика (и то напълно неградивна) към църковното началие – митрополити, епископи и духовници. Църковната медия е преди всичко в помощ на Църквата. Тя помага за по-лесното достигане на Словото Божие до редовия гражданин и обикновения медиен потребител, превръщайки се в медиатор между духовниците и обществото, когато първите имат да кажат нещо важно на всички нас. Църковната медия не може да си позволи да задава тон на Св. Синод, да нарежда, да задава задачи за изпълнение от архиереите и духовенството, да прокламира тезиси, да се бори за установяване на нейна лична политическа или пък друга инициатива и дейност. Църковната медия няма моралното право да говори на уличен език, да създава крамоли и интриги, да създава списъци и да се превръща в своеобразен „народен съд“, връщайки ни към вече познатите на всички методи на бившата тоталитарна власт. 

В църковната медия има плурализъм на мнения, но обидните калификации нямат място в нея, нито пък каквито и да било думи с подобен характер, независимо дали те засягат редакторите, репортерите или собствениците на медиите. Църковната медия не може да бъде „бухалка“ за разчистване на сметки. Целенасочените и поръчкови статии си личат и без да си много запознат с медията или работещите журналисти в нея, но по-важното е, че от такива зловредни публикации не произлизат никакви морални, нравствени и християнски ползи. Те не ни помагат да станем по-вярващи, да бъдем изпълнени с любов и да си помагаме. Но като изключим медиите с техните редакторски политики, защото всяка медия има своя политика и темпо на работа, трябва да имаме предвид работещите в тях журналисти и репортери. И тук пред нас изникват изискванията, които самата тематика предполага пред работата и отговорността на православния журналист. 

Неприемливо е да се идентифицираш с Църквата и в същото време в публикациите си да си в пълна противоположност на нея и на мисията, която тя извършва и изпълнява в обществото. И тук не говорим за това да сме критични към дадена политика или да предложим инициативи на Църквата. Говорим за това да си позволяваме да категоризираме архиереи, духовници и църковни лица. Последното ни е забранено дори от църковните правила и канони. Ето какво казва правило 6 на Втория вселенски събор:

Понеже мнозина, от желание да разбъркат и унищожат реда в църквата, злонамерено и клеветнически измислят обвинения срещу управляващи църкви православни епископи с намерение само да помрачат доброто свещеническо име и да произведат смущение сред мирния народ, за това светият събор на събралите се в Цариград епископи постанови да не се допускат обвинители без изследване и да не се позволява всеки да обвинява църковни управници, но не и на всички да се забранява… Ако някои, без да са еретици или отлъчени, нито осъдени или предварително обвинени в някои престъпления, заявят, че имат оплакване срещу епископ по църковни работи, светият събор заповядва такива преди всичко да предявят обвиненията си пред всички епископи на областта и пред тях да докажат престъпленията на епископа; а ако се случи, че областните епископи, против очакването не са могли да се произнесат по обвинението на епископ, тогава обвинителите трябва да се отнесат до по-голям събор на епископите от тази област, свикан по този повод, обаче, те не могат да поддържат тъжбата си, додето писмено не се задължат, че приемат да понесат наравно с обвиняемия наказание, ако при разглеждане на делото се окаже, че клеветят обвинения епископ. Ако пък някой, който, без да зачита постановеното по такъв начин решение, се отнесе до царя или до съда на мирски началници, или безпокои вселенския събор, като оскърбява честта на всички областни епископи, такъв по никой начин да не се приема да подава тъжба като такъв, който е потъпкал църковните правила и е нарушил църковния ред.

Правило 18 и 21 пък на Четвъртия вселенски събор гласят: 

Ако образуването на съзаклятие или наговаряне, като престъпление, е напълно забранено и от гражданските закони, колко повече то трябва да бъде забранено да става в църквата Божия. Затова, ако се окаже, че някои от клира или монашестващи са се обвързали помежду си с клетва за съзаклятие или да коват интриги срещу епископи или срещу клирици, нека бъдат низвергнати.

***

Клирици или миряни, които се оплакват срещу епископи или клирици, да не се допускат да се тъжат направо и без изследване, а предварително да се изучи общественото мнение за тях.

Последните две правила са потвърдени и от Шестия вселенски събор. Правило 8 пък на Картагенския събор определя следното: 

Има мнозина злонравни, които считат за нужно при всеки сгоден случай да повдигат обвинения срещу отци и епископи. Трябва ли да се приемат такива, или не? Всички епископи казали: ако такъв е опорочен, да не се приема. 

От прочетените до тук канони става ясно, че всеки опит за публична клевета срещу епископи, свещеници и монаси подлежи на църковен съд, а разпространителите ѝ, на низвержение или църковно наказание – епитимия. Именно за това и църковният журналист трябва да бъде особено внимателен в това, което пише, защото не просто ще отговаря пред гражданския съд, но може да бъде подложен на църковен такъв, който е много по-страшен от общественото ни съдилище. Разбира се всеки засегнат от публикация, която по някакъв начин оронва името му, вреди на общественото му положение по един или по друг начин и вярвам, че може, ако реши, да потърси своите права в съда. Но това разбира се е друга тема. 

Въпросът тук е отново и пак за критиката към Църквата, защото какво е критиката ако не съд. А на нас ние забранено да съдим. Разликата между критика и критика е значима. Едно е човек да сподели мнение, та макар и негативно, но с цел да подобри даден аспект на работната дейност за една медия, друго е да осъждаш грозно, да виниш другите за своите собствени неуспехи и още повече, да засягаш човешкото достойнство, без да разбираш вредата, която можеш да нанесеш духовно. Използването на силни, негативни етикети говори за прекомерна критичност, а атаката на последната почти винаги кара атакувания да се държи отбранително и разговорът не стига доникъде. „Критикуващият не търси алтернативни обяснения за случилото се“, казват психолози.  

И така, ако трябва да обобщим, ще трябва да кажем, че православната медия не може да бъде антицърковна, не може да клевети духовници и въобще да осъжда. Не бива  да поставя етикети, не може да борави с език на омразата и не може да си позволява да се опитва дори да задава какъвто и да е било тон на свещеноначалието, защото в Църквата има ред. Най-важното за православния журналист е онова, което е основополагащо за живота на всеки един християнин – „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат.: 7:1). 

Автор: Ангел Карадаков

Снимка: pixabay.com

За Ангел Карадаков

Виж още

Румънската църква строи първият си манастир в Австралия и Нова Зеландия

Румънската епархия на Австралия и Нова Зеландия осъществява свой сложен проект по основаването и организирането ...