Когато нечия постъпка ми харесва, единствената ми мисъл е: и аз трябва да постъпвам така. Когато нечия постъпка не ми харесва, единствената ми мисъл е: аз никога не бива да постъпвам така.
Когато нечие отношение ме наранява, единствената ми мисъл е: аз с никого не бива да се отнасям така. Когато нечие отношение ме трогва, единствената ми мисъл е: и аз трябва да се отнасям с хората така. Когато някой ми харесва, защото в него съзирам нещо благородно и добро, единствената ми мисъл е: толкова е прекрасно това, ще се старая и аз да съм като него.
Защо той постъпва така, правилно или неправилно ли е да постъпва така, справедливо ли е, искрено или лицемерно ли постъпва, цели ли нещо, аз заслужавам ли такова отношение от негова страна или – не…
Това не е важно. Всяко друго разсъждение е от лукавия и не носи нищо добро.
Като си помисля, за всичко в поведението на другите намирам обяснение и оправдание. Но нещо, което определено не харесвам е: някой да говори лошо за друг. И съм убедена: да говориш лошо за друг, не говори никак, ама никак добре за тебе.
Нищо не оправдава осъждането и завистта. Ревност по истината, ревност по правдата, изобличаване на злото, на лъжата, «ядосах се», «подразних се»… са самооправдания, които не оправдават осъждането на друг човек, а изобличават собствената ни духовна нищета и безлюбие.
Каквото виждаме, каквото чуваме и научаваме за другите, то не е за да ги съдим и осъждаме, а за да знаем какво ние трябва или не бива да правим, как ние най-добре да постъпваме и какви трябва да бъдем. То е, за да ни подсеща колко далече сме ние самите от Единствения с Когото трябва да се сравняваме – Идеалът Христос.
Автор: Александра Карамихалева
Снимка: pixabay.com