Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Гледах „Ага“. Еднообразно, застинало в замръзналата пустош съществуване. Борба за оцеляване без стремежи, надежди, очаквания, без възвишени цели. Неспирен кръговрат на едно и също място, с едни и същи хора, едни и същи занимания.
Живот, в които единственото, което може да се случи е смъртта. Мислех си, дали когато животът е сведен до борба за оцеляване, човек изобщо се тревожи от проблема за смисъла на съществуването си или се замисляме за него едва когато сме обезпечили основните си нужди (макар да си давам сметка, че „основните нужди“ имат уникалната способност постоянно да увеличават обхвата и броя си). Но си мисля: дали пък не започваме да търсим смисъла и да се питаме къде е и в какво е, именно тогава, защото внезапно разбираме, че сме го загубили? Защото в преследването на суетни цели и задоволяване на, всъщност ненужни, „основни нужди“, смисълът неусетно ни се е изплъзнал?
Питам се: дали смисълът не е точно в пределно простия живот на ръба на оцеляването; на ръба на гладната смърт или смърт от природни катаклизми, промени и несгоди; на ръба на смърт от нападение от зверове или хора?
Дали не постигаме смисъла именно в осъзнатото ни безсилие пред природата и пред смъртта дебнеща от всякъде, когато си даваме сметка, че смъртта е на един дъх от нас във всеки един момент? Дали не постигаме смисъла именно в монотонността на простото ежедневие, в тишината на уединението, в пределно ограничения социален кръг, в пределно ограничения обмен на информация и общуване, във всеобхватното смирение освободило се от претенциозност, очаквания и цели?
Дали именно тогава човек не е пределно близо до Бога: когато приемем, че нищо не ни принадлежи и нищо не ни се полага по право, че Бог ни е абсолютно всичко в този живот?
Автор: Александра Карамихалева
Снимка: www.theupcoming.co.uk
