Начало / Интервюта / Трудим ли се, ще узнаем Божията воля

Трудим ли се, ще узнаем Божията воля

Представяме ви интервю с протойерей Павел Великанов, ректор на Петнитския метох „Св. Троица“ – Сергиевата лавра, в което той говори за това какво пречи на човек да преодолее отчаянието и самотата, както и кои са начините да добие усещане за това, „че е необходим“. 
– Отец Павел, ако християнин е неженен, но не желае и да става монах, означава ли това, че може малко да се надява на щастие и чувство на пълнота в живота? Какво мисли Църквата?
– Не, разбира се, няма пряка връзка между семейния живот, усещането за щастие и пълнотата на битието. И ако е имало, тогава Господ, вероятно първо за това би казал: който не се е оженил, прокълнете го, защото са в безизходица. Но Той не каза това! Да, семейството, разбира се, трябва да се свързва с щастието, с разсадник за любов. Но, за съжаление, за голяма част от хората, които не успяват да изградят здрави отношения със съпрузите, децата или свекървите, семейството може да се превърне в мъчение и отрова, замърсяваща целия им живот, причинявайки най-дълбоките психични и духовни травми.
Може да се каже, че има такива хора, на които е противопоказано да създават семейство – и това е добре.

Знаем и думите на апостол Павел, че е по-добре мъж да не се жени за жена. Защо? Това е така, защото в духовния смисъл, безбрачието отваря неизмеримо по-големи възможности за човек (за духовна борба бел. ред.), отколкото когато е обременен със семейство, деца и нужда да се грижи за тях. Разбирането, че смисълът на живота в света се намира изключително и само в семейното щастие, всъщност е много стереотипно. Утвръждаваме този стереотип, защото е много прост и разбираем.

– Защо това да е просто? Току-що казахте, че не е толкова лесно да се постигне щастие в семейството. 

– Както ни завеща д-р Хаас (известен руски лекар с немски произход, останал в историята със своята филантропия), „най-сигурният път към щастието се състои не в желанието да бъдеш щастлив, а в това да правиш другите щастливи.“ Ако хората правят това, те ще бъдат  и щастливи. Можете да направите другите щастливи, докато имате семейство или не. Но трябва да се съгласите, че е по-лесно със семейството, защото се грижите за онези, които по естество обичате и имате съчувствие към и за тях. Вие сте по-склонни да помогнете на тях, а не някой друг.

– „Брак или манастир“. Това също ли е стереотип? 

– Със сигурност. Основното нещо е, че човек трябва да насочи вниманието си към предмет, който е извън него. Иначе няма разлика дали живееш в манастир, в семейство или сам. Във всеки случай такива хора постоянно ще се чувстват недоволни от живота си и никога няма да имат чувство за неговата пълнота. Колкото и верни и набожни да са те, всъщност те просто ще изживеят живота си без особен смисъл в него. В действителност, веднага щом надхвърлим обхвата на този стереотип, се оказва, че има огромен брой доста щастливи хора, които не са обременени с роднински връзки и не са заминали за манастира.

– Има много такива в образователните и академични среди. Погледнете православните университети, иконографските и регентските училища. Кой е гръбнакът там? По правило – неомъжени жени. Със сигурност не открекли се за евентуален семеен живот, но все пак решили да посветят себе си на образователния процес и да служат за доброто на другите. Те добре осъзнават факта, че щом създадат семейни връзки (това се отнася предимно за жените), те автоматично ще изпаднат от дълбокото участие в академичната си работа. Наличието на пълно посвекщаване значително намалява риска от изпадане в депресивно състояние, което се дължи на тяхната самота.
– Споменахте за самотни учители и аз веднага си спомних как децата в училище понякога говорят за учител, „тя се разочарова от нас, защото няма личен живот, нито деца!“

– Всъщност има такива учители, но учениците грешат, когато казват така: изобщо не става въпрос за това да бъдат сами. По правило човешката злоба е следствие от дълбоко вътрешно мърморене. Когато отказваме да приемем това, което Господ ни дава в момента и когато мислим, че моята представа за това какъв трябва да бъде животът е свещена и никой не бива да се осмелява да го поставя под съмнение, но реалността се оказва различна, тогава горчивината е неизбежна. Но в края на краищата реалността не е в нашите ръце, а в ръцете на Бог! Нежеланието да се смириш и да признаеш настоящата ситуация именно като проявление на Божията воля със сигурност ще породи гняв и мърморене.

Но отново не става дума за това да сте сами. Същото се случва и с хора със семейство. Тук една двойка се ожени и след пет години разбраха, че животът е тръгнал съвсем различно, отколкото някога са мечтали. В резултат на това възниква същата ситуация на недоволство и мърморене.

– Отец, не толкова отдавна съпругата ви почина. Бихте ли споделили личния си опит: когато презвитера Олга замина при Господа, вие сте мърморели или искате да се предадете?

– Основната борба между мърморенето и благодарността се случи много по-рано, по време на болестта на жена ми. Тя страдаше от рак в продължение на много години и с течение на времето ставаше все по-ясно, че нашите деца и аз вероятно ще останем без нея. Особено трудно беше в началото, когато воденето на повече или по-малко нормален живот от светска гледна точка изведнъж започна да се обръща и разбрах, че целият кораб ще се преобърне. Е, с течение на времето разбираш, че нищо не може да се направи по въпроса, а това очевидно е волята на Бога.

Смъртта на жена ми подчерта приоритетите по толкова различен начин, че изобщо не исках да се отказвам. Исках да направя нещо противоположно. За първи път в живота си имах щастието да разбера истински по примера на най-близкия до мен човек, какво е безболезнена, безсрамна и спокойна смърт и да се уверя, че всички наши работи, действия и решения неизбежно влияят на това как се отклоняваме от земния живот.

Разбира се, до днес съм изпитал пристъпи на неразбиране и безсилие: наистина това е трудна ситуация. Но всичко някак се разрешава. Нямаше сериозни драматични ситуации, които да бутат човек в ъгъла и да го накарат да плаче и да благодари на Бога. Най-важното според мен е, че имаме подкрепа, която ни позволява да се чувстваме стабилне. Това е Църквата.

– По какъв начин, освен молитвата и Евхаристията, разбира се, Църквата помага да се чувствате стабилно?

– Мисля, че въпросът на нашия читател („Има ли нужда от самотни хора?“) Споменава алтернативни начини за „забравяне на себе си“, които биха изглеждали странни за всеки енориаш от дадена църква. Защото във всяка енория винаги има такива, които чакат помощ. Затова смятам, че решаваща задача на един свещеник е да изгради взаимоотношения между енориашите по такъв начин, че тези, които се нуждаят от помощ, и онези, които могат да я осигурят, да се намерят един друг.

Това не се отнася само за финансовата и домакинската подкрепа. В крайна сметка енорията е пълна с напълно различни хора с различно образование, професии и хобита. Всъщност е много интересно, защото им дава възможност да споделят своя опит един с друг. Това правят например моите енориаши. Всичко започна, когато двама студенти от Руския държавен университет по кинематография дойдоха в нашата църква и аз им предложих да правят анимационни филми с деца. Те бяха очаровани от тази дейност. В началото имаше рисувани карикатури, където децата бяха режисьори, художници, аниматори, оператори и актьори. Сега те започнаха да правят анимация с пластилин. Тогава специалист по художествена калиграфия стана наш енориаш. Това веднага привлече възрастните. След това открихме часове по акварелно рисуване, керамика, дърводелство и домашни дейности, където жените изучават всички видове шиене, плетене и т.н. По-късно открихме курсове по етнографски тъкачен занаят, където хората изучават древните техники за плетене и боядисване на тъкани с естествени растения и т.н. Това, разбира се, не означава някакво суперпрофесионално или дори предпрофесионално ниво. Не, всичко това се прави на нивото на подходящи хобита, които не предполагат основно специализирано образование, въпреки че нашите учители са много добри професионалисти.

За какво беше направено всичко това? Направено е точно, за да се гарантира, че хората, които искат да запълнят живота си със смислени дейности, всъщност могат да го направят. Както показва практиката, когато хората имат ентусиазъм, качеството на живота им се променя значително, защото те започват да си поставят цели и се появяват основи за по-висока самооценка. Така за тях е по-лесно да излязат от състоянието на самосъжаление, депресия, униние и да се отърват от усещането, че са безполезни и обсебени от това, че са губещи в живота.

Вярвам, че това е наистина правилно християнско отношение към живота: когато човек осъзнае, че светът не се върти около него, а самият той трябва да се опита да изпълнява определения от Бога план за него, план, който става очевиден в този един момент.

– Въпреки това, това е най-трудната част: Божият план е много рядко очевиден. Как можем да го разпознаем?

– Важно е да се разбере, че Бог не е авторитарен диктатор, Който се опитва да наложи Своята идея на тези, които самите вярват в Него. На първо място, Бог е мъдър учител и любвеобилен родител. Най-милият! Разликата между добрия родител и лошия е, че първият никога не налага нищо на детето си, но много внимателно и деликатно следи в каква посока се развива детето му, какво интересува детето му, какви са лошите тенденции, слабости и пороци и решава какво да прави по-нататък: как да помогне, вместо как да накаже. По същия начин, само в несравнимо по-голяма степен, Господ се отнася с нас. Той постоянно, всеки ден, всяка секунда ни предлага различни варианти, гледа какво избираме и в зависимост от избора ни, Той изгражда по-нататъшното ни спасение.

Търсенето на Божията воля не е пасивна, но винаги много активна позиция. Това изобщо не включва „слизане от релсите“ и опитване на всичко, очаквайки, че в един момент Господ ще даде знак. Активната позиция е преди всичко да станете прозрачен и достъпен човек за действията от Божията благодат. Всъщност въпросът как да намерим Божията воля се разкрива много просто. Първо, Божията воля е в заповедите, които са ни дадени.

Второ, това, което Бог ни дава в момента, е и Божията воля, Неговият план за нас. Търсенето и приемането на Божията воля започва с благодарно приемане на ситуацията, в която се намира човек, без да се опитва да разбере как е съгрешил, за какво е „наказан“ и т.н. Човек просто се съгласява: да, сега нямам семейство, има голяма вероятност никога да не го имам и просто го приемам като призив от Бог да изпълня Евангелското учение именно при такива условия.

Освен това, както децата се обръщат към мама или татко и изразяват своите желания за това, което биха искали да получат и какво биха искали да направят, ние се обръщаме към Бог като Неговите деца, за да изразим нашите желания. В същото време осъзнаваме: само един Господ знае кое е най-важното, полезно и спасително за нас. Който, излишно е да казвам, отчита нашите желания, но все пак ни познава много по-дълбоко от самите нас. Не се съмнявам, че след известно време, по един или друг начин, човек ще получи отговор от Бога.

Източник: pravmir.com

За Ангел Карадаков

Виж още

Йеромонах Юстин за чудотворните икони на св. Георги в Зографския манастир на св. Гора – Атон

На празника на св. Георги Победоносец ви срещаме с йеромонах Юстин, който разказва повече за ...