Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Ще ви разкажа една история, която ми се случи не много отдавна. Когато отидох в едно училище да говоря с децата по различни теми, забелязах някои от тях да говорят по време на молитвата. Започнах разговор с учениците, изхождайки от тази случка. „Деца, защо някои от вас разговаряха по време на молитвата?
Мога да разбера, че някой не желае да се помоли, но тук има и друг начин да прекарате времето си. Седнете тихо в училищния двор; помислете си за приятелите или предстоящия тест. Ако не желаете да се накарате да се молите, опитайте се поне да не притеснявате другите. Има ли смисъл иначе? Някои от вас вдигаха шум, а всички останали ги гледаха. Защо това се случи?“. Ученикът, който говореше по-силно от другите, попита: „Искате ли да чуете истината?“ Отвърнах: „Да, бих искал да чуя истината“. „Говорех, защото не желаех да се моля. Длъжен ли съм да говоря с Бога? Трябва ли да вярвам? Защо съм заобиколен само от християни? Бих искал и мюсюлмани или представители на други религии да са тук“. Аз му отвърнах: „Помагаш ми, като казваш това“. „Не, аз ви противореча“, каза той. „Не, напълно съм съгласен с теб, че натискът не е добро нещо. Съдейки по твоя тон на разговор, разбрах, че си изпитал силен натиск или от родителите си, или от роднини, или от обкръжението си“ – отговорих, удивлявайки се на искреността на това момче.
На свой ред всяко едно от децата започна да обяснява своите си проблеми. Едно от тях каза:
„Изморих се и започнах да губя вяра в Бога. Христос има най-красивото лице. Той е най-добрият. Той не е виновен за нищо. Но поради начина, по който всички ми представиха нещата и ме научиха, започнах да изпитвам антипания към всичко“.
Бях наистина впечатлен от тези думи. За какво можем да говорим, ако самите ние дори нямаме Христовия белег в живота си, да изопачим Неговия образ пред децата си ли? Какво можем да очакваме тогава? Всички около нас си мислят, че сме истински християни. Някои ме смятат за модел за подражание за християнин и че всичко, което казвам е едва ли не гласът на Църквата. Но какво да направя, ако съгреша? По този начин аз култивирам грешната концепция за Църквата в другите. И това не е ли наистина така?
Духовните отци, нашите родители, свещениците, богословите и хората, които считаме за модел за подражание, ни учат на нещо. И ние мислим, че сме научени на правилното познание за Бога почти през Божиите уста. Нека не търсим някой, който да обвиняваме. Да погледнем в себе си, да погледнем в душата си. Възможно ли е да нараним някого с думите си или с погледа си, или пък с действията си?
Автор: архим. Андрей Конанос
Източник: www.pravmir.com
