Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Всички имаме желания, мечти. Понякога дълбоко се молим те да бъдат изпълени, понякога не толкова истински ги желаем. Но има желания, които са толкова дълбоко внедрени в сърцето ни, че дори и не подозираме, че се нуждаем от тях.
Веднъж един приятел ми сподели, че в молитвите си винаги се моли за спасение на душата си и прошка на греховете. Веднъж срещнал свой познат, който му казал, че се моли много за апартамент и възможност да си закупи. „Никога не си бях мислил преди това, че мога да се моля за такова нещо“, ми каза тогава моят приятел. И наистина е така, мнозина от нас не се молят за материални придобивки, а за по-духовни неща. Други пък от нас се молят повече за земните си работи – да завършим университета, да вземем изпита, да се оженим, да имаме деца, да имаме пари, да имаме апартамент… да имаме, имаме, имаме. За това и в богослужението казваме „Подай, Господи“.
Историята с моя приятел продължава с това, че онзи, който се молил за апартамент накрая успял да си закупи. Може би желанието му е било толкова силно, че Бог му дарувал жилище и възможност да си го закупи. Някой ще каже, че това са материални неща, че това са земни придобивки, че трябва да се стараем и стремим само към небесните. Такъв и ще, и няма да има право. Пример за човек, който се моли за нещо телесно е евангелския разказ за излекувания слепец.
Христос се приближава към Йерихон, а един спляп човек, който стоял край пътя и просел. Щом усетил множество народ около себе си попитал какво се случва. Някои му отговорили, че минава Иисус Назорей. Тогава този слепец започнал да крещи: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме!“. Тогава хората около спелеца му направили забележка да не крещи и да не смущава тълпата. Той пък от свояс трана започнал още по-силно да вика: „Сине Давидов, помилуй ме!“. Христос чува вика на слепия човек и го пита: „Какво искаш да ти сторя?“. Слепецът му казва, че иска да прогледне. Тогава Господ му казва да прогледне, защото вярата му го е спасила. „И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога. И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала“, пише св. ап. Лука.
Интерес в целия този разказ будят няколко неща. Едно, от които е, че не за първи път някой се обръща към Господ с думите: „Сине Давидов“. Едни други двама слепци по същия начин се обръщат към Господ. „Когато Иисус си отиваше оттам, тръгнаха подире Му двама слепци и викаха: помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов!“ (Мат. 9:27). Диалогът между Христос и тези двама страдалци е почти същия. Той ги пита дали те мислят, че би могъл да им помогне. Те отговарят, че вярват и тогава проглеждат или както казва евангелистът „отварят им се очите“.
Христос знаел, че човекът е сляп. Всички знаели, а и сами виждали, че човекът има недъг. Господ обаче го пита какво иска да му стори. Той очаква отговор от човека. Много често в евангелските разкази ще срещнем подобен „сценарий“. Отива страдалец при Христос и го моли за помощ, а Той от своя страна го пита какво иска да му стори, с какво да му помогне? В отговора се крие цялото разковниче на чудото. Отговорите обикновено са бързи, ясни и точни: да оздравея, да прогледам, да се изцеря… Този, който проси знае какво иска, а не си го измисля на момента. Това не е желание от новогодишната баница, нито пък е игра на лотария. Молитвата към Бога се извършва за нещо конкретно. И ако наистина искаме това, за което просим, то Бог ще ни го и даде, както за момчето, което искаше апартамент.
Но защо Църквата ни предлага този разказ сега? По време на пост сме и сме в настроение, което може да приемем изобличение, време в което да се замислим за духовното си състояние. „Вярвам, че една от причините, които ни пречат да бъдем истински себе си и да намерим своя собствен път, е че не осъзнаваме степента на своята слепота! Ако знаехме, че сме слепи, с колко ли нетърпение щяхме да търсим изцеление: щяхме да го търсим, както вероятно е направил Бартимей, от мъже, лекари, свещеници, лечители; и след като загубим всяка надежда „в князе, в човешки синове, в които няма спасение“, може би щяхме да се обърнем към Бога“, казва митрополит Антоний Суржски. Но по-голямата трагедия според него е, че не осъзнаваме своята собствена слепота. „Твърде много неща изкачат пред очите ни, за да осъзнаем невидимото, за което сме слепи“.
Бартимей, както се казва човекът от евангелската история, прогледнал не само телесно, но и духовно. Защото след като бил изцелен той не останал на мястото си, не продължил да проси, но последвал Христос в Неговата проповед. Подобно на него и църквата ни кара да помислим за собствената си духовна слепота и да се обърнем към Бога в молитва. Да попросим за себе си не само телесното, но и духовното. Да пожелаем очи, които да ни помогнат да станем богоносци и христоносци, защото ако очите са прозорец и врата към сърцето, то докато и да пребиваваме в духовната си слепота, до тогава и няма да видим благодатта Божия, която се излиза над нас. Ако съумеем от чисто сърце да поискаме от Бога проглеждане, тогава и сърцето ни ще почувства онази небесна сладост, която е почувствал и слепия Бартимей.
Често смятаме, че пътищата ни са прави, както казва псалмопевеца: „Всички пътища на човека са чисти в неговите очи, но Господ претегля душите“ (Пс. 16:2). Господ ще претегли душите ни и ще види дали те са от онези „тежки души“ или са души, желаещи да видят Светлината, която свети в мрака и мракът не може я обземе. От нас зависи дали ще вземем присърце примерът на този сляп човек, който поиска само телесно виждане, но за вярата му Бог му даде и духовно или да заприличаме повече на онези другите, които смъмриха Бартимей и не му позволиха да проси от Христа това, което искаше. Дали ще се превърнем в препъни камъка за спасението на другите зависи от нас. А началото на спасението започва с духовното проглеждане.
Автор: Ангел Карадаков
