Начало / Uncategorized / Изповед, или защо не трябва сами да опрощаваме греховете си

Изповед, или защо не трябва сами да опрощаваме греховете си

Едно от най-знаменитите богословски произведения, а и въобще в историята на културата е „Изповед“ на Августин. Оригиналното латинско наименование на произведението е  Confessiones. Лесно е да се види, че коренът на тази дума е добре позната в днешно време „конфесия“.

В българския език (в оригиналния текст се говори за руския език), в днешно време, под конфесия се разбира обединение на вярващите, в рамките на конкретна религия, със своите особености във вероучението, богослужението и особеностите на организационната структура. Между другото, в днешни дни, думата конфесия,  много често, се използва по отношение на будизма, исляма, или юдаизма, но това е грешно. Конфесия, като цяло е отделно направление вътре в една или друга религия, но най-често става въпрос за християнство.   

Към християнските конфесии принадлежат православие, католицизъм и протестантство. Ние вече сме свикнали да възприемаме думата като нещо официално, неукрасено с емоции и дори част от статистическата наука. Често чуваме, че на света има толкова и толкова католици, толкова и толкова протестанти, толкова и толкова православни….Но интересното е, че синоним на това значение на думата, което просто е буквален превод е вероизповедание.

И тогава принадлежността към тази или онази конфесия, ако не става въпрос за чисто формална принадлежност, означава открито и убедено признаване на собствената вяра чрез дела и думи, без да се страх от каквито и да е гонения, страдания, а дори и смърт. Неслучайно в православната църква, изповядващите вярата, тоест тези, които действително са изповядвали и насочвали целия си свят към вярата в Господ Исус Христос се наричат светци. За тази своя святост те са претърпяли гонения и страшни мъчения, дори и да са успели да оцелеят.

Въобще, дословният превод на думата confessio е „съзнание“, „призанване“, да кажем признаване на собствените грехове и грешки. Тази дума е съставена от глагола confiteor – „да осъзнаваш“, „да признаваш“, „явно да демонстрираш“. А коренът на тази дума е глаголът  for, което означава просто да говориш, да изразяваш, да съдиш и предсказваш. От тук произлиза и латинската дума fatum, като нещо предсказано и отсъдено.

И заради това, неслучайно и изповедта като тайнство, като изповядване на собствените грехове и покайването за тях пред бог, предполагат преповтаряне и гласното изказване на мислите и чувствата. Наистина, в момент на изповед човек разговаря на четири очи с Бог., който пази тайната на изповедта от другите хора. В случая с конфесионалната принадлежност, просто като изповядване на вярата, таква тайна няма и то е максимално публично. Но и в двата смисъла на думата, съществува разговор, произнасяне пред света на всичко което е вътре в човек.

Не е редно да пазим в тайна, без да признаваме пред никой, своята религиозна принадлежност. Необходимо е публично да изповядваме и изказваме своята вяра. Истинската вяра не е нещо строго лично и интимно за всеки човек. Вярата  е такова състояние, което не може да не премине по един или друг начин към външната и обществена сфера. Точно по този начин можем да изпросим  прошка от Бог и очистване на греховете си, чрез тяхнотъо открито признаване. Не можем да измолим прошка от Бог просто като се засрамим дълбоко в сърцето си. Нужен ни е разговор с Бога, а не с нас самите, а изповедта е то1но този разговор водещ до признание и опрощаване. В противен случай воек не би могъл да разбере, че му е опростено.

Няма по-лесно нещо от това да изречеш греховете сам пред себе си, пред собственото си сърце, защото винаги можем да намерим оправдание сами за себе си и да се успокоим, макар и на едно много повърхностно ниво. Но, за да се подходи към същинската изповед се изисква много мъжество и решителност. И реално, на теб може да ти прости само този, пред когото си съгрешил.

Например, ако обидиш друг човек, ти би трябвало да искаш извинение директно от него, открито и на глас. И както човек съгрешава в отношението си към Бог, така и прошката би могъл да получи единствено и само от Него, чрез разговор с бога и помощта на свещеник.

Като цяло се получава много интересна картина, ако разгледаме двете значения на думата confessio (като вероизповедание и като изповед), без да ги разделяме и разграничаваме, а като ги държим едно до друго в съзнанието си. Тогава ще осъзнаем, че конфесията като принадлежност към дадена религия, се свежда до направения личен избор, произтичащ от душата на човеки, а не просто статистическа извадка. А изповедта като признаване на собствените грехове и стремеж да се очистим от тях трябва задължително да намери външен израз. Не може да се запази като личен и интимен проблем. Изповедта е пристъпване, реален разговор с Бог, в резултат от който бихме могли да получим единствено опрощение.

Автор: Юрий Пущаев

Превод: Борислав Герогиев

Източник: foma.ru

За Ангел Карадаков

Виж още

Благотворителен концерт за спасяването на православен храм, ще се състои в София

На 17-и декември (вторник) в музей – Крипта при Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ ще ...