Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
От 16 март 1935 до 19 декември 1936 г. в София излизаше седмичник за политика, литература и обществен живот. Наричаше се Обзор. Главен редактор беше Никола Коларов, един изключителен българин, журналист, оратор, публицист, политически писател, частен хоноруван доцент по международно право при тогавашния Свободен университет. През тия две години аз му бях нещо като помощник.
Един ден в началото на декември 1935 г. Коларов ми поръча да ида в Светия синод, за да разговарям с митрополит Борис Неврокопски върху положението на епархията му. Щял да ме приеме. Коларов го бил подготвил.
Срещата стана в стаята на митрополита в Светия синод. Завърза се непринуден разговор. По онова време той възглавяваше Неврокопската епархия в продължение на девет месеца. От година и половина населението в епархията страдаше от проюгославската политика на 19-майското правителство, всички македонски организации бяха разтурени и забранени. Впрочем правителствата след 19 май 1934 г. посегнаха на всички национални организации – западнопокрайнински, добруджански, тракийски. Забранени бяха и политическите партии. Въведена бе предварителна цензура. Всеки глас, вдигнат от българска земя в полза на поробените българи, се заглушаваше, понякога завършваше с лагер или затвор.
Аз имах предвид това особено положение в Неврокопска епархия, та и въпросите ми към митрополита се въртяха около душевното състояние на паството, на вярващите. Борис Неврокопски отговаряше на драго сърце – много внимателно, за да не изостря политическите страсти и национални честолюбия, твърде осведомително, за да се чуят болките на населението поне сред читателите на седмичника Обзор.
Един от проблемите на епархията бяха бежанците от Македония, които се бяха настанали там след бягството си подир Първата световна война. Един от въпросите ми гласеше:
– Споменахте за бежанците. Те са наистина внушително число. Как те понасят раздялата си с роден край?
– Фактът, че почти всички бежанци са се настанали все по границата, че те са дошли по неволя – заговори Борис Неврокопски, – живеят с надеждата за оня велик ден, когато правдата ще възтържествува и когато общочовешката съвест ще даде тая правда, за да се възвърнат по родни огнища. Населението изпитва мъка по братя и сестри отвъд, мъка по роден край.
Телефонът звъни продължително. Посетителите не престават. Няма минутка свободна. Това, което казваше митрополит Борис Неврокопски, бе всеобща вяра по онова време, особено на моето поколение. Бяхме напълно убедени, че Парижките мирни договори ще претърпят основна ревизия. Как това ще стане, можехме само да гадаем. Достатъчно ни беше да знаем, че Парижките договори не са вечни. Тъй че думите на митрополит Борис Неврокопски не бяха някаква романтика, а вяра, обхванала цял народ, на първо място бежанците. Комунистите шашардисваха наивните с позиви за световна революция под ръководството на Съветския съюз, начело със Сталин, но това не ни правеше никакво впечатление. Моето поколение си беше поставило една реално осъществима задача: ревизия на мирните договори. Споменавам това сблъскване между интернационалистични мисловни подходи на комунистите и националните – не националистичните! – тежнения на голяма част от българското общество, за да доловят днешните българи дъх от онова време в изказванията на митрополит Борис Неврокопски. Тогава беше съвсем естествено един висш духовник да говори свободно по жигосващи българската душа национални въпроси.
Подхванах отново въпроса за ролята на Българската църква и за задачите на духовника за епархията му и изобщо за българщината.
По лицето на моя висок събеседник пробягва пламък. Та и как не! Питам го за нещо, на което той е посветил отзивчиво сърдце и благороден ум, живот – всичко. Това, което Борис Неврокопски бе казал за ролята на Българската православна църква, години наред не бяхме чували от устата на висш български духовник. Ето защо думите на Борис Неврокопски имат съвременно звучене.
– За тоя край и за целия народ ролята на нашата Църква и на нашите свещеници е определена. Нашата Църква е в истински смисъл народна – тоест божествен институт, който има за цел да служи изключително на благото на народа, да го издига в религиозно-нравствено отношение и да събужда най-висши човешки чувства, чувства на беззаветна преданост към род и родина. Така е действувала нашата Църква през вековете, така работи в днешните трудни времена, такава ще бъде нейната задача за винаги. Затова – подчертава Борис Неврокопски – всички, които милеят за нашия народ и неговото бъдеще, ще трябва да подкрепят Църквата, за да изпълнява тя по-добре своята велика мисия. Няма друга Църква на света, която да е така тясно свързана със съдбините на народа и която да е играла в неговия живот такава изключителна роля.
В историческа перспектива думите на Борис Неврокопски може би отговарят на истината за Църквата и през периода на държавния атеизъм. Но кои от духовниците бяха вървели по стъпките на Борис Неврокопски? Още по-важно е да се знае кои от днешните йерарси, начело с Максим, Патриарх български, вече при свобода, биха проявили смелостта на Борис Неврокопски? (…)
Източник: сп. „Християнство и култура“
