Начало / Uncategorized / Александра Карамихалева: Да бъдем отговорни към словото, защото будителството е мисия

Александра Карамихалева: Да бъдем отговорни към словото, защото будителството е мисия

В Деня на Народните будители се срещаме с писателя и богослов Александра Карамихалева. В деня, когато всички говорят за липсата на будителство в обществото, ние говорим за това обезценявали се днес словото, както и как да бъдем пробудители на хората около нас. 

– Днес ще чуем много мнения за будителството. Кои обаче са будителите днес и какво е тяхното служение? Казвам служение, защото будителството не е професия. Не можеш да се събудиш сутринта и да си кажеш: от днес ще бъда будител. Това е по-скоро призвание, та в този смисъл кои са призваните да бъдат будители?

– Много правилно отбелязвате, че будителството е призвание и служение, а аз бих прибавила и – мисия. Учредителите на този, толкова български празник, са определили датата, на която се чества паметта на св. Йоан Рилски, да бъде и Ден на Българските будители, определили са всебългарския светец за патрон на този празник. Той е и образецът, на който българските будители от Възраждането са се стремели да подражават. Този висок идеал, който е „пример на умиление, образец на утешение и на духовно съвършенство”, трябва да е определящ критерий за нас, българите, във всички времена, когато избираме будителите на нашето време, когато избираме кого да слушаме, на кого да вярваме, кого да следваме. И, ако ни е трудно да откриваме около себе си такива образци, то поне да не позволяваме идеала за подражание, образа на истинския будител да девалвира във времето.

Да не раздаваме с лекота това звание, защото то е и чест и много висока отговорност. Пред обществото, пред историята и пред Бога.

Кои трябва да са днешните будители? Носителите на този дух, който е изпълвал и св. Йоан Рилски,  тези, които се стремят да следват и да постигат този – по думите на един от учредителите на празника: „образец за себеотдаване, безсребърничество, любов към ближния и Отечеството”, и със своите думи и дела ни разкриват този идеал.

– Наблюдаваме все по-често, че словото, което употребяваме се профанизира, се снижава. Литературата ни става все по-рехава от към послание. На какво, според Вас, се дължи това от погледа ви на главен редактор на един от най-старите вестници, излизали в България?

– Такъв е духовният ни ръст. Един наш съвременник, старецът Йосиф Исихаст, чиято канонизация предстои в скоро време, казва: „Всеки от тях, както живее, така и говори. Така виждат, така говорят“. Всеки „това, което вижда и което мисли, това казва от себе си и така съди“.

Словото ни, в най-общ смисъл, отразява вътрешното ни състояние – духовно, морално, интелектуално, отразява ценностната система и идеалите, които сме възприели и са определящи в нашия живот. Както и моментното ни състояние. Ако вътрешно сме суетни и празни – такова ще е и словото ни; ако сме изпълнени с гордост, завист, алчност, меркантилност, мнителност, страхове, негативизъм… – такова ще е и говоренето ни.

Но, ако „съкровищницата на сърцето” ни е пълна с прах и пепел, тогава какво стойностно можем да изречем, кого ще обогатят думите ни, кого ще заситят? Може би, когато нямаме какво добро, полезно, мъдро, вдъхновяващо и утешаващо да кажем, е най-добре да замълчим.

– В сферата на дигиталните комуникации къде стои днес будителството? В Интернет? Превърнаха ли се сайтовете в съвременните амвони?

– Съвременните технологии ни облекчават изключително много в желанието ни да говорим, да споделяме своите мисли и разбирания и думите ни за нула време да достигат до огромен кръг от хора. Църквата относително бързо реагира на новите възможности да благовести, да разпространява Христовото учение, Евангелските истини в Интернет пространството и днес, слава Богу, имаме десетки православни български сайтове, които разпространяват текстове на православна тематика.

Но докато до преди години в България страдахме от дефицит на религиозна литература, то днес, като че ли се изправяме пред ново предизвикателство и изпитание: да отсяваме постоянно семето от плявата, да отсяваме истинското живо благодатно слово, което освещава, облагородява и оживотворява душата, от словоблудството и празнословието, (па било то и на църковна тематика), което трови душата.

Тези огромни технологически възможности сякаш ни свариха морално неподготвени за огромната отговорност, която всеки човек носи. Ние носим отговорност за всяка изречена от нас дума и пред един човек, как тя ще отекне в душата му и как ще й повлияе, а още повече, когато думите ни достигат до хиляди души. Колцина се замислят за това, когато посягат към клавиатурата на компютъра или телефона си?

Ние, слава Богу, добиваме все по-голяма отговорност към екологията и внимаваме къде изхвърляме боклуците си, но нехаем и не си даваме сметка, че да изхвърлиш „душевния си боклук”, е далеч по-опасно от това: да изхвърлиш битовите си отпадъци на нерегламентирани сметища, по-опасно, дори и от изхвърлянето на токсични отпадъци. Защото, ако това застрашава природата и физическото ни здраве, то безотговорното и безконтролно изхвърляне на душевните ни отпадъци в информационното пространство, засяга най-ценното на този свят – безсмъртната душа, отравя я, заразява я с тление, убива я.

– Как може да се промени тенденцията словото да се превърне отново в живително послание, а не да се снижава до разбиранията на обикновения потребител, т.е. словото да задава тона, а не търсенето да настройва и словото според себе си?

– Човек трудно може да цени нещо, което е в изобилие, което, буквално, го залива отвсякъде и днес, в тази пренаситена информационна среда, ние като че ли престанахме да ценим думите, да ги подбираме с внимание, да ги изричаме с внимание, да ги изслушваме с внимание.

Как могат да се променят нещата? Може би, с по-добра „лична хигиена” по отношение на това: какво слушаме, какво четем, какво изричаме, с повече внимание и сериозно отношение към това: какво допускаме да влезе в душата ни и какво излъчваме като послание към хората около нас. Със самоконтрол и възпитание на децата ни в тази посока.

– Вие имате няколко годишен опит в работа с журналистите, като началник Отдел „Връзки с обществеността при Св. Синод на БПЦ, член сте и на СБЖ, ако сметнем, че журналистиката също е будителство, то какво ще бъде Вашето послание към журналистите и медиите днес?

– От тези години запазих много ценни за мен приятелства и дълбоко уважение към хората, занимаващи се с журналистика, в лицето на които срещнах истински отдадени на своята мисия сърцати и интелигентни хора, и с които изградихме отношения на доверие и взаимно уважение. 

Споделяла съм с тях и споделям разбирането ми: какво важно въздействие имат думите ни върху мисленето, нагласите и живота на хората и колко огромна е отговорността на онези, чиито думи достигат до хиляди и стотици хиляди хора и отекват в техните умове и сърца, и колко внимателни трябва да бъдем какъв пример представяме на читателите, зрителите и слушателите.

Моят апел към занимаващите се с журналистика винаги е бил: все повече да се стараем да спираме вниманието си върху добрия пример и онова, което насочва, вдъхновява и насърчава към доброто.

А днешният празник на Българските будители, ни припомня именно такива образци. Този празник не е учреден от предците ни самоценно, а „за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването” и по думите на тогавашния просветен министър, за „да обърнем погледа на нашата младеж към всичко ценно и светло от нашето минало и да я приобщим към това минало, за да почерпи тя от него бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество. Нашата младеж трябва да знае, че животът само тогава е ценен, когато е вдъхновен от идейност, от стремеж; само тогава животът е съдържателен и смислен, когато е обзет от идеализъм, когато душите и сърцата трептят за хубавото”. Ще добавя само, че тези примери можем да търсим не само в миналото, но и в настоящето.

А празниците са като докосване на времето до вечността, за да ни напомнят как трябва да живеем и постъпваме в ежедневието си с оглед на вечността.

С Александра Карамихалева разговаря Ангел Карадаков. 

Коя е Александра Карамихалева?

Родена на 25 юли 1967 г. Магистър по богословие и бакалавър по история при Софийския университет. През 2002 г. постъпва на работа в „Синодално издателство“ на Българската православна църква. Дългогодишен редактор е на официоза на БПЦ „Църковен вестник“, а от 2011 г. е и негов главен редактор. С откриването на Официалния сайт на БПЦ на нея Св. Синод на БПЦ-БП възлага организацията и администрирането на новинарския отдел към сайта. Сред основателите е на сайта „Православна младеж“, ориентиран към младите хора и е негов главен редактор. След интронизацията на Българския патриарх Неофит през 2013 г. по решение на Светия Синод поема организацията на работата и ръководството на новосъздадения Отдел при Светия Синод на БПЦ-БП за „Връзки с обществеността“, който оглавява до края 2017 г. Автор е на книгите „През очите на вярата“, „Като живи камъни“ и „Насаме“, на много статии, представящи православния светоглед върху различни проблеми, с които се сблъсква съвременния човек, както и на материали, отразяващи живота на Църквата и отделни нейни представители. Отличена с Първа награда на публиката за публицистика на Конкурса за журналистика „Пътят на словото“ за 2009 г. Член на Съюза на българските журналисти.

За Ангел Карадаков

Виж още

Енергията на плача – св. Софроний Сахаров

В условията на днешната епоха духовническото служение е свръхчовешка задача. Трудно е спасението във време ...