Начало / Uncategorized / Животът на монасите и изпълнена в Бога радост

Животът на монасите и изпълнена в Бога радост

Наистина чудни са делата ти, Господи! Когато срещнете млад йеромонах, който е едва на двадесет години, първоначално започвате да се тревожите, но след това не можете да не се възхитите на решителността, искреното желание за Бога – това е такава рядкост в наше време, дори и сред православните. Такива срещи винаги са откритие, радост, благодарност към Бога за възможността за беседа. 

Йеромонах Августин служи в катедралата „Възкресение Христово“ в Краснослободск. „Празнуваме Пасха всеки ден!“, казва той и се усмихва. Разговорът ни за пътя на младия йеромонах до манастира, съвременното монашество, Божието провидение и социалните мрежи се оказва изпълнен с радост. „Монах е този, който винаги е щастлив“, казва един мъдър Авва. И това наистина е така. 

– Отец Августин, във вашия случай, както се оказва, фамилното име задължава. Кога разбрахте, че монашеският живот е вашият път в живота?

– Доколкото имам спомен, винаги съм мечтаел да бъда свещеник. От шестгодишна възраст си играех „на църква“, исках да бъда свещеник, вдъхновен от примера на покойния патриарх Алексий II. Веднъж прекарах рождественските празници с баба си в региона на Тюмен. Вечерта тя стана за молитва и покани братовчед ми да се помолим заедно. Той се съгласи, но скоро заспа, баба прочете правилото за вечерта, а аз, не знаейки какво да правя и какво да помоля от Бог, отворих Библията и започнах да чета Псалтира, въпреки че нищо не разбирах. Баба завърши молитвата и предложи да погледаме рождественската литургия по телевизията. Така за първи път видях велико дело – Литургия отслужена от Негово Светейшество патриарха. И изведнъж казах, че искам да бъда като него. „Като пораснеш ще станеш същия“, усмихна се баба ми. 

Детството ми беше интересно, родителите ми знаеха, че искам да бъда свещеник, съгласиха се, мислейки че ще играя, ще порасна и в крайна сметка „прищявката“ ми ще премине. В училище ме наричаха „монахът в червени панталони“, тъй като носех червени панталони в първи клас. (Смее се.) В началото се обиждах, имах дори физическа саморазправа със съученици. Прякорът, обаче, ми остана, но вече накратко ме наричаха само – „монахът“. Докато учех в училище, активно четях православни книги – исках да опозная по-дълбоко вярата. Някога, това бе забавна случка. Някога седях на чина с момиче на име Лиза Чалигава, което също имаше склонност да чете Свещеното писание. И тогава един ден Лиза ми каза: „Ти ще бъдеш свещеник, а аз ще бъда презвитера“ (Смее се.).

Понякога молех родителите ми да ме заведат на църква за Литургия. „Има мъртвец, няма какво да правиш там“, ми казаха веднъж. След това вече не посмях да се втурвам към храма. През първата ми година в семинарията в Тоболск, в която влязох на 17-годишна възраст, почти се ожених. Тя беше певица и мислех, че сме подходяща двойка: ще служа, а тя ще пее в хора. Но момичето не се изчака и сватбата ни така и не се състоя. Обичах я, така че не се виждах до някоя друга. Разбрах, че това вероятно трябва и така да бъде и започнах сериозно да мисля за монашеството. Сега виждам Божието провидение в това. 

Говорих с отец Серафим, моя изповедник за това, че мисля за манастира, но той тогава ми каза да не взимам никакво решение, да поживея, да се поогледам и тогава да преценя. Между другото, ние все още си общуваме с това момиче, но определено вече от разстояние. Тогава помолих изповедника ми да ми даде молитвено правило, за да се „чувствам като монах“, с други думи, „романтизмът“ започна да играе в мен. Отец Серафим обаче ме помоли да изчакам още малко. Измъчвах се и се питах: „Защо отецът мълчи?“ Тогава го попитах: „Отец, спомни ли си за мен? Поисках да ми дадеш правило!“. „Ето ти послушание – отговори отец Серафим, прочети петия том от творенията на св. Игнатий Брянчанинов“. Бях разочарован, очаквайки да ми бъдат дадени като послушание молитви, псалтир, канони и други подобни молитвени последования (усмихва се.). Но какво да правя! Взех петия том на св. Игнатий Брянчанинов от един от свещениците, махнах всички книги от масата си и започнах да извършвам послушанието си. 

– Не сте ли чел и преди Светите отци?

– Разбира се, но св. Игнатий Брянчанинов е такава дълбочина!

– Като студент, а младите хора по правило не четат такава литература, в ума е ред на съвсем различни неща: компании, момичета. 

– Бяха луда глава, обичах общуването, партитата, младите хора събрани около мен, постоянно се включвах в някое приключение. Но това не ми донесе никаква полза. Освен това винаги знаех, че искам да бъда с Бога. Усетих духовна жажда, която само Господ, св. Причастие и молитвата можеше да задоволи. 

– Съществува мнение, че монашеството е най-щастливият живот. Но защо в края на краищата един красив, чаровен младеж, душата на компанията избира този радостен, но много труден път? Особено в такава млада възраст? 

– „Не вие Мен избрахте, но Аз вас избрах“, „Мнозина са звани, а малцина избрани“, казва Христос. Монашеството е скръбен път, но е радост в Бога. Този живот не е за всеки, но Господ дава сили да се носи монашеския кръст. Трябва да ценим това, да бъдем благодарни, че Господ ни разкри красотата на монашеството. Св. Серафим Саровски казва, че е готов да живее в яма с влечуги, но само да бъде с Бога. Старецът Паисий Светогорец остави любимата си майка заради монашеството, за което много тъгуваше. Всички сме Господни, а това за съжаление го забравяме често. Православните носят знамето Христово, затова трябва да имат любов в сърцата си. Да, един мъж е спасен в брака, но разбрах, че ако имам семейство няма да имам толкова много време за молитва и духовна грижа, колкото имам сега като монах. 

Всичко, което ни е дадено: ум, красота, таланти – е създадено от Бога. Но да се отдадеш на служението Му, да се отдадеш напълно на Твореца не е просто призвание, а жертва. За своите роднини и преди всичко за враговете си. Монахът е образ на Христос, във всичко е длъжен да черпи и да се учи от Великия Учител – Иисус във всичко. Не случайно монахът носи т.н. параман, на който пише: „Язвы Господа Иисуса Христа на теле своем ношу“ (На тялото си нося раните на Господа Иисуса Христа). По същия начин Христос не дойде в света заради близките си, но заради всички хора. Както казва апостол Павел „когато Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, – аз веднага се не съветвах с плът и кръв“ (Гал. 1:15-16). 

Разбира се, аз не съм апостол Павел, а просто изгубена Христова овца, която Той носи на плещите си. В началото бях съкрушен – и то много. Отначало не разбирах как мога да бъда монах, защото „монах“, от гръцки monos, означава сам, самотен. Но без скръб е невъзможно да вляза в Царството Небесно, затова трябваше да търпя, дори да претърпя падение. Господ допусна, отклоних се от послушанието си, което имах от игумен Петър (Еремеев), ректор на Руския православен университет (в който в момента уча). Един ден, рано сутринта се разхождах в университета и осъзнах, че призванието ми е да служа на Бога. В този момент от живота ми силно скърбях заради моите слабости, осъзнах, че съм загубил образа на Бога в себе си, загубил бях онова, към което се стремях – а това беше болезнено и страшно. 

– Доколкото знам, вие като студент на Руския православен университет работихте като фотограф и дори планирахте да следвате журналистическия път.

– Пишех статии, съобщения, прессъобщения, правех снимки. Но всичко това беше отклонение от основното – монашеството. Дяволът се опитваше по всякакъв възможен начин да ми даде всичко, което може да ме отдалечи от Бога. Духовните и физическите усилия отиваха залудо. А монашеството е солта и живота на Църквата, където винаги съм искал да бъда.

– „Монах“ означава и друго. За да станете истински монах, необходимо ли е да се изолирате от света в уединен манастир, да се откажете да общувате с хората? В крайна сметка в света съществува монашество.

– Спокойствие в душата и килия вътре (в сърцето) – това е манастирът. Монашеството не е външно, а вътрешно дело. Точно както „Царството небесно е вътре в нас“. Монахът, придобил Духа, е смирен, съхранява и култивира своя вътрешен рай. Разбира се, монахът трябва да бъде в манастира, а не в света – послушанието към епископа, обаче, може да бъде изключение. Манастирът е инкубатор, той дава своя имунитет. Св. Отци са общували с Бога и дори са смятали да не напускат килията си, като тук се има предвид не манастирските стени, а вътрешния, духовен манастир на сърцето. Ако човек се свърже с Бога, как може да извърши грях? Ако вижда Христос във всичките си дела, събужда се и заспива с молитва, тогава той живее с Бога. И ако първата мисъл на събуждане е: ох, пак трябва да правя правило… тогава на такъв човек ще му бъде трудно.

– За съжаление не всеки се събужда с молитва на уста – често, повечето хора са склонни към втория вариант. 

– Необходимо е да се прекъснеш и да пристъпиш към молитва. Необходимо е и възможно да се работи върху това, защото в основата на пречката към молитва стои мързелът ни. Господ казва: „С пост и молитва се изгонва беса“. Всички хора са призвани към молитва – общение с Бога. Господ постоянно в Евангелието казва, че трябва да се молим. Но някой приема това, а някой не го възприема, дори не иска да знае за Бога, да не говорим за познанието Му в Тайнствата и молитвата. 

– Веднага сте били постриган в малка схима, но това не се случва всеки ден. Били сте на 20 години – не се ли страхувахте. 

– Преди това бяха послушник две години, помагах на игумена. Не беше страшно, по време на самото пострижение започнаха сериозните изкушения, но това трябва да се издържи. Мисълта в този момент е много силна, но от пострижението си не помня почти нищо. Всичко премина като насън. Господ дава благодат, за да почувствате Неговия покров, да разберете, че живеейки с Бога, ще имате блаженство – лекота, крила, които растат зад гърба ви. Всъщност всеки православен християнин е монах в смисъла на това да изпълнява заповедта за любовта. 

Човек не избира монашеството, защото не е имал личен живот или е имал проблеми в света – монахът иска да служи на Бога и на хората. Хората не отиват в манастира, а идват. На първо място аз се стремя да получа спасение в Христа, като служа на хората, чрез които служа на Него. Когато кръстът ми тежи, когато казваш великите думи в Литургията: „Твоето от твоите“, тогава с трепет осъзнаваш, че светът трепери от тези думи, че това е жертва, направена за целия човешки род – и за теб и за мен. 

– Когато са ви постригали, са ви нарекли с рядкото за православната църква име – Августин. Дали в чест на св. Августин, който написа прочутата „Изповед“?

– Да, на св. Августин, епископ Ипонийски, който също е автор на чудесния многотомник „Градът Божий“. Той е бил аскет на светата неразделна Църква, която е съществувала преди разцеплението през XI век. Руската православна църква почита паметта на св. Августин заедно със св. Йона на 15/28 юни. 

Още преди пострижението разбрах, че Августин може би е сред предполагаемите имена, тъй като обстоятелствата в нашия живот са много сходни. Освен това нашият игумен, както се оказа, знаеше че ще бъде така. Да, много отци ми казваха, че ще ме кръстят Августин. Изненадващо, в крайна сметка жребият се падна на това име. 

– Трудно е, може би, на такава млада възраст да се изповядват толкова много вярващи, защото на свещеника се пада да види толкова много човешки страдания, болка, страсти и изкушения?

– За първи път усетих строгостта на изповедта в смисъла на чувствата на пастиря към стадото на празника Успение Богородично. След това стигнах до болница (Смее се). Някои духовници казват, че е нежелателно младите свещеници да се задълбочават в детайлите на духовните заболявания на хората. Основното, което трябва да правят, е да четат разрешителна молитва. Ясно е, че това се прави с цел да се подтисне очарованието и младостта, но не съм напълно съгласен с това, защото при изповедта чрез свещеника Божията воля за човека често се разкрива напълно ясно. 

– Отец Августин, как човек да разбере дали има призвание за монашество? Как да разпознае, чуе призванието?

– Сърцето на човека трябва да се стреми към това, той трябва да иска да бъде с Бога. Всички сме призовани, но кой ще бъде призван зависи само от нас самите. Необходимо е да определим какво място заема Бог в живота ни. Всички хора са призовани да служат на Бога, особено мъжете. Ето защо по време на Тайнството Кръщение в олтара се внася мъжкото отроче. Показано му е към какво трябва да се стреми – за кралска служба. Но не всички, за съжаление, са в състояние да чуят призванието. И въпреки че всеки има едно призвание, мнозина имат различен път – трябва да има учители, банкери, счетоводители. Всичко това е дадено от Господ, но понякога зад тези неща не виждаме духовните. Истинският монах търси подвига и го намира, а хората често търсят слабостите, недостатъците в другите и затова не могат да видят достойнствата. Ние сами ще произведем плодовете и Бог ще ни съди за тях. Господ, обаче, не разкрива на всички идеята за монашеството, както казва архимандрит Тихон (Шевкунов) (понастоящем митрополит бел. р.), монах е един на хиляда. 

– Как тогава да не сгрешим с избора на житейски път?

– Както се казва, ако дяволът не може да унищожи човека в света, тогава той го завлича в манастир. За това има изкуство, което човек трябва да премине. Ако той гравитира към монашеството, свещеничеството и това продължава повече от една година, тогава това е призвание от Бога. Ако има призвание към монашество, тогава той естествено проявява и стремеж към монашеския живот, и служение. Човек иска често да се моли, да чете подвижнически книги, жития на посветени на благочестието, старци, отци и подобна монашеска литература. С други думи, естеството на вътрешното привличане е определящо. Може би е призванието да създаде силно семейство, да си намери интересна работа, да живее в добри условия – тогава е ясно, че монашеството не е за него. Мисля, че това винаги се нарежда. 

Разбира се, се случва да ми харесва и едното, и другото: и манастирът, и семейството ми се струват хубави. В този случай трябва да опитате, да се изпитате, да се посветите на едното нещо за година или две. За това всъщност има и такива етапи в монашеския живот като труда, послушанието. Човек трябва да живее в манастир, за да разбере дали такъв живот му подхожда или не. През този период той вече ясно ще види, че това не е неговият път или пък ще осъзнае, че точно това е търсил толкова дълго време. 

– Съвременният монах често живее в света – монасите имат Facebook страници, VKontakte и други социални мрежи. Според вас това не разсейва ли от главното – молитвата?

– Според епископ Иларион (Алфеев) монашеството е тайнство, при което човек умира за света и се ражда в новия живот. Умирайки за злото, което царува в света, а не за самия свят. Монашеството е издигане към Голгота, разпъване на себе си и страстите си, търпение, скръб и укор. Но, „който претърпи докрай, той ще бъде спасен“. На първо място монахът трябва да живее с Христос, да търси общение с Бога, а не с хората. Според мен медиите не са полезни за монаха, но 21-ви век е и разбирам, че абсолютният отказ от света вече е невъзможен. Аз също съм слаб, зависим от това, така че трябва да напусна социалните мрежи. На първо място ще направя това, защото монахът не трябва да търси общение с хората, но да търси с Бога. Нещо повече, за духовното ми израстване това не е полезно. Ето защо дойдох в манастира – да общувам с Бога, да Го търся, да бъда едно с Него. Както казват светите отци, монасите са любимите чеда на Господ, за които Той се грижи и ги утешава. И ако търсим комуникация в Интернет, която всъщност е въображаема, всъщност това е заместител на истинската комуникация, тогава няма да намерим Бога. 

Когато изтрих страницата си в Интернет, реших, че телефонът ми ще прегрее от обаждания и смс-и – нищо подобо. И тогава достигнах до осъзнаването, че онлайн комуникацията често се използва за „убиване на времето“, а това е истинското убийство на цялото общество, не само на монасите, когато хитрият в ръцете на Интернет убива времето на хората. Можете да нарежете салата с нож или можете да направите с него обир – много е важно от начина, по който употребявате даден предмет. Тук е подобно нещо. Интернет може да се използва за добро, но можете да убиете с него. Разбира се, понякога се поддаваме на провокациите на света, но трябва да молим Бога за помощ. 

Някои казват, че сега няма монашество, което е било при монасите Амвросий Оптински и Серафим Саровски. Освен това в Църквата има хора, за които манастирът е просто работа, изграждане на кариера. Да, това е така, но не съм съгласен, че монашеството в днешно време става все по-малко – все още има истински монаси аскети, а те не са никак малко. Трябва да се стремим да прегърнем Отечеството. Монахът винаги трябва да е зает с нещо – молитва, послушание, за да не бъде мързелив, да изтощава плътта с труд, за да няма време за себе си. Ако монах, послушник или работник, който живее в манастир, рядко се причастява, не се моли, защото няма време, тогава това е един тъжен и трагичен факт. Или е кариерист, или просто се възползва от това, което му дава манастирът – дават му вода, хранят го, има си легло и т.н.

Монашеството е жертва в истинския смисъл на думата. И това значение е много дълбоко, защото това е жертвена любов, жертва в името на хората, за рода, за предците. Който вярва, че монасите имат скучен и монотонен живот, искам да го уверя, че той е много далеч от истината. Животът, ако е в Бога и с Бога, не може да бъде скучен – това е Пасха! Пасха всечестна! 

С йеромонах Августин, разговаря Кристина Полякова. 

Източник: www.pravoslavie.ru

Превод: Ангел Карадаков

За Ангел Карадаков

Виж още

Семето е словото Божие, а почвата – това са човешките сърца

На днешната неделя светата Църква чествува паметта на светите отци от Седмия вселенски събор. Тъй ...