Начало / Uncategorized / По-малкото зло

По-малкото зло

При сложни жизнени обстоятелства изборът на човека често е избор между две или повече злини. Може ли такъв избор да изхожда от християнски принципи? От какво да се ръководим и на какво да обръщаме внимание, когато избираме?

В храма или на вилата?

Всички ние – бидейки християни – разбираме, че за да се приближим до Бога, е необходимо да вършим добри дела, които за нас са школа по изпълняване на евангелските заповеди. При това ние практически постоянно се сблъскваме със затруднения, изпитваме недоумение как да постъпим дори в привидно очевидни ситуации, касаещи нашата вяра и църковния живот.

Ето един типичен и много разпространен пример: вярваща жена се кани в неделя да иде в храма, а нецърковният й мъж, който след дълги семейни разговори някак се е примирил, че тя чете Евангелието, че се моли и че съблюдава постите, категорически настоява тя да не ходи никъде в единствения му почивен ден. В такъв случай вярващата съпруга (или вярващият съпруг – и това се случва) обикновено си задава въпроса как да постъпи. И това е класическа ситуация на избиране между две злини.

Неправилният подход тук е в опита да се намери за себе си еднозначен отговор веднъж завинаги. Преподобният авва Доротей казва, че ако са ни предоставени две блага, то следва с разсъждение да изберем по-голямото, а ако сме пред две злини – то следва да изберем по-малкото зло. Невъзможно е да се определи теоретически кое е по-малкото зло – това става понятно едва в контекста, когато вече ни е ясна ситуацията и ние разумно гледаме на всичките й обстоятелства.

Вярващият мъж или вярващата жена се събират в храма. Ако е ясно, че ситуацията прераства в остър конфликт, то – вероятно – е по-добре да си останеш вкъщи – и това ще е християнски избор. По-добре да отстъпиш, дори да си се канил да си причастиш, ако разбираш, че после ще си идеш вкъщи и там ще избухне скандал, който може да доведе до разрушение на семейството. Но следва да се отчита, че тук се имат предвид хора, които се обичат, макар и не безоблачно. Ако единият от съпрузите използва ходенето в храма като повод за кавги и раздяла, то това е друг въпрос и друг разговор – относно това дали такова семейство въобще може да се съхрани.

Да се премълчи за добро?

У авва Доротей може да се намери разсъждение за това, че човек в някои ситуации може да не каже истината, като това ще е избор на по-малкото зло. Става дума за ситуации, когато казаното ще предизвика доста по-голямо зло, отколкото премълчаването.

Например, знаем, че жената на наш познат му е изневерила. Наш християнски дълг ли е „да отваряме очите“ на пострадалия? Мисля, че наш дълг в този случай е друго – да се запитаме: „Кой съм аз, че да разрушавам мира между тези хора?“ Някои хора биват много самонадеяни – мислейки, че познават чуждата ситуация, чуждите помисли, чуждия живот. Отстрани може да се помисли: „той й изневерява и скоро ще си иде“, а всъщност може да става дума за една единствена грешка, която човекът вече да е осъзнал, да се е разкаял и повече да не повтаря в момента, когато сме се появили ние с нашата правда. И е възможно никой никога да не узнае за случилото се, но  заради нас последствията да станат необратими, да се разруши семейството и да пострадат децата. Понякога човек – като да се оправдае – даже допуска мисълта, че с неговите уста съпружеския съюз е разрушил сам Господ. Но Бог не разрушава – ние разрушаваме.

Как е правилно или как е по-просто?

Изборът между две злини винаги изисква от християнина мъжество – дори по-голямо, отколкото стяжание на някаква добродетел. Защо? Защото в изпълнението на добродетел винаги има заключена и някаква отрада за нас. Да речем, не сме искали да се молим, изморени сме били, но сме се насилили и сме се помолили – и както знаят мнозина от вас – след това се появява леко, хубаво чувство. Нищо велико не си сторил, а си направил това, което е трябвало – и от това като че ли са ти поникнали крила. А при избора между две злини, който е правилен според здравия смисъл, не усещаме такова утешение – и ни трябва твърдост във вярата, за да постъпим не така, както е по-просто за нас, не така, както ни подсказват нашите емоции, а така, както изисква духовното разсъждение. И трябва да се каже, че изборът на по-малкото зло нерядко е съпроводен за човека с големи трудности. А най-лесно е въобще да се отклоним от избора – и така да свалим от себе си отговорността. Но това съвсем не е по християнски – не бива да бягаме и да се крием от ситуацията, в която ни е поставил Господ, а по-често – в която сме попаднали с необмислените си действия. И ако проумеем, че – без да бягаме от отговорност – ще ни си наложи да потърпим, то ще е необходимо да сме готови да потърпим.

В тази връзка си спомням един епизод от живота на митрополит Вениамин (Федченков), забележителен духовен писател, забележителен подвижник и просто забележителен човек. След Октомврийския преврат живял няколко години в емиграция и там попаднал в много сложна за неговото служение ситуация. Знаем, че тогава се появила Руска Православна Църква зад граница, която имала противоречия с Московската Патриаршия. За владиката Вениамин имало два пътя – и за негомного по-лесно и естествено при тези обстоятелства било да стане архиерей  на задграничната РПЦ. Но за да вземе окончателно решение, той се заел с духовния труд на молитви в продължение на 40 дена и отслужване на 40 литургии – не мислел как ще му е по-просто, вълнувал го изборът на по-малкото зло и по-голямото благо. След тези 40 дена той взел твърдо решение, че следва да е под омофора на  Московската Патриаршия. Когато казал за това на събрание на духовенството, как ли не го хулили, оказал се сам и не било лесно да издържи това. Но в душата му имало вътрешна яснота, която му помогнала да претърпи всичко това. Яснотата произхождала от това, че и в такива обстоятелства, в такова смутно време той не се поддал на изкушението да поеме пътя на най-малкото съпротивление и търсел единствено волята Божия.

За да се направи този или онзи непрост избор осъзнато, е необходимо за начало да се научим да разпознаваме в живота си ситуациите на избиране. На пръв поглед, това звучи чудновато, но и такова се случва: идва човек и започва да разказва: „Така се наредиха нещата, така се получи…“ И не е лесно да му се обясни, че нещата са се подредили така не без негово участие, че всички тези събития непосредствено го касаят, че е приемал някакви решения в тях, но дори не е забелязал това поради невнимателност. И ако в живота ни като че ли няма тези ситуации на избор, следва да се замислим и за нашия живот.

По стъпките на Буридановото магаре

Ще ми се да се спрем и на втората част от изказването на авва Доротей – за това, че от две предоставени ни блага следва да изберем по-голямото. Всъщност, две противоречещи си блага също могат да отровят живота ни, ако оставим ситуацията на самотек. Вероятно най-известната алегория на тази тема е Буридановото магаре. Става дума за магаре, което умряло от глад между две купи сено, защото не смогнало да реши от коя купа да започне да яде.

Понякога нещо подобно става и с човека. Може да има две предложения за работа – и у всяка длъжност да има свои плюсове. Мисля, че на мнозина са известни случаи, когато човек така се колебае и така нервничи в подобна ситуация, че решава да не отиде на никое от тези места, а да чака нещо друго – и се лишава и от двата варианта. Това е много неразумно, неоправдано, затова е необходимо още от самото начало да настройваме себе си към това, че е съвършено необходимо да избираме и да носим отговорност за това.

Ако жизненият опит не ни позволява да с увереност да правим подобен избор, ако се молим, но все пак не стигаме вътре в себе си до ясен отговор, можем да си помогнем с просто упражнение. То е с логически характер, мнозина знаят за него, но въпреки това не са готови да го ползват правилно без да лукавят със самите себе си. Трябва да се вземе лист хартия, да се раздели с вертикална черта и на едната страна да се напише „за“, а на другата – „против“ за всеки от вариантите. А после трябва на листа да се погледне от гледна точка на това кое ще донесе по-голяма полза на душата ни, а кое – по-малка. И тогава – колкото и да е удивително – в ситуацията, която ни се е струвала сложна по-рано, можем в много случаи ясно да видим: ето това ще ни е по-полезно.

Например, същото е и с работата: едната работа е по-престижна, високоплатена, а другата – по-скромна, но пък оставя повече време за себе си. Следва ли християнинът да избере по-скромната? Не е задължително, това зависи от обстоятелствата, в които живее, от това дали има хора, които зависят материално от него, от професионалните качества, от работоспособността. Но важно е че всичко това ще бъде оценявано иначе – не както би оценявал нецърковен човек – ще изберем преди всичко това, което ще ни позволи да осъществяваме християнско служение на любовта към най-близките, а след това и на ближните, към което всички сме призвани.

И още един момент: ако някаква ситуция ни сполети неочаквано, често се хвърляме да търсим съветници. Ако правим това в смут, без преди всичко да дойдем в уравновесено състояние, и се обръщаме ту към един, ту към друг човек, то тези съвети – които ще са разнолики, а и често противоречиви – само ще усилят смута. Знаете, че има такива хора – когато възникне проблем, ходят при един, втори, трети свещеник, не слушат никого и в резултат остават разочаровани от това, че пастирите не са ги съветвали едно и също. Но всъщност е много трудно да се даде конструктивен съвет на човек, който чака да сторят нещо с него или да решат нещо вместо него – а е и още по-малка вероятността той правилно да разбере казаното.  А на човека, готов сам и да се моли, и да търпи, и да прави нещо, му стига и един съвет: той идва при духовник или просто при свещеник, пред когото се изповядва и комуто се доверява, и с него обсъжда проблема си.

Колкото по-често човек във всекидневните делнични ситуации поверява постъпките си на евангелските заповеди и се замисля дали те съответстват на евангелския дух, толкова по-малко той ще се затруднява в действително нееднозначни ситуации. И ако се стараем да живеем именно така, необходимостта да се вземат решения никога няма да ни заварят неподготвени – като враг спящия на разсъмване воин.

Автор: Игумен Нектарий (Морозов)

Превод: Димитър Банков

Източник: www.orthochristian.com

За Ангел Карадаков

Виж още

Направих любовно заклинание. Какво да правя сега?

Въпрос на читател: Здравейте, направих бяло любовно заклинание у дома, но след това разбрах, че ...