Начало / Uncategorized / „Да пристъпя към причастие и какво ще ми донесе това?“ Наистина ли не се променяме през годините?

„Да пристъпя към причастие и какво ще ми донесе това?“ Наистина ли не се променяме през годините?

Размисли на Велики Четвъртък

От свещеник Сергий Круглов

25 април 2019г.

Велики Четвъртък е денят, в който традиционно си спомняме за Тайната вечеря. През този ден православният човек „се грижи и безпокои за много неща“ (Лк. 10:41): и за чистота в душата трябва да се погрижи, непременно трябва да се причасти, да позачисти вкъщи, да се изкъпе, за да е чисто и тялото, да пообсъди с някого дали на службата ще присъства архиерей, който да омие краката на свещениците и какво ли още не.

А всъщност главната мисъл, към която би трябвало да ни подтикне Велики Четвъртък е мисълта за Евхаристията, мисълта защо пристъпвам към причатяване с Тялото и Кръвта Христови, или казано на съвременен консуматорски език, какво ще ми донесе това.

От най-стари времена, от поколение на поколение, точно този въпрос си остава един от най-основните, точно какъвто е и в наши дни. Мога да дам за пример журналиста и теолог Дария Сивашенкова, която наскоро публикува в своя Фейсбук блог следния пост, който предизвика силно разгорещен отзвук:

„Отново на дневен ред за нас е добрата стара тема „За какво ни е нужно причастяването?“

Вероника Кулакова пише като отговор: „ Какво променя в нас Евхаристията? Дали се въздигаме в любовта си към другите? Отиваме ли при болните, бездомните или затворниците? Започваме ли да ценим човешкото достойнство, да ценим своя и чуждия живот, да обичаме заобикалящата ни действителност, едновременно с това опитваме ли се да я подобрим? Ако отговорът на тези въпроси е НЕ, тогава за какво ни е Евхаристията, за какво ни е Църквата?“

Доколото се намираме в навечерието на деня, през който точно тази тема ще ни бъде безпределно близка и актуална, нека да помислим над следното. А на апостолите за какво им е била нужна Евхаристията? За какво Христос утвърждава това Тайнство по време на Тайната Вечеря, като дава на учениците си хляба и виното, неговите Плът и Кръв? Какво е искал да постигне и какво е постигнал? Дали целта е била да възпре апостолите от греха? В този случай би имал пълен провал: През тази същата нощ, един от причастилите се предава своя Учител, друг се отрича от него, а останалите се разбягват, оставяйки Христа сам срещу гонителите. Изключително ярка илюстрация и поука за всички, които смятат, че само по себе си причастието е спирачка на греха.

Та причастието дори не е дало сила на апостолите да не заспиват и да бодърстват заедно с Христос в Гетсиманската градина. А дали е довело до увеличаване на любовта към хората и оценяване на човешкия живот? През същата тази нощ Петър замалко не извършва убийство. Целта на Петър не е отрязаното ухо на Малх, а директното му убийство, преди Христос да го възпре.

Дали причастието е успяло да ги направи по-добри и чисти? Ние не виждаме особена промяна в тях до Петдесетница. Любовта към заобикалящата деиствителност е трудно забележима в тях. Стремежът да подобрят тази действителност  става видим много по-късно и той е по-скоро свързан с Петдесетница, отколкото с Евхаристията. И все пак, напразно ли Христос дава своята Плът и Кръв по време на тайната вечера или не е напразно?“

Ние изобщо променяме ли се?

След като прочетох този текст  го погледнах с двата различни погледа на двамата разлизни човека съжителстващи в мен. Единият човек моментално се съгласи: така е, причастяваме се от години, а всичко си е същото… Вторият човек каза: почакай малко, забави първосигналната си реакция, която както знаеш е повърхностна, прибързана и лоша. Внимателно вслушвайки се в тази своя втора същност, имам няколко съображения, които според мен са важни и ще бъда много щастлив ако допаднат и на други хора, разсъждаващи над Причастието.

Първи въпрос: Ние изобщо променяме ли се?

 Според мен, дори самият факт, че съм способен да си задавам и да размишлявам над подобен дълбок въпрос за своята същност и за Христа подсказва за наличието на осезаема промяна. Терзанията, мъката, безпокойството на ума и съвестта са всъщност един благ симптом за духовно развитие и жизнен процес, до известна степен, сравним с рождението. Нещо което е мъртво и статично не предизвиква подобни емоции и не води до промяна. Точно обратното, спокойната душа не задаваща въпроси и неизпитваща терзания, най-често е равнодушна към Христа и към християнството.

Втори въпрос: Всъщност прав ли съм изобличавайки сам себе за липсата на промяна? Способен ли съм вярно и безпристрастно да осъдя и оцения самия себе си? Защо Бог вярва в мен, а аз не вярвам на себе си?

В Евангелието от Лука е описано събитието, в което Христос, разговаряйки с фарисеите им отговаря „Божието царство не иде така щото да се забелязва“ или както пише в Евангелието: „Божието царство няма да се появи така, че всички да го виждат. Нито ще рекът: Ето го тук е! Или Там е! Защото Божието царство е вътре във вас. (Лук. 17:20-21).

По своята същност, страстното желание да се „забележи“ Божието царство не е нищо друго, освен проява на маловерие. Когато при мен идва да се изповяда поредния последовател на идеята за „забелязването“ и започне да ридае: „Аз от години се изповядвам, кая се за едни и същи грехове и изобщо не се променям! Когато постът започне ставам още по-лош и се появяват и нови грехове“ се сещам за думите на един свещеник: „Защо да не се променяш“?! Променяш се, но незабележимо за самия теб.

Не ти достига търпение, на теб ти се иска за един миг всичко да се случи явно и видимо, а все  пак изцелението на една болест е трудна и дълга работа….

И това, че в душата ти се появяват нови грехове и страсти не е истина. Това са всички твои стари грехове, в които няма нищо ново. Те отдавна са налегнали душата ти, но са били прикрити и затрупани с боклуците и товарите на ежедневието. Чрез поста и молитвата ти си разчистил около тях, те са станали видими, което е много хубаво, защото така Бог по-лесно ще може да ги излекува. От нищо не се страхувай, само вярвай!

Трети въпрос: Честно казано, отношението ми към тайнството на Тялото и Кръвта Христови е изкривено от съвременния утилитаризъм, прагматизъм и чисто технологичната част на процеса.

Това Тайнство не е просто средство, не е предназначено за нещо конкретно (било то индивидуално осветяване, постигане на щастие, спасение, здраве, успокояване на съвестта и т.н.). Причастието е Тайнството на Тайнствата. То е първата прегръдка между двама влюбени, живо и дълбоко сливане с живия Христос, а резултат от това сливане са единствено комфорт и приятни емоции, като все пак, рекламното мото „Всичко направи правилно“ е напълно неуместно, за да се опише това.

В ъгълчетата на нашето съзнание, в които се крие мисълта, че Причастието е просто средство за постигане на нещо конкретно, което очакваме от Бог, точно в тези ъгълчета е мястото, в което се нивелират и очистват отношенията към любовта и тези мисли и рационални нужди постепенно изчезват.

Този въпрос много често възниква и в отношенията ни с хората. Постепенно назрява, утежнява се и на моменти става болезнен, като  всеки избира отговора му по свой собствен начин, защото всеки човек е различен.

Но аз не съм грешник пред теб, а пред Христа.

И още един аспект, последен в този текст, но не и последен като стойност в размислите ми и в размислите на всички християни, които ще го прочетат. Често се задава въпроса защо, въпреки всичко, ВСИЧКИ причастяващи се християни не стават по-добри след Причастието? Защо НИКОЙ от причастилите се не вижда Христовата светлина? Казвам ви, че всъщност не е така. За едни не е видна, а за други е видна. Аз лично съм срещал и продължавам да срещам такива хора.

Понякога се случва дори и в себе си да видя тази светлина Христова, а аз съм последния човек, в който би се очаквало да се види подобно нещо. Така, че на този който изобличително издребнява, използвайки горните думи, бих му отговорил: „Какво друго предлагаш? Да не се причастяваме ли? Опитваш се да ме убедиш, че от Христа и от Причастието няма смисъл и че аз като християнин съм в безнадеждна ситуция, защото в мен животинското е главна сила. Опитваш се да ми кажеш, че аз съм грешник, лицемер, който е по-лош от атеисите. С това, че съм грешник и лицемер, между другото, смирено се съгласявам. Но аз не съм ТВОЙ грешник и лецемер по-лош от атеисите, а съм Христов. И затова ти отиваш някъде надалеч, а аз, поне докато краката ме държат и докато не ме изгонят от Църквата ще ходя да отслужвам литургия и да се причастявам.

Превод: Борислав Георгиев 

Източник: www.pravmir.ru

За Ангел Карадаков

Виж още

Срещнах момче, негов изповедник е срещу нашия брак. Какво да правя?

Въпрос на читател: Здравейте, отче! Срещнах човекът, който смятам че е за мен (завършва 2-ра ...