Начало / Uncategorized / Иисусовата молитва в нашия живот

Иисусовата молитва в нашия живот

Какво означава, когато казваме, че сме християни? Ние не сме просто вярващи и религиозни, тоест, уверени в съществуването на Бог и спазваме определени правила в името на това да угодим на Бога.

Християните са тези от нас, които знаят и изповядват, че Бог е дошъл като човек, който Го е видял с очите на сърцето и на когото благодатта е обявила (вж. Мт. 16:17), че пред нас е Този, Който е създал Вселената и нас, чрез Когото съществува всичко, което съществува, чрез Когото бият сърцата ни и тези на нашите близки; Той е основата на всичко (ср. Йоан 1:3-4).

Виждайки всичко това, непрекъснато Го съзерцаваме, не можем да му обърнем гръб, не можем да се дистанцираме от Него дори за известно време, за да се грижим за нашите дела (още повече, че нашите дела са в Неговите ръце). Освен този прагматичен подход, Той докосва сърцата ни с любов (вж. Откр. 3:20) и ни позволява да преживеем истинския живот (вж. Йоан 10:28) и щастието (ср. Мф. 11: 6). Наред с това, Той ни дава Себе си в богослужението, прави ни част от Себе си (ср. Йоан 6:51) и ни приспособява към благодатта.

С други думи, ние сме християни не заради религиозността, а защото искаме да бъдем с Христос (вж. 1 Кор. 12:2), защото осъзнаваме себе си в единението с Него, като Го следваме в пътя към Него (вж. Йоан 15:18), в приятелство (вж. Йоан 15:14) и братство с Него (вж. Мф. 12:49), като образ и подобие на Бога, като граждани на Небето (вж. Фил. 3:20) Евреи 13:14) и деца на Небесния Отец (ср. Йоан 20:17, 1 Йоан 3:2-3, Евр. 12:6-8, Римл. 8:16).

Като се има предвид това, как може да възникне странният въпрос:

„Могат ли миряните да се молят с Иисусовата молитва?”

В края на краищата, тази молитва е опит да бъдем постоянно с Христос (вж. 1 Сол. 4:17), да Го гледаме и да вървим след Него (вж. Мк. 10:47-52).

Иисусовата молитва е тясно свързана с исихазма (“спокойствие на ума и тялото”). Често се пита колко препоръчителна е тази практика за миряните. Тази формулировка на въпроса е погрешна, доколкото исихасткия начин на живот е един от най-важните фактори в уникалността на Православието. И както ни учи Симеон Нови Богослов:

“Не казвайте: за нас е невъзможно, защото Христос каза Своите заповеди за всички; Той не дава отделни заповеди за монаси и миряни. ”[1]

В гръцката традиция исихазмът сред миряните е често срещано явление и дори има специален термин за него: лъже исихазъм. В четиринадесети век, когато исихазмът е бил догматично потвърден (1351 г.), отците на Църквата са били привърженици на исихазма сред миряните (напр. Св. Григорий Палама, Св. Николай Кавасила).

Във връзка с факта, че в православната традиция исихазмът е необходим и задължителен и за миряните, за учението на Православната църква, че всеки човек, който е кръстен в името на Света Троица и се подчинява на Бог в три ипостаса и една природата влиза в избрано поколение, царство на свещеници, народ свят, особен народ (1 Петр. 2:9). Има други места в Свещеното Писание, където се говори за:

И от Иисуса Христа, Който е верният свидетел, първороденият из мъртвите и началникът на земните царе, Нему, Който ни възлюби и уми от нашите грехове чрез Своята кръв и Който ни направи пред Бога и Своя Отец царе и свещеници – слава и владичество вовеки веков! Амин. (Откровение 1:5-6);

И тъй, в името на милосърдието Божие ви моля, братя, да представите телата си в жертва жива, света и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение (Рим. 12: 1).

Следователно, всеки християнин, независимо от църковния сан, трябва непрекъснато да предлага на Бога безкръвна жертва на хваление от дълбините на сърцето си, която всъщност е Иисусовата молитва.

Митрополит Йеротеос (Влахос) пише:

Вярваме, че Иисусовата молитва е най-важното средство за спасението на човека… Може би някой ще каже, че всички тези лечебни средства, тоест очни мехлеми, третират окото на сърцето (вж. Откр. 3:18), може само да бъдат използвани от монаси. Това не е така. Всички ние, дори тези, които живеят в света, можем да живеем според заповедите на Христос. Молитва, покаяние, плач, разкаяние, бдение и т.н. ни остави Христос и това означава, че всеки може да ги следва. Христос не е оставил неща, които биха били невъзможни за човека. Говорейки за чистота на сърцето, Свети Григорий Палама подчертава, че „е възможно за тези, които живеят в брак, да задоволят тази чистота, макар и с по-голяма трудност.” [2]

Всичко, което съставлява феномена, наречен исихазъм, е оправдано от Константинополските събори от 1341 г., 1346 г. и 1351 г., които са признати от Православната църква:

„Следователно всеки, който възразява срещу някое от гореизброените, е извън православната традиция и следователно може да бъде откъснат от живота и.“[3]

Митрополит Йеротеос прави още едно интересно наблюдение:

Ние отбелязваме, че дори православните християни могат да бъдат разделени на две големи групи. Първата група включва онези, които с право могат да бъдат наречени последователи на Варлаам. Те са онези, които поставят причината на първо място и поставят своята надежда предимно на човека. Такива хора вярват, че много проблеми могат да бъдат решени по този начин, включително основният въпрос за живота – познаването на Бога. Към втората група принадлежат онези, чиито сърца (в най-пълния смисъл [ὅλα τήν ἑρμηνεἰα] в библейската и патристичната традиция), като Свети Григорий, са в центъра на техния духовен живот. Такива хора следват пътя (τήν μέθοδο) на всички светии на нашата Църква. Те са свидетели на истинско познание за Бога и истинско общение (στήν κοινωνία) с Бога. По този начин днес има две направления, два начина на живот. Но тъй като Църквата счита свети Григорий Палама за велик богослов и неговото учение, като за учението на Църквата, трябва да следваме точно този втори път.[4]

Свещеното Писание многократно ни потвърждава значението на призоваването на името на въплътения Божи Син, както в ежедневната ни борба с греха, така и в непрекъснатото общение с Него, безкористна любов към Него и спасение като цяло:

Който има Сина Божий, има тоя живот; който няма Сина Божий, няма тоя живот.
Това писах до вас, вярващите в името на Сина Божий, за да знаете, че имате живот вечен, и да вярвате в името на Сина Божий. (1 Йоан 5: 12-13);

А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве (Матей 6: 6);

И каквото поискате от Отца в Мое име, ще го направя, за да се прослави Отец в Сина. Ако поискате нещо в Мое име, Аз ще го направя. Ако Ме любите, опазете Моите заповеди. И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител (Йоан 14:16).

И Господ ни заявява:“ защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Йоан 15: 5). А фактът, че според Христос никой не идва при Отца, а чрез Мен (по Йоан 14: 6), е най-силната основа за пламенна молитва, адресирана до Него.

Св. Паисий (Величковски) пише:

“Божествените свети отци, мъдри чрез просвещението на Святия Дух – основата на тяхното учение за мистичната молитва, тайно извършена във вътрешния човек – вярват в неподвижната скала на Божествените Писания на Новия и Стария Завет, много свидетелства има от там, както от неизчерпаем извор. ”[5]

Една от най-често срещаните митове срещу Иисусовата молитва и против исихазма, като цяло е идеята, че тази молитва е предполагаем източник на прелест (духовна заблуда). На нас е даден отговор на този мит чрез думите на великия атонски старец на двадесети век Йосиф Исихаст:

„Иисусовата молитва,… призоваването на Божието име не оставя място за съмнение, нито може да бъде последвано от заблуда. Защото в сърцето е призовано името на Христос и Той ни очиства от тъмнината и ни води в светлината.[6]

А в друго писмо старецът пише:

“Господи, Иисусе Христе, помилвай ме, с твоя дъх.” [7]

Тази мисъл на съвременния аскет се споделя от всички свети отци. Един от тях е великият апологет на молитвата св. Паисий (Величковски), който говори за практиката на тази молитва и за нейните резултати и за нейните предимства пред другите молитвени практики:

“Господи, Иисусе Христе, Сине Божии, помилвай ме!” Ако някой казва тази молитва непрестанно, като дъх от ноздрите си, и с желание, Света Троица – Отец, Син и Святи Дух – скоро ще се установи в и ще създаде жилище у него, и молитвата ще погълне сърцето, а сърцето – молитвата, и той ще казва тази молитва ден и нощ, и той ще бъде освободен от всички мрежи на враговете … Ако някой не свиква с Иисусовата молитва, той не може да има непрекъсната молитва … Този път на молитва е по-бърз за спасение, отколкото чрез псалмите, каноните и обичайните молитви за грамотните. Каквото е възрастен мъж за едно дете, тава е и тази молитва към ученият- това е молитва, написана умело.[8]

И заедно със светия отец смело питаме опонентите на Иисусовата молитва:

– Наистина ли мислите, че призоваването на името на Иисус не е полезно? ”[9]

Отрицателното отношение към исихазма се дължи и на тези, които разбират този термин като състояние на обожествен човек. Всъщност исихазмът е пътят, православната практика на молитвения аскетичен живот, този процес в духовния живот, който е възможен и необходим на мирянина, защото от практическа гледна точка именно исихазмът определя уникалността на Православието, защото се основава на учението за нетварността на Божествената благодат, на Божествената енергия, на Таворската светлина. И това учение е специално православно – не го намираме в други християнски деноминации. Така Православната молитва е уникална. Според православното учение, благодарение на молитвата, Бог директно пребъдва с нас в благодат. Ето защо отношението към молитвата в нашата Традиция е различно, донасяйки съответните плодове.

В молитвено-аскетичния си подвиг Православието е исихастко. А за тези, които смятат, че тези теми са недостъпни и далечни за хората в такова състояние, каквото сме ние, ето думите на архимандрит Софроний (Сахаров):

„Искам да знам за нещо по-съвършено: за това какво надвишава моята мярка. Но не защото претендирам за това, което е по-високо от самия мен; Не, защото ми се налага някак си да видя пътеводната звезда, да изпитам себе си, дали съм на прав път… Бих искал да имам визия в духа на истинските критерии, макар и много високи, за да не почивам върху малкото, което познавам до този час. ”[10]

Съществуването на исихастката практика в Църквата има специално влияние върху богослужението. Много аскети на Църквата говорят за това, колко важно е личното молитвено преживяване за служещия свещеник, за да може той сам да стане в сърцето си участник в евхаристийното служение, така че тази велика тайна няма да го отмине; така славното служене да предложим Безкръвната Жертва не би било просто „спектакъл“ за него. Когато служещият свещеник стане единен с тайнството, прави го сам, той става пример за вярното стадо и по този начин допринася за претворяването на Тялото на Христос, тоест на Църквата. От тази гледна точка наблюденията на неизвестен атонски исихаст са интересни:

“Свещеничеството трябва да бъде придружено от пост (т.е. от подвиг – отец Т. Г.), и то трябва да бъде придружено от сърдечна молитва. Защото, ако свещеникът винаги пост и непрекъснато се моли от дълбините на своята душа, тогава по време на тайнствата той наистина ще почувства Божията благодат върху себе си (и, съответно, дава пример на стадото и го води път към Живият Бог – отец Т.Г. ”[11]

Иисусовата молитва и литургичното, евхаристийно служение са двете крила, чрез които човек се съединява с Бога. Тези двете тайнствено помагат, допълват и се присъединяват един към друг.

Но живият опит на поклонение и дълбоко участие в него е невъзможен без лична молитвена подготовка. Ето какво пише Архимандрит Емилиян в това отношение:

Поклонението съществува като най-висшето проявление на нашата молитва и отправна точка за продължаване на молитвата. Само онзи, който се моли и пази името на Иисус на устните си, преди да отиде в църквата, може да каже, че участва изцяло в литургията, че разбира всичко[12].

В заключение, ние казваме заедно с апостола, че нашият християнски живот е осъществен с името на Иисус Христос от Назарет (по Деяния 4:10), защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим (Деяния 4:12); и на онези, които ни принуждават да се отречем от призоваването на святото име на въплътилия се Бог (Деяния 4: 17-18), ние също казваме заедно с апостола: съдете, дали е справедливо пред Бога – вас да слушаме повече, нежели Бога. (Деяния 4:19).

Автор: Протоиерей Теодор Гигнадзе

[1] Novikov, N. M. The Experience of Two Thousand Years, vol. 1. Father’s House, 2004. P. 143

[2] Orthodox Psychotherapy

[3] Ibid.

[4] St. Gregory Palamas as an Hagiorite.

[5] On Noetic or Inner Prayer

[6] Monastic Wisdom, Letter 63

[7] Ibid., Letter 3

[8] Field Flowers

[9] On Noetic or Inner Prayer

[10] Novikov, p. 88

[11] Sober Contemplation. Moscow Representation of the Holy Trinity-St. Sergius Lavra, 2003. P. 280 (in Russian)

[12] Novikov, p. 95

Източник:http://orthochristian.com/

Превод от английски: Николина Александрова

За Николина Александрова

Виж още

Архим. Андрей Конанос: Мислете за доброто на онзи, когото обичате

Един млад мъж ми каза: „Аз наистина обичам едно момиче и много я ценя; Дълбоко ...