Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу. (Притчи 19:17)
Иисус разказва една притча за човек с огромен дълг. Той го дължал на царя си и не можел да плати. Когато го водят пред царя, той моли за милост. Странно, но царят толкова се развълнувал от човека, че му простил целия дълг. Същият този човек, казва Иисус, се обърнал и накарал да пратят в тъмница другаря му за по-малък дълг. Когато царят научил за тази несправедливост, поправил нещата: мъжът бил пратен в тъмница, докато си плати собствения дълг.
Дълговете са сериозен бизнес. Всъщност това е дело на нашата култура. Америка дължи трилиони долари – на себе си, на други. Всеки дължи на някого! Разбира се, в нашия свят има „случайно изчисляване“. Някои отиват в затвора, защото не плащат данъците си. Някои губят домовете си поради неплащане на ипотеката си. Други имат опростени дългове (особено ако са „твърде големи, за да се платят“).
Има дълбок дълг, нещо, което прави парите да изглеждат като детска игра.
Този дълг е тежестта, създадена от нараняването на другите. Много от тези тежести не биха могли да бъдат намалени с никаква сума. Като цяло не мислим за тези, които ни дължат пари като „врагове“ – обикновено са наши „приятели“, които ни дължат пари. Но нивото на емоционален и духовен дълг към нашите врагове може да бъде огромно. Такива дългове само се увеличават с времето.
Има духовна тежест, създадена от дълговете към нашите врагове. Те ни пазят от истинската молитва и възпрепятстват нашето пътуване до сърцето. Мнозина ми казват, че те “нямат врагове”. Предполагам, че всеки, който ви дължи нещо, е ваш духовен враг. Някои просто са по-пагубни от други. Рядко съм срещал толкова чисто сърце, че в него да не може да се намери недоволство.
В притчата единственият възможен начин за длъжника да уреди дълга си, е господарят да го пусне.
Той, разбира се, обещава да плати и моли за още време. Дългът на втория мъж е малък и вероятно би могъл да бъде платен във времето. Но в сърцето на неговия „кредитор“ няма милост, само негодувание и огорчение. Неговата омраза и горчивината му създават „мъченията“ в присъдата му.
Опитът ми в живота показва, че никой няма силата да изплати емоционалния / духовния дълг към другите. Нищо не изтрива паметта или премахва самата вреда. Хората фантазират, че извинението би било достатъчно. Не е така. То може да възстанови някои малки стойности на самочувствието, но вредата остава. Слушал съм хора, които се връщат към момента на обидата, година след година и се чудят от неспособността си да простят.
Опитът ми също ми показа нещо друго. В живота ми има такива, чиито „запаси“ са големи. Моята любов и общение с тях са такива, че лесно пренебрегвам греховете им срещу мен. Смятам, че е лесно да обясня техните действия и да ги извинявам. Това са онези, който наричаме наши „приятели“. Както отбелязва св. Павел любовта прощава всичко.
По същество разликата между нашите врагове и нашите приятели са компромисите, които сме готови да направим за тях. Приятелите имат кредит, натрупан от различни неща. Нашите врагове са обречени на „бедност“.
Има само един път напред. Дълговете на нашите врагове трябва да се третират като дългове на бедните. Нашите врагове няма да имат достатъчно, за да ни платят. Ако тези дългове не могат да бъдат платени (а те не могат), тогава те могат да бъдат простени. Или, може би, някой друг може да им заеме това, което е необходимо.
И тук стигаме до стиха от Притчи:“ Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу.” Писанието добавя: “Той ще му отплати за неговото благодеяние.”
Бедността на нашите врагове е най-дълбоката бедност, наистина неизбежен цикъл. Тя може да бъде разрушена само от акт на крайна щедрост. Но щедростта не се иска от нас. Бог ще върне дълга си. Каквото и да са направили, колкото и да дължат, Бог ще го плати.
Аз отдавна съм поставил тази мисъл в молитва:“Спаси, Господи и помилвай тези, които ме мразят и наскърбяват и вършат зло против мен и не ги оставяй да погинат заради мене грешния“. Освободи ги. Мислете за това, че съкровището е на небето. Давайте заем на Бога.
Автор протойерей Стефан Фрийман
Източник: http://www.pravmir.com
