Веднъж, някои от учениците на преподобни Антоний Велики като видели множество монаси, живеещи в пустините дълбоко религиозен живот с голяма ревност към Бога и братолюбие помежду си, запитали го:
„Отче, дали дълго време ще се продължава тази ревност и усърдие към уединение, към бедност, към смирение, към любов, към въздържание и към всички други добродетели, към които така усърдно са привързани тези хиляди монаси, почти без изключение?“
Божият мъж така им отговорил, въздишайки и проливайки горчиви сълзи: „Ще дойде време, мои обични чада, когато монасите ще напуснат пустините и ще отидат в най-богатите градове; там наместо пещери и колиби, с които е пълна пустинята, те ще си изградят, стремейки се да надминат един другиго, разкошни сгради, които няма да бъдат по-долу от царските дворци.
Вместо сиромашия ще има стремеж към събиране на богатства; смирението ще се превърне в гордост; мнозина ще бъдат горделиви със своето образование; любовта ще изчезне; наместо въздържанието ще се яви чревоугодието, и мнозина от монасите ще бъдат загрижени да си доставят изискани ястия, както правят и миряните, от които те ще се различават само по дрехи и шапки.
Но като живеят в света, те не ще се срамят неправилно да си присвояват името „монаси“ и „пустинници“. Те ще се гордеят казвайки: „Аз съм Павлов, аз пък – Аполосов“ (l Кор. 1:12). Като че ли цялата същност на благочестието се заключава в значението на предшествениците, като че ли е позволено и напълно справедливо да се хвалим с отците, както евреите се хвалели със своя произход от Авраама! Обаче, между монасите от онова време някои ще бъдат много по-добри и по-съвършени от нас: защото по-блажен е онзи, който „е могъл да съгреши – и не е съгрешил, да стори зло и не е сторил.“ (Иисус Сирахов 31:11), отколкото онзи, който се увлича от доброто, следвайки примера на добрите. Така Ной, Авраам и Лот, които прекарали своят живот посред нечестивите, справедливо се прославят от Св. Писание“.
(из книгата „Наръчна книга за духовен живот“)