Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
От самото начало на Христовото проповядва радостната вест, апостол Петър бил в непосредствена близост до Богочовека. Той видял множеството изцеления и връзкресения от мъртвите, които Господ извършил; той присъствал както на Тавор, така и в Гетсимания; причастил се е на Тайната вечеря и първи изповяда Христо като Бог.
Но „ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й“ (Псалм 126: 1). Симон не стана Петър, докато Господ не го обнови. Неговото тройно отричане на Христос показва, че човешката слабост може да бъде много голяма.
Но това предателство не угаси любовта на Петър към Неговия Учител. Неговите думи към Христос – Ти знаеш, че Те обичам – не бяха празни, защото Христос им отговори с думи, изпълнени с увереност: Паси моите агънца (Йоан 21). Обновен от Святия Дух, апостол Петър стана ревностен проповедник на Евангелието, който вече не се страхуваше от страдание и смърт, но се изкачи на кръста по стъпките на Неговия Божествен Учител.
Апостол Павел първо ни се яви като преследвач на християнството, участвайки в първото християнско преследване в църковната история: убийството на архидякон Стефан. За него, фарисеят от фарисеите, християнството изглеждало като опасна ерес.
Но любовта към Бога го спаси.
Господ разкри истината на Павел, който от преследвач се превърна в едно от най-плодородните растения в полето на Христа. Целият му живот стана живо свидетелство за това, как Божията благодат може да преобрази душата, като я изпълни изцяло със стремежа за сужение на Върховната Истина безрезервно.
Днес често се казва, че апостолският пост се е появил като знак на солидарност с онези, които не са били способни да постят по време на Великия пост и които по този начин са използвали това време, за да компенсират пропуска си. Но този пост има друго, също толкова важно значение. Господ каза, че учениците Му ще постят, когато Младоженецът бъде отнет (вж. Марк 2: 18-20).
В нашето духовно състояние често се случва да губим Христос, в една или друга степен. За да придобием сила на вярата (доколкото липсата на вяра се прогонва чрез молитва и пост), ние налагаме въздържание и увеличаваме молитвата върху себе си. Можем да очакваме Божия дар: Неговото обновяване и укрепване на благодатта.
Но защо не станем нови Петър и Павел в деня на техния празник?
Какво ни пречи да придобием такова усърдие? Главното препятствие е нашата собствена ленност. Поради това не можем искрено да тръгнем след апостолите: „ето, ние оставихме всичко и Те последвахме“ (Марк 10:28).
Нещо винаги пречи на пътя ни: земни наклонности, привързаности и навици, които може да не са особено грешни, но са опасни, тъй като се превръщат в финни, но непроницаеми бариери между свободата в Христос и тесните предели на нашето обикновено съществуване. На много ферми в Австралия, на мястото на порта, поставят рамка, окачена с ивици шумолящ материал. Има свободен изход, но животните така и не преминават.
Същото е и с нашия духовен живот: изглежда, че няма и най-малка пречка за живот в Христос, но сенчестият воал на светските навици, който прави живота в християнската свобода труден, ни пречи да се отворим сърцата си напълно пред Бога, да стоим пред Бога и да следваме Христос.
Господ ни заповяда да вярваме, „да вземем кръста си и да Го последваме” (Матей 10:38). Но този призив не трябва да ни плаши, защото „Моето иго е лесно и Моето бреме е леко“ (Матей 11:30). Всеки от нас може да измери тежестта на греха въз основа на собствения си опит в живота.
Светът на греха е ограничен.
К. С. Луис казва, че адът няма да съдържа дори и една ябълка от прага на Рая. Постът е най-доброто време да оставим зад себе си ограниченията на греха и да се предадем на широките божествени пространства. Това не се отнася единствено и само за храната: най-важното е собственото духовно разположение. Особените молитви и признанието, че много други верни християни постят с вас, правят душата по-способна да приеме Бог в сърцето на човека.
Честото причастяване възобновява човека на пълно: не само душата, но дори и тялото е създадено да участва в радостта на Бога. Дори ако бързо изгубим този божествен дар, тази среща с вечността не минава незабелязано.
Ден след ден, чрез общението с Тулото и Кръвта Христови, християнинът постепенно се изтръгва от състоянието на греховното бедствие, като се обновява от плътта към духа.
Понякога падането идва след време на духовно изкачване. Ние сме слаби, а съвременният човек е много слаб. Но не всяко падане трябва да служи като повод за отчаяние. Напротив, виждайки примера на първовърховните апостоли, можем, а и трябва да се издигваме съня на греха и да се облечем в пълното Христово въоръжение.
Ако Петър, който три пъти се отрече от Христос, можа да си възвърне апостолското достойнство чрез своята любов; и ако Павел, страстният преследвач на християнството, можа да стане чудесен проповедник на радостната вест, то нищо не пречи на нашето духовно съвършенство и придобиването му.
Важно е да не разчитаме на себе си, като признаваме, че сме само съработници на Бога в нашето спасение, че без Него не можем да правим нищо (Йоан 15: 5) и да правим всичко в рамките на собствените си сили.
Всичко останало се извършва от самия Господ, който е „навсякъде и всичко изпълва”. В този споделен труд очакваме резултатите, които око не е видяло, нито ухо е чуло,човеку на ум не е идвало (1 Коринтяни 2:9). А именно, можем да станем не просто праведни, но синове на Царството. Това е не само дар от Бога, но и Господния план за всеки човек.
Затова нека следваме Христос заедно с апосотлите Петър и Павел, не в изолация, а с нашите братя и сестри в Христа – с тези, които като нас са чули призива на Светия Дух в сърцата си и не са останали безразлични!
Автор: свещеник Андрей Ефанов
Източник: www.pravmir.com
