Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
След събитията от девети септември 1944 г., когато насилствено е завзета държавната и местна власт в България с помощта на въоръжени сили и се осъществява преврат с частична окупация на територията на страната от части на Червената армия, в цялата страна започват репресии срещу аристокрация, общественици и най-вече духовници.
По-осезателно обаче репресиите срещу духовенството се засилват след 1945-46 г., когато десетки православни енорийски свещеници и монаси са осъдени от народния съд, безследно изчезнали са или пък са осъдени задочно – убити, мъчени и заровени в общи гробове. Положението на Неврокопска епархия, която по това време духовно се управлява от Неврокопския митрополит Борис, не остава по-назад от останалата чест от диоцеза на Българската православна църква. За положението на Неврокопска епархия след промените от 1944 г. разбираме от писмо на самия митрополит Борис изпратено до Българския екзарх Стефан, който по това време е председател на Св. Синод.
В писмото си от 3 юни 1947 г. митрополит Борис дава обстоен преглед на историята и съвременното положение на Неврокопска епархия. „Неврокопска епархия, която между годините 1941 и 1944 бе значително уголемена, след септември 1944 година остана пак най-малката епархия, с най-малко и най-бедно население в сравнение с другите епархии, и с най-голяма разпокъснатост на енориите поради планинския характер на областта. При тия крайно неблагоприятни условия управлението и наглеждането на Неврокопската епархия, особено от отдалечения и откъснат град Неврокоп, е много трудно, и понякога то става съвсем невъзможно“*, казва в писмото си митрополит Борис.
Според сведенията дадени от митрополит Борис, населението на Неврокопска епархия към онзи момент е 214 044 православни християни. По същото това време в Неврокопска епархия функционират няколко фонда за финансиране на семинаристи и студенти по богословие, защото както сам изтъква митрополит Борис: „Още от встъпването ни на Неврокопската катедра най-голяма грижа ни е създавал свещеническият кадър. Повечето от заварените свещеници се оказаха с прогимназиално образование и почти нито един с висше богословско образование… За преодоляването на този недъг в епархията ни, полагали сме и продължаваме да полагаме всички усилия и да правим всякакви жертви, за да се подготвят просветени и достойни кандидати за свещеници“, казва още в същото си писмо до екзарха митрополит Борис.
И ако цифрите показват увеличаване на свещенството, инициативите на Неврокопска митрополия до 1944 г. започват да дават осезателен напредък в духовно и административно отношение, то след настъпването на Деветосептемврийския преврат нещата в епархията започват да стават все по-лоши, като към края на 1948 г., властите започват открити заплахи за саморазправа дори с Неврокопския митрополит Борис, който бива убит през ноември 1948 г.
„И в Неврокопска епархия пострадаха невинно и станаха невинна жертва достойни и предани служители на Църквата и народа. Без никаква вина, без разследване, без проверка, без съд биде грабнат през октомври 1944 г. насилствено отличният архиепейски наместник и енорийски свещеник в гр. Разлог – свещеник Петър Дивизиев, и погубен жестоко на незнайно място.
Властта издала на неговата злочеста презвитера смъртен акт и по този начин е признала неговата насилствена смърт“.*
В документа митрополит Борис дава и подробен списък с имената на осъдени свещеници веднага след Деветосепремврийския преврат. Така той споделя за отведени на Народен съд свещеници от гр. Неврокоп, с. Лъки, с. Годлево, с. Лешко, с. Белица, гр. Гордна-Джумая, с. Горна – Рибница, с. Добрилаки и др. Някои от свещенослужителите са осъдени на доживотен затвор, като свещеник Петър Мехаджиев. Митрополит Борис свидетелства дори и за присъда без съд направена от правителствените власти, като говори за съдбата на отец Петър Павлов от гр. Неврокоп, който бил задържан и веднага пратен в затвор, защото продавал жито на по-високи цени.
„След предварителни и мъчителни арести бидоха изпратени по няколко месеца в концетрационни лагери следните свещеници: свещ. Георги К. Кордев и свещ. Васил Думарев от гр. Неврокоп, свещ. Михаил Тодоров и свещ. Мирон Храков от гр. Горна-Джумая, свещ. Борис Ив. Стамболийски от с. Падеж, Горно-Джумайско, свещ. Георги Кюрчиев от с. Баня, Разложко. Почти всички тези свещеници са били измъчвани и унижавани повече отколкото другите задържани светски лица в концетрационните лагери. Почти всички свещеници в епархията са понесли и понасят оскърбления, унижения и заплахи от отговорни и неотговорни фактори“.
Неврокопският митрополит Борис обаче свидетелства и за друг един определено интересен фактор, по отношение на това как държавната власт избира, кои свещенослужители да осъди, порицае или пък заплаши. По думите на митрополит Борис „на най-голям гнет и най-тежки заплахи са подложени най-добрите свещенослужители на Църквата и народа ни, които имат ценни качества и се опитват да проявят полезна църковно-народна дейност“, казва той в писмото си до екзарх Стефан. Според свидетелството на митрополит Борис срещу добрите духовници от Неврокопска епархия държавната власт устройва клеветнически кампании, отправят се закани и заплахи. „С такива похвати се тормозят непрестанно свещениците, а най-много протосингелът и митрополитът. Против тях двамата злоумишлено се създава враждебно настроение и престъпна подготовка за още по-лоши действия„*. Каква е тази престъпна подготовка ще видим само година по-късно (след написването на това писмо), когато митрополит Борис е убит от низвергнатия свещеник Илия Стаменов, който уж под предлог за лична саморазправа застрелва митрополита и впоследствие е и осъден на седем години затвор, от които излежава три години и то при лек режим.
Митрополит Борис свидетелства и за още един ужасен факт – насилствено властта влиза в сградата на Неврокопска митрополия в гр. Неврокоп, в митрополитския дом в Горна Джумая и митрополитския дом в гр. Св. Врач. Владиката пише в документа, че неколкократно са се опитвали да му препишат политическа активност и борба срещу едната власт и подкрепа за другата. Нещо, което митрополит Борис собственоръчно опровергава. „Ако това става открито, какви ли могат да бъдат показанията, които се изтръгват на тъмно чрез невъобразими и непоносими изтезания? Колцина злочести люде, сломени и полумъртви са се съгласявали на край да дадат неверни и гибелни показания дори и против себе си, само и само да спрат жестоките мъчения над тях. Колко по-леко биха се съгласили такива измъчени люде да дадат неверни показания против други невинни човеци!“*.
За разчистване на сметки и чистки говори директно и наплъно откровено митрополит Борис. Ето какво сам пише той в писмото си до екзарх Стефан: „Смут и негодувание създава всред християните печалния факт, че често идвали на богослужението в храма нарочни лица и записвали какво се е говорило в проповедта. И те, и дори отговорни фактори без стеснение заявявали, че всичко се е следило и записвало каквото се говори в храма, особено от Митрополита и Протосингела, и заканително се повтаряло, че за всичко се държи сметка и че щяло да дойде време за разчистване и чистки„.
До толкова властта и доносниците са злонамерени и безкруполни, че присъствали дори по време на отслужването на св. литургия в олтара, за да следят действията на митрополит Борис. За последното сам свидетелства пак той. „Навсякъде се забелязват злонамерени съгледвачи, подслушвачи и доносчици“, казва той. Ситуацията в епархията се затруднява още повече, когато местната комунистическа нова власт започва да приканва свещенослужителите да се отказват от своето звание, „като им били обещавани други по-големи служби и по-големи облаги във всичко“*. Не само срещу свещенослужителите обаче се оказват опити за пречупване и сплашване. Над миряните от епархията, властта се опитва да оказва натиск и да им пречи да посещават редовно богослуженията. „Насилие и гнет се упражнява и над християните в техния църковно-религиозен живот. Следи се и се държи сметка кой ходи на църква, кой се причастява, кой се венчава, кой кръщава новородените си деца, кой ходи на поклонение в манастир и пр. Към такива християни се отправят недвусмислени закани„, казва митрополит Борис, като споделя в писмото си, че съзнателно властта пречи на младоженци да се венчават и да получават църковно благословение, както и това, че в по-малките населени места, където всичко зависи от местната власт, на православинте християни се оказва особено голям гнет.
Храмовете и прицърковните сгради също не са пощадени от омразата на новата власт към Българската православна църква. Така през 1946 г. в с. Хърсово (от където впрочем е и убиецът на митрополит Борис), по време на Опело Христово на Велики петък, младежи и студенти започват да буйстват и богохулстват, като затворили вратата на храма, за да не може Христовата плащеница да бъде изнесена за традиционното литийно шествие. „След това започнали да замерят с камъни клисаря на камбанарията, за да спре биенето на църковната камбана“, пише още митрополит Борис.
Държавната власт открито заплашва свещенослужителите и православните християни в Неврокопска епархия, че ще превърне храмовете в кинотеатри и ще прожектира филми. Две години по-рано – през 1944 г. в сградата на Неврокопска св. митрополия в гр. Неврокоп нахлува цяла рота въоръжени партизани, които изхвърлят цялата покъщнина и архивите на митрополията и „превърнаха митрополията в казарма“, добавя митрополит Борис. За няколко месеца административната сграда на митрополията се превръща в място, където живеят войници, като на втория етаж на митрополията някои дори живеели със семействата си. Местната власт дори настоява пред митрополит Борис да отстъпи сградата на митрополията, която да бъде превърната в детска градина. Отправени са и десетки заплахи към него и свещенослужителите, както и служителите при митрополията. Опит за грабеж е направен на митрополитския дом в гр. Св. Врач, днешен Сандански, както и на митрополитския дом в гр. Горна Джумая, днешен Благоевград.
Големи проблеми идват и не само за чисто административната и богосолужебна дейност на Неврокопска митрополия след политическите промени, но и за вероучителната и мисионерска дейност сред младежите и децата. Щом бива избран за митрополит на Неврокопска епархия митрополит Борис веднага се заема с това да подсигури добрата подготовка, както на свещенослужителите така и създаването на прицърковни неделни училища и кръжоци. Месец след като бива въдворен в Неврокопска епархия митрополит Борис изпраща окръжно послание до учителите в Неврокопска епархия. В него той се обръща със сърдечна любов към учителите в епархията. Отправя молба към учителите, като казва: „Отправям в името на общонародното добро сърдечен зов и настойчива молба към всички учители в югозападните покрайнини на нашето единно отечество (Неврокопска епархия): Да образуват във всички училища православни християнски дружества и да се грижат усърдно за тяхното преуспяване. Да взимат участие в православните християнски братства. Да образуват църковни училищни хорове. Да дават където им е възможно своето ценно съдействие на нашата родна Църква и на нашите свещеници, за да могат те да изпълнят по-добре своята мисия сред нашия народ„*.
От това окръжно послание се разбира, че митрополит Борис не е искал да действа самостоятелно в проповядването на словото Божие, а е искал да прибави в работата си всички възможни начини за възпитанието на младото поколение, а именно двата най-големи и основни фактора - семейството и училището. Митрополит Борис за кратко време прави така, че църковният живот в югозападната българска епархия да процъфти*.
Веднага след политическите промени от 1944 г. настъпват тежки времена за вероучитената дейност на Неврокопска митрополия. „Скоро след 9 септември, когато още съществуваше ред и закон за вероучение, молитва и други религиозни прояви в училището, нарочни пратеници на Министерството на Просветата дойдоха и в пределите на Неврокопска епархия и наредиха на училищните директори и учители занапред да не се отслужва никакъв молебен в началото на учебната година, да не се чете никаква молитва в началото и в края на учебните занятия, да не се преподава никакво вероучение на учениците и да не се оставят никакви свещени образи /икони/ в училищата. Започна едно истинско гонение против всичко верско и свято и против всички вярващи /учители и ученици/ в училищата„*.
Митрополит Борис настоява пред местната власт да оставят поне като факултативна форма на обучение предмета Вероучение. Не само, че властта не се вслушва в думите на митрополита, но дори забранява на свещенослужителите да държат каквито и да било беседи и разговори за вярата с дуца и ученици. Неврокопска митрополия прави опит да започне свои вероучителни курсове и да създаде неделни училища, но и тогава властта продължава да спира опитите на митрополията да води своята мисия. „Започна едно безогледно преследване на вероучителната дейност всред децата и вън от училищата – дори и тогава, когато са извършва и в малкото църковни помещения, които се намират само тук-таме по някои градове“*.
Властта дотолкова се ядосва на инициативите на Неврокопска епархия, че се отправят открити заплахи за живота на свещенослужителите – вероучители, както сам ги определя митрополит Борис. „Закани за посегателство върху живота са били отправяни не само към свещеници, но и към по-високопоставени духовни лица в епархията, заради тяхната усърдна пастирска и вероучителна дейност“, пише още митрополит Борис. Атеизмът до токолкова влиза в българското училище, че сам митрополитът свидетелства за това как учители късат кръстчетата от вратовете на своите учиници, както и иконките, които те носят. Преследвани обаче са не само учениците от светските училища, но и още повече дори, младежите, които желаят да постъпят като възпитаници на духовните семинарии и институти на Българската православна църква.
„Преследва се не само живото Божие слово, но се спъва и разпространението на религиозно-нравствената книжнина. Заплахи се отправят и към ония църковни служители, които се опитват да разпространяват такава книжнина, и към ония християни, които искат да я имат и да я четат. А пълна свобода и неограничена подкрепа се дава на друга книжнина, на други писания и на друг род беседи, които са гибелна опасност за истинската възвишена вяра и за съвършената християнска нравственост!“, казва в писвото си до екзарх Стефан митрополит Борис.
В заключение можем да добавим единствено, че старанието за проповед и желанието на митрополит Борис да запази и малкото съградено през трудните години, е повече от подвиг. И ако трябва да обърнем внимание на изповедническата му и мъченическа кончина нека се сетим за свещеник Петър Павлов, пратен без съд в затвора, защото продавал жито на по-висока цена или пък за свещеник Петър Мехаджиев, изпратен на доживотен затвор. Защо за тях? Защото убиецът на митрополит Борис получава присъда от 7 години затвор, от които излежава 3 на лек режим. И ако това не е доказателство, че именно властта е спомогнала за ликвидирането на митрополит Борис няма какво друго да ни посочи и да подкрепи истината.
Такава е била и ситуацията в Неврокопска епархия към края на 1944 г. Десетки свещеници са изпратени в лагер, други в затвор, а трети са направо убити без съд, без присъда. Митрополит Борис се опитва да помага на семействата на убитите свещенослужители, като неколкократно моли Св. Синод да му помогне със средства, които фондовете на Неврокопска митрополия не могат да покрият. Осигурява помощи за вдовици и многодетни майки, както и стипендии за обучението на децата им. Само за по-малко от четири години жертва на тоталитарния режим става и самият митрополит Борис.
Автор: Ангел Карадаков
*Изложение за състоянието на Неврокопска епархия към 1 юни 1947 г., Неврокопска митрополия №960, ДА № 1225
*Пак там. л. 8
*Пак там. л. 9
*Пак там. л. 10
*Пак там. л. 11
* Път към Голгота. Живот разпятие пред Божия олтар, с. 11.
*Окръжно № 2651/2. X. 1935 г.
*Изложение за състоянието на Неврокопска епархия към 1 юни 1947 г., Неврокопска митрополия №960, ДА № 1225, л. 13
*Пак там.
