Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Прот. Игор Фомин, предстоятел на храм „Св. Александър Невски“, намиращ се в Московския държавен институт по международни отношения, описва най-често срещаните митове и страхове свързани с изповедта.
Мит. Свещеникът не е необходим за изповедта: Бог вече знае, че се кая.
Прав си да мислиш така, защото Бог наистина вижда всичките ни грехове и знае, че се каем. Също така си прав, че ролята на свещеника е вторична. Но все пак тя е от изключително значение.
Нека да си спомним как в детството, когато извършвахме нещо нередно, искахме толкова много родителите ни да ни простят възможно най-скоро. Ако може даже веднага. Оказва се обаче, че не е достатъчно просто да се извиним, да се покаем, по-важно е да получим прошка т.е. да разберем, че Бог обича, приема и прощава. Това е, което свещеникът свидетелства, когато ви покрива с епитрахила и чете разрешителната молитва. Така получаваме доказателство, че сме получили прошка.
Защо не можем да кажем за извършен от нас грях, например на баща си или пък на приятел, но само на свещеник? Свещеникът е човек, който е установен от Църквата. Христос даде силата си да се опрощават човешките грехове на първите си ученици, апостолите, а апостолите предадоха тази власт на своите ученици чрез ръкоположението. И всеки свещеник на Православната църква е човек, който е получил „властта“ да чуе изповедта и да предаде опрощение, което идва от самия Христос.
Може да сравните тази „процедура“ със съдебен процес, както мнозина си го и представят: вероятно би било много трудно да докажете невинността си само пред съдия и прокурор, без да имате свидетели и адвокати. И свещеникът е именно този свидетел на вашето покаяние.
Мит. Няма посочка в Библията, че трябва да се изповядам.
„Изповядвайте си един другиму греховете и молете се един за други, за да се изцерите; голяма сила има усърдната молитва на праведника“ (Иак. 5:16), казва апостолът. Самият Господ казва в евангелието: „На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Йоан. 20:23).
Страх. Страхувам се да се унижа пред свещеник
Искам да ви успокоя, че свещеникът, който изповядва повече от пет години, няма да бъде изненадан от никакъв грях, независимо колко тежко може да звучи той. Страхът от това да се унижиш произтича от нежеланието да стъпиш над собствената си гордост, но изповедта не е унижение. Напротив, когато сме очистили греховете си, се доближаваме до Бога. Въпреки че често се сблъсквам с факта, че хората се пазят, опитват се да скрият греха си. Въобще не разбирам това.
Приложете тази ситуация върху отношенията между родители и деца. Родителите знаят всичко за действията на малкото дете. Когато едно дете направи нещо нередно, изяде буркан с конфитюр и не го признае, а излъже, родителите имат два начина да общуват с него. Първият е напълно неприемлив: да „избиеш” истината – да го наказваш, заплашваш с бой. Но само това, че родителите правят това, не означава, че и Бог има такива методи. Целта на нормалния родител е да доведе детето до осъзнаването на неговата вина. Целта не е да хванеш детето, че лъже, а да го накараш да каже истината и да поиска прошка. Тогава родителят ще бъде щастлив: детето е избрало правилния, честен начин.
По същия начин и ние сме в дланта на Божията ръка. За Него е много важно самият човек да дойде, да се покае и, както в детството, да каже: „Татко, аз съм глупак, прости ми, няма да направя това отново”. Може ли Той да ни накаже, за да се променим? Разбира се, че може да го стори. Но Той не прави това, въпреки че ще станем по-добри. Той не прави това, защото първоначално ни е дал свободна воля.
Формално, можете да се извиним, да наричаме греха си, както желаем, но да си представим, че гледаме себе си с очите на Бог и се виждаме от страни. Ще бъде ли това покаяние? Не. Всеки каещ се знае, че след като се сблъска с изповедта, не получава веднага вътрешно удовлетворение. Но докато продължаваме да нямаме удовлетворение, как ще очакваме Бог да ни го даде? Опитайте се да бъдете честни със себе си, мислете за това, което е по-важно – вашия “образ” или вечен живот? Всеки е изправен пред такъв избор.
Но няма рецепта, която да направи истинското покаяние. Съвестта винаги ще ви казва какво да правите.
Мит. Срамувам се да пиша грехове на парчета хартия
Записаните грехове (в Русия практиката е греховете да се записват на лист хартия и да се прочитат пред свещеника, в България тази традиция не е възприета, въпреки че има духовници, които желаят чедата им да се изповядват по този начин бел. ред.) в изповедта не са формализъм, а лист за измамата ни. И това е единственият случай, когато записаните грехове са позволени и приветствани, ако това записване помага на човека да се справи с безпокойството. Наистина е страшно да дойдеш и да се покаеш. Краката треперят, гласът отслабва: много е лесно да забравиш всичко. Но ако човек е написал греховете си на лист хартия, това означава, че той е готов да ги произнесе, да ги прочете.
Много хора се подготвят за това тайнство всеки ден – записват греховете си на лист хартия в края на деня, а след това идват да се изповядват с тях, за да не пропуснат нищо. Но понякога е много трудно за хората да се отворят, да започнат да говорят за едно скрито нещо пред свещеника – и това им помага „листът с греховете”: те четат греховете, за които са избрали думите предварително.
Въпреки това трябва да помним, че Бог винаги стои близо до сърцето ни и хлопа върху него. Затова, ако приемете искрено покаяние и се доверите на Бога, думите ще дойдат лесно. Помнете: това не е пътят на покаянието, сърцето ви е важно за Бога. Следователно, второстепенен въпрос е, ако човек говори за своя грях по памет или чете от лист хартия.
Страх. Боя се, че свещеникът, че ще ми наложи епитимия
Запомнете: според изявлението на Св. Синод (на РПЦ-МП), свещеникът има право да отлъчва от тайнството само за една литургия. Само епископът може да наложи покаяние за тежък грях за по-дълъг период, ако свещеникът се обърне към него по този въпрос.
Но често виждам различна картина. Човек отива на богослужение, решава да се изповяда и да се причасти и свещеникът му налага наказание: забранява причастяването за 40 дни. След завръщането си от богослужението, човек идва при своя изповедник в объркване и не знае какво да прави. И всичко това е, защото този свещеник не е знаел обстоятелствата в живота на този човек, а ако е знаел, то нямало е да го накаже толкова строго.
Ако имате изповедник, по-добре е да му признаете всичко. Тогава няма да има такива проблеми. И ако изповедникът ви не е близо до нас, изповядайте се на друг свещеник, но за предпочитане винаги на един и същ свещеник. Отивайте при изповедника, за да потърсите съвет и наставления.
Мит. Трябва да говорите за греховете си възможно най-подробно.
Тук трябва да разберете, че изповедта не е начин да излеете сърцето си, изповедта е покаяние, което ще ви разтърси: всички грехове са измити със сълзи. На изповедта не е необходимо да описвате обстоятелствата на греховете си и ако има нужда да изясните нещо, свещеникът ще ви попита сам.
Страх. Страхувам се да говоря за греха си пред изповедника
Хората срещат такъв страх най-често, когато изповедникът е станал за тях повече от просто свещеник: приятел или баща. Някои хора, страхувайки се да признаят греха на познатия свещеник, дори отиват при друг свещеник, но това е абсолютно грешно. Хората често идват при мен и изповядват сериозни грехове, въпреки че е ясно, че те са практикуващи християни. Питам дали имат изповедник и те казват: „Да, но не мога да му се изповядам.“
Разбира се, ще го приема и ще му дам да се причасти, но аз го съветвам да изповяда този ужасен грях на изповедника се. Иначе защо е искал да бъде неговото духовно дете?
Това е все едно да отидеш на лекар. Идваш при него и искаш да получиш универсално бързодействащо хапче, но в същото време не казваш това, от което страдаш: скриваш притеснен. Лекарят, който ви види за първи път, ще разпери ръце и няма да може да ви помогне с нищо, защото той се нуждае от вашата т.н. медицинска история.
При изповед се случва същото. Всеки грях ни води до духовно унищожение. Със сигурност всеки от нас поне веднъж е срещал духовно полумъртъв човек: този, който пренебрегвал болестите си и не отивал на лекар навреме. Но на твоя смъртен одър няма да те е грижа какво мислят за теб, ще бъде важно да си признаеш и да се излекуваш.
Няма доверие в човек, който започва да мами, да играе, да прикрива грехове на изповед. Но когато човек говори за всичко честно, вие чувствате уважение към него. Той може да каже лоши неща и вероятно ако сте прочели някъде за такива престъпления, бихте го осъдили, но тук нямате такова чувство. Като свещеник с двадесетгодишен опит мога да потвърдя това. Когато сте свидетели на едно искрено покаяние, това предизвиква сълзи на нежност; вие се вдъхновявате от този човек: виждате неговата сила и жажда за праведен живот, омраза към греха, и което е по-важно, виждате неговото смирение. А смирението и кротостта са изключително красиви и редки явления.
Мит. Ако съзнанието ми продължава да ме притеснява, тогава изповедта „не се брои“.
Изповедта е валидна, дори ако съвестта ви продължава да ви безпокои. Мисля, че това е естествено и правилно. Когато на тялото се появи възпаление, белегът не изчезва дълго време. Съвестта прави същото: тя напомня за нашите грехове, така че да не ги повтаряме, а да работим за изкореняване на порока.
Освобождаването на греха се извършва в момента, когато се покаете и разрешителната молитва се чете над вас като доказателство, че сте получили прошка. Но съвестта трябва да продължи да ви притеснява. Това е като праг на болка: хората без праг на болка умират бързо – те не чувстват опасност. Докато ако съзнанието ни притеснява, значи сме живи.
Страх. Боя се, че свещеникът няма да ме чуе
Свещеникът може да не ви слуша до края само в един случай: ако той е притиснат от времето. Това се случва преди литургията или в съботната вечерна служба. По време на Великия пост толкова много хора се изповядват, че тайнството в много църкви се задържа след полунощ. Така че, ако има нужда да се говори по-подробно, по-добре е да избереш ден на седмицата, след което можеш да се изповядаш в детайли и да говориш със свещеника. Можеш да се изповядаш в делничен ден и да вземеш благословение на причастие в неделя.
Не обвинявайте свещеника, ако ви пришпорва. Не виновен е той, а вашата небрежност.
И още една често срещана грешка: има мнение, че ако по време на Великия пост отидете да ви помажат с елей, няма нужда от изповед. В Тайнството Елеосвещение наистина се молим за прошка на забравените грехове, но това не е заместител на изповедта.
Източник: pravmir.com
