Начало / Новини / Архимандрит Виктор събра миналото и сегашното на църквите в Русенско

Архимандрит Виктор събра миналото и сегашното на църквите в Русенско

Всички храмове в Русенската духовна околия вече си имат „дом”. Те са събрани, подредени и грижливо описани в книга, съдържаща около 400 страници, като заслугата на това е на автора на тази извънредно ценна книга: архимандрит Виктор Мутафов.

Подобно издание за първи път се появява в Русе. Но такава пълна и задълбочена картина на всички храмове, параклиси, манастири е възможно да се окаже сред редките случаи в цялата страна. Издавани са книги за отделни църкви или манастири, но обобщено и почти енциклопедично издание, което да събира всички възможни данни за храмовете в една цяла епархия не се открива сред многобройните издания с такъв характер. Самият архимандрит Виктор Мутафов си припомня как през 1999 година, когато издал първата си книга – исторически очерк за катедралния храм „Св.Троица”, с трепет я поднесъл на Смоленския епископ Нестор в Троянския манастир. „Ама каква книга е това, бе, момче! Ами че то е брошурка!” – избоботил благо отец Нестор, когато о.Виктор му подал своята първа книжка с дарствен надпис. Сега, когато само първата част на най-новата книга на архимандрита, надхвърля 400 страници, а тепърва предстои и отпечатването на втората част – с горе-долу същия обем, авторът само се усмихва на спомена.

Обемистият том, който бе представен пред русенската общественост в началото на тази седмица, всъщност е провокирана от една задача, поставена пред отец Виктор преди малко повече от десет години. Както авторът разказва в предисловието си, днешният български патриарх Неофит в битността си на архиерей на Русенската митрополия възлага на отец Виктор – тогава протосингел на Доростолска и Червенска митролия, пода издири и събере информация /каквато и където може да се намери!/ за храмовете в епархията. Необходимостта от това възникнала от желанието на владиката когато откликва на поканата да служи в различни села и градове в Русенско, да отиде там подготвен, да знае каква е историята на храма, да е запознат с обстоятелствата, в които съществуват църквата и църковният народ.

Така преди десет години отец Виктор Мутафов се залавя да изпълни задачата. Но бидейки самият той човек с вкус към историчността, към документа, към непреходната ценност на миналото и неговите послания към съвремието, 

русенецът преравя десетки издания и в пъти повече архивни единици в библиотеките и архивите

на Русе, Силистра, Разград и Търговище. За да събере детайл по детайл, зрънце по зрънце разхвърляните факти и да състави с тях един богат и подробен албум-справочник на храмовете в Русенска епархия.

Упоритият и всеотдаен труд на изследователя Виктор Мутафов го отвежда в библиотеките и Държавните архиви на Русе, Разград, Търговище и Силистра, среща го с множество възрастни свещеници по селата и с хора, които пазят спомени, предания и легенди за съдбата на църквите в техните населени места. Пет години всепосветена работа – това е времето, което е било потребно на отец Виктор, за да събере всички налични сведения за храмовете, да ги обработи и пресее, да подбере снимки – свои и на други автори, и да напише своя фундаментален труд.

След това обаче следват нови пет години – те не са толкова претоварени с конкретна работа, но затова пък са преминали под знака на усилното търсене на средства, за да бъде издаден този труд, който ще бъде от полза както за свещениците, така и за историци и изследователи, но също и за хората, които се интересуват от миналото и от храмовете.

В крайна сметка пари за издаването на първия том – с църквите и манастирите в Русенска духовна околия се намират – те идват от дарение на Лайънс клуб Русе. И така тази книга за отец Виктор се превърна във вълнуващ пасхален подарък – тъй като той взе от печатницата тиража на изданието буквално дни и часове преди празника Възкресение Христово. И неговият труд, който в голяма степен е съзвучен със самоотверженото служене на средновековните автори,  приели за свой дълг да увековечат и запазят за идните хора най-важното от това, което ще бъде история, бе озарен от щастливия свършек на работата и терзанията. А сега с продажбата на първата книга отец Виктор се надява да събере средства, за да види бял свят и втората – тази, в която той разказва за църквите в Разградско, Поповско и Тутраканско.

Самият автор освен богослов е и историк и доктор по църковна история – така че хората, които добре познават неговата битност на учен едва ли биха се изненадали от извънредно добросъвестно и стройно систематизираните и подредени хронологично и логически данни за всички храмове, параклиси и манастири в Русенска епархия. Ала освен тези достойнства изданието разполага и с други, които със сигурност също ще представляват интерес. В него любознателният читател ще открие много дати, събития, факти и сведения за живота в Русе и Русенско в последните няколко века, при това не само в светлината на църковното послушание и ритуалност в последните няколко века.

Благодарение на тази книга русенци могат да си припомнят, например, малко известни или сравнително скорошни, но вече потънали в забрава факти. Като, да речем, това, че

на два пъти са освещавани места, където да бъде построена църквата „Всех Святих”

родена от желанието на русенци да заличат позора от събарянето на храма по времето на комунизма и да въздигнат наново красивата някогашна църква. Архимандрит Виктор припомня, че на 13 юни 1993 г. – неделята на вси светии, литийно шествие тръгва от катедралния храм „Св.Троица” към Парка на възрожденците и там тогавашният управляващ епархията митрополит Геласий освещава мястото за бъдещия храм – точно до сградата на Руското консулство, където тогава имаше открити тенискортове.

Това място обаче не се харесва на много от християните, припомня отец Виктор. Затова пет години по-късно, на 31 октомври 1998 г., от „Св.Троица” тръгва ново литийно шествие – този път водосвета отслужва тогавашният патриарх Максим заедно с митрополитите Неофит, Кирил Варненски и Великопреславски. А самото строителство на черквата започва още четири години по-късно. Продължава – всички знаем докога – до 2017 година.

В тази книга внимателният читател ще прочете как болничният параклис в Русе, за който мнозина имат спомент, че беше построен едва след „нахлуването на демокрацията”, всъщност е бил факт още със самото построяване на русенската болница /строена, впрочем, по модел на френските клиники на павилионен принцип/. Та параклисът бил неотменима част от моргата, осветен е в самото начало на 20 век. Иконостасът в него е изработен през 1933 г. от Държавното средно художествено мебелно училище, разказва отец Виктор. И увековечава в своята книга авторите: Карл Матей, Марко Радулов и директора на училището Бижев, а към тях се присъединява и Васил Чушков от Провадия.  Параклисът е затворен през 1947 година, малко по-късно иконостасът и иконите са пренесени в новата църква в квартал „Здравец”, а камбаната е открадната и предадена за претопяване. Самият параклис отначало се използва за склад, а след това вътре се развихря нечий архитектурен гений – и там, където хората са се молили с надежда за изцеление, се появяват два лекарски кабинета хистолаборатория и фотодокументален център…

Една от особено ценните характеристики на този обемистия труд на архимандрит Виктор Мутафов – освен пълнотата на данните и тяхното систематизиране – е това, че той не се е придържал само и единствено към задачата да опише и изброи домовете за молитви. Всяка негова статия за църква в конкретно населено място започва с кратичка историческа справка за възникването на селището, за предишните му имена – и това въведение към данните за градежа на храмовете допълва разказа, прави го логичен и ярък и създава усещането за завършеност на стилистичните ансамбли, каквито представляват отделните глави за всеки от храмовете. Верен на своята мисия да опише възможно най-пълно и ясно всичко, което е известно, но верен и на усета си на историк, авторът не пренебрегва нито една дори и малка и наглед несъществена подробност. Но именно ученият, изследователят е наясно с това как нерядко от миниатюрния детайл тръгва пътечка, която може да отведе до неочаквана истина, затрупана от времето.

Успоредно с това в инак строгия и придържащ се изключително към фактите разказ, в който като правило няма място за емоция, архимандрит Виктор намира начин да оцвети текста и да го накара на моменти да звучи впечатляващо и интригуващо. Това става най-вече благодарение на цитатите от оригинални архивни документи – писма, рапорти, записки, приписки, дневници и прочие. Те носят аромата на времето, в което са били създавани – а това разнообразява повествованието и пренася четящия десетилетия назад.

Ето какво пише отец Петър Цокев за храма в Бяла: „църквата е построена през 1841 г., по-напред във вид на

плевница с пръти и отпред с два коминя скритом

после извадили ферман, сринали прътите и я изработили с камъни, като отпуснали олтаря на 1843 г., дълбочина в земята – 1, 75 м”.

В Бъзовец пък енорийските свещеници и църковните настоятели през 1910 г. приели следното решение: „ако се вземе мома от селото за момък от друго село, да се взема от родителите на момата 3 лева за църквата и ако момък се венчае за мома в друго село, независимо къде ще живеят след това, да плати 3 лева”.

А при добро желание читателят, който обича да търси смисли и подтекстове, ще открие необятно и неизбродно поле с поучителни случки, за да се замисли и за категории като морал, съвест, свян, поведенчески норми и какво ли още не. Любопитна е историята със зографисването на храм „Св.Димитър” в село Могилино. Настоятелството възлага на тревненския зограф Тодор Генков да изрисува царските икони, като позлати „с чисто цариградско злато” дърворезбованите части на иконостаса. Тодор Генков не позлатява иконостаса. И от митрополията решават, че не бива Тодор Генков да рисува иконите в една от най-красивите църкви в региона. Със зографисването се заема братът на Тодор – Иван Генков. Той, впрочем, е автор на иконописта в много храмове – и в Русе, и в Николово, Обретеник, Пепелина и на много други места. Братът зограф обаче също хитрува – настоятелството сключва с него договор да позлати темлото, топките на кандилата и да нарисува иконите на апостолския ред. Генков обаче боядисва топките на кандилата с бял бронз – и те потъмняват, а апостолските икони ги прави с по-малки размери, та се налага да им се сложат рамки. Поради проявената небрежност епархийският съвет отнема правото на Иван Генков да рисува в епархията, посочва архимандрит Виктор.

Зографът пише покайно писмо до митрополит Василий

в което се оплаква, че не можел да храни многолюдното си семейство, тъй като ръцете му били „оковани”. В крайна сметка му връщат разрешителното, но с изричното условие да рисува църкви само в отдалечени села.

Впрочем, това не е единственият случай, когато зографските работи не се приемат безкритично. През 1909 г. зографът Петко Попманчев от Силистра изявява желание да изографиса иконите в храма в село ВасилЛевски. За да докаже моженето си, той представя икона на Иисус Христос. Но Епархийският съвет отхвърля молбата му и не му издава разрешение, тъй като на представената икона Христос е изобразен с бели коси!

От книгата читателят ще научи, че разбиранията за благонравие и благочиние, особено някъде по селата, понякога е достигало предели, които граничат с нелепи действия на местните. Възмущението от „срамните сцени” на сътворението, изобразени в ниската част на иконостасите в селата Дряновец, Кацелово, Полско Косово, Табачка и Ново село били заличени, защото „разсейвали” богомолците, пише о.Виктор. Така без разрешение и благословение много стари ценни икони са били унищожени чрез надживописване. В храма в село Волово пък

Адам и Ева били „облечени” със зелени растения. А в Червен били взети радикални мерки – и иконите били заковани с ламарини.

Интересна е и историята как село Могилино си връща камбаната, дарена през 1877 г. от престолонаследника на царя освободител. Руският принц подарява камбана с надпис „за храм св.Димитър с.Хюджекчий” – поради добрия прием, който срещнал при временното си пребиваване в селото.

През 1921 г. църковното настоятелство в Могилино пише до епархийския съвет: „Когато докарали камбаната в град Бяла – настоятелите църковни и старейшините /силни на деня/ се обединили и решили да я запазят за тяхната църква. През 1918 г. не са я ползвали. Била е сложена на земята при новостроящата се църква… Има свидетели, че чели надписа и че тя тежи към 150-180 килограма”.

Епархийският съвет разглежда писмото и решава: „Беленското настоятелство да върне камбаната. Ако не го направи, може да бъде осъдено”. В крайна сметка камбаната е върната.

Книгата със скромното заглавие „История на храмовете в Русенска епархия” буди и много и многопосочни размисли – особено с данните, които отец Виктор привежда за населението на села и градове в Русенска област – така се вижда, че комай единственото място в днешната Русенска област, където броят на жителите расте, се оказва град Мартен, докато навсякъде другаде сривът на бройката е направо катастрофален. Прави впечатление също, че най-драстично обезлюдяват селата, където преобладава българското население. Вижда се също и колко много и колко щедри са били някога дарителите на църквите и манастирите – но се вижда също и с колко ниви и ливади са разполагали и очевидно все още разполагат много от храмовете.

Интересно и ценно четиво е новата книга на архимандрит Виктор Мутафов. Остава да очакваме да излезе от печат и втората част, която ще направи картината на храмовете пълна, а изводите – още по-отчетливи.

Автор: Нели ПИГУЛЕВА

Източник: вестник „Утро“

За Ангел Карадаков

Виж още

Кипърският архиепископ стана почетен доктор на Сръбската кралска академия на науките и изкуствата

На 16 август, петък, в Кипърската архиепископия президентът на Сръбската кралска академия на науките и ...