Аз съм дълбоко убеден, че няма и не може да има по-добра форма, по която да се водят и социално управляват хората от демокрацията, но демокрация добре и правилно разбрана.
Преди всичко трябва да се знае, че демокрацията е за ония народи, които са узрели за нея. Това е както в живота на отделните индивиди. Младежът, който се намира още в периода на развитие и, тъй да се каже, зрее всеки ден, трябва да бъде воден различно от формирания, зрелия. Не може от него – от младежа – да се иска да определи изключително сам своя път и ясно да знае във всеки момент онова, което трябва да направи… Не бива да се забравя, че не е възможно да се формира в един момент от едно дете или от един младеж. Но ще дойде денят, когато младежът ще стане мъж.
Послужих си с този пример, за да посоча, че един народ, рано или късно, достига, съобразно с историческото си развитие, до пълнолетие, т.е. достига онази епоха, в която ще му бъде позволено да живее по една искински демократична форма и да изпълни, като народ, своята социална задача. Това не става за всички в една и съща епоха: могат да съществуват разлики…
Теоретически и практически се различават разни видове демокрация…
Нас тук не ни интересуват, тези различия, а – крайъгълният камък на демокрацията. Това са двете условия:
- Да е налице в избиратели и избираеми чувството на отговорност;
- Изборът на лицата за управлението на обществените работи да е въпрос на съвест.
В истинската демокрация не по лекомислие или за мода се следва тази или онази партия, нито поради опотюнизъм, т.е. да е сгодно за този или онзи, за тази или онази група или класа, но – за общото благо, и голямо чувство на отговорност въодушевява всички, а най-вече онези, които са повикани да се грижат за доброто на техните съграждани.
Допускам, че никой, в която и да е било демокрация не ще отрече нуждата от отговорност във водителите на тази демокрация. Поне в европейските демокрации имаме закони, които налагат на министрите отговорност пред съвета, пред парламента или пред специален съд.
Но достатъчна ли е една подобна отговорност?
Не вярвам, че оня, който не притежава една чувствителна и права съвест, една издигната съвест ще бъде задържан на правия път, когато има да се грижи за другите и има в ръцете си една голяма власт, ще бъде задържан, казвам, само от простата отговорност пред един съвет, преди един парламент, или пред един съд! При това, много рядко се прилагат законите, които се отнасят до отговорностите на министрите и рядко се подлагат на съд правителствата. Още по-рядко те биват осъждани…
Може би, ще бъде достатъчна една друга отговорност – отговорността пред историята? – Но, колцина от онези, които са повикани да ръководят обществените работи, мислят за историята: че историята ще говори някога за тях? Само в големите страни един шеф може да мисли, че историята ще го запомни. Но дребните ръководители в демокрациите, отделният министър, депутат от един парламент, мисля, имат достатъчно основание да не се боят от присъдата на историята, защото сигурно в бъдеще хората много малко ще се интересуват от тях…
Какво заключение ще извлечем? – Следното: всяка отговорност, както пред закона, така и пред историята, трябва да бъде предшествана от отговорността пред собствената съвест, пред Божия глас в човека, и пред Бога. Аз вярвам, че една истинска отговорност, каквато се иска специално от демокрацията и която е толкова по-голяма, колкото по-голяма е свободата, дадена на отделния индивид и шефа е повече гарантирана, и гарантирана по най-добър начин, в онези, които се чувстват отговорни пред една по-висша власт, търсеща оправдание на действията на всеки човек, и то във всеки момент. Може ли един парламент да съди министрите или не, и ще ги съди ли; ще се занимае ли историята с действията на един човек или не, – това са вторични неща. Ние можем да бъдем сигурни, че съдбата на един народ ще бъде в по-добри ръце, когато е поверена на ония, които се считат отговорни пред Бога. Струва ми се, че с това вече конкретизирах, кое е най-важното при демокрацията и кой е пътят, който трябва да изберем, за да направим хората зрели за нея, а именно: възпитанието на отделния гражданин и целия народ в чувство на отговорност най-вече пред Бога.
Автор: Игн. Зайпел
Източник: „Духовна култура“, 1946 г.
Снимка: pixabay.com