Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Скъпи братя и сестри в Христа! Евангелието, което прочетохме днес, разказва за великото чудо на изцелението на парализирания човек, извършено от нашия Господ Иисус Христос и от Неговата милост за страдащото човечество. Това евангелие носи най-близкото отношение на Бога към всеки един от нас и може да ни служи като велико назидание и утеха.
Евангелието ни казва, че недалеч от храма в Йерусалим имало басейн с лековита вода. Ангел Господен слизал в този басейн в определено време, раздвижвайки водата и предавайки й чудотворна сила. Който се потапял пръв във водата след раздвижването й от Ангела, получавал изцеление от всяка болест, която имал.
Тази лечебна сила привличала много болни и страдащи.
Сред тях имало и човек, който е страдал от голямо заболяване в продължение на тридесет и осем години, но въпреки това никога не изгубил от сърцето си надеждата за изцеление.
Нашият Господ Иисус Христос дошъл в Йерусалим по случай празник и посетил този басейн. Обръщайки вниманието си към разслабления, който търпеливо очаквал Божията милост, Господ го попитал: „Искаш ли да оздравееш? Болният му отговори: да, господине; но си нямам човек, който да ме спусне в къпалнята, кога се раздвижи водата; когато пък аз дойда, друг слиза преди мене. Иисус му казва: стани, вземи одъра си и ходи. (Йоан 5: 6-8).
Чудно е! С една Божествена дума Господ мигновено изцелява болния. Пострадал от ужасна немощ в продължение на тридесет и осем години, той веднага се оправил, взел леглото си и тръгнал. Но всичко това се случило в съботен ден и юдеите казали, че в събота не е позволено да се носи одър. Тогава изцеления отговорил: „Който ме изцери, Той ми рече: вземи одъра си и ходи“. (Йоан 5:11). Иисус Христос обаче вече не бил там. Бил вече сред хората. По-късно, когато Господ срещнал отново изцеления в храма, Той добавил и следните думи: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо“. (Йоан 5:14).
Първото нещо, което заслужава нашето внимание, е твърдата вяра на болния и Божията милост.
Той страдал от сериозно заболяване в продължение на тридесет и осем години, но търпението и надеждата му не били изчерпани. Той вярвал и се надявал да получи онова, за което се молел, и Господ си спомнил за него и му дарувал изцеление. Да се учим от този пример, скъпи мои, да бъдем търпеливи, когато ни посещават скърби, от които имаме в такова изобилие. Да се стремим повече да се доверяваме на Бога, а надявайки се на него, ще привлечем към себе си сила и смелост, за да понесем, без да мърморим и роптаем, скърбите и провалите в живота си.
Без значение колко тежки могат да бъдат скърбите ни, без значение колко дълго те ще продължат – вярвайте, че Господ може да ни помогне рано или късно. Той ще облекчи нашето страдание, само ако имаме твърда, непоколебима вяра в Неговата милост. Всичко е възможно за Бога и Той може веднага да превърне нашата печал в радост. Наистина, скърбите и неприятностите понякога са неприемливи за хората, а ние поради нашата страхливост и нетърпение, нерядко губим доверието си в Бога и Божията милост и започваме да роптаем, казвайки: „Търпелив съм и се моля, но Господ не вижда сълзите ми“. И започваме да изпадаме в отчаяние. Виждате колко сме слаби понякога! Нека примерът на търпеливата издръжливост на разслабления да ни послужи за назидание на всички.
Скъпи братя и сестри! Ако вярваме, че има Бог, който пожертва Единородния си Син заради нас, ако вярваме, че никой друг освен Небесният ни Отец ръководи целия ни живот, тогава трябва да дадем цялото си доверие на Него. „Възложи на Господа грижите си, и Той ще те подкрепи. Той никога не ще допусне праведник да се поклати“. (Пс. 54:23).
Понякога желаем молбите и молитвите ни да бъдат изпълнявани незабавно, без да считаме, че Бог знае по-добре от нас това, което е най-добро за нас и кога да ни даде утеха. Плачем, стенем, наричайки се нещастни и предполагаме, че страдаме невинно за целия си живот, без да си спомняме увещанието на апостола: „Защото Господ наказва, когото обича; бичува всеки син, когото приема“. (Евреи 12: 6). Благодарение на скръбта и физическото страдание Господ изцелява душата ни, подготвя я за бъдещия живот, учи ни на смирение и нелицемерно доверие в Неговата милост. Имането на скърби е ясно свидетелство, че Господ е обърнал специално внимание на нас през времето на болестта ни. Той иска да ни възпита в спасение, давайки ни възможност да му покажем колко сме богати на вяра, надежда и любов – тези основни християнски добродетели, без които никой не може да влезе в Царството Божие.
Неслучайно светиите и праведниците смятат, че са пренебрегнати и отлъчени от Бога, когато скръбта не ги е посещавала дълго време. Апостол Павел казва: „Не само това, но се хвалим и със скърбите, като знаем, че скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий“. (Римл. 5: 3-5). Скърбите са нашият учител, те ни учат на търпение, опит и умение. Опитът е голямо нещо в живота. Опитът оживява в доверието в добрия завършек.
Но ние не искаме да култивираме тази чудотворна сила в себе си, дори когато Самият Господ, в Своята любов към човека, реши да издигне в нас, тази сила. Тогава ние роптаем срещу Него, плачем за нашата съдба: защо изисква от нас стрес, усилие, грижа и извънредни сили? Не знаейки, че чрез нашата страхливост, ние съществено възпрепятстваме Божията благодат да ни помага – ставаме неспособни на нищо, не позволявайки на себе си да получим в благодатта, която изисква от нас решителност да даваме нашата воля на Господа.
Думите от прочетеното Евангелие не могат да привлекат вниманието ни, когато Господ казва на изцеления разслаблен: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо“. (Йоан 5:14). От тези думи е ясно, че има много тясна връзка между болестта и греха. Докато първите хора не съгрешиха, те бяха здрави в душата и тялото. Но по-късно те не бяха в състояние да се предпазят от греха – от греха дойде и болестта. Сега и това явление се повтаря и този закон на зависимост ще остане в сила до края на вековете. Всяко нарушение на закона, както във физическото царство, така и в моралната сфера, ще бъде придружено от разстройство на нашата природа и винаги ще бъде придружено от болест.
Следователно, познавайки тази истина, нека по всякакъв начин да избягваме греха, като причина за унищожаването на нашата духовна и физическа природа.
Междувременно няма никой, който да е в състояние непрекъснато да се предпазва от греха. Според Божието слово, защото няма човек, който да живее и да не съгреши, но Божията благодат ни дава средствата непрекъснато да се очистваме от греха в Тайнството на Покаянието. Без значение как е паднал човекът, той винаги има възможност да се върне. Признайте греха си, съжалявайте, че сте оскърбили Бога и покажете твърдото намерение за поправяне – и тогава Господ в Своята милост ще ви прости греха и ще даде благодатта Му. Но ако страданията ни посещават и на молитвите ни дълго време няма отговор, тогава нека примерът на разслабления, който страда в продължение на тридесет и осем години, ни послужи като утеха в надеждата за Божията милост.
Нека говорим с думите на апостол Яков: „Дълготърпете и вие, укрепете сърцата си, защото пришествието Господне е наближило“. (Як. 5:8). Предайте живота си на Божията воля. Вярвайте в това: Господ знае по-добре от нас кога да ни посети и кога да обърне скъпоценното Си лице от нас. Без значение какво се случва в живота, казвайте по-често: Упованието ми е Отец, убежището ми е Син, а покровът ми е Дух Светий! Троице Светая, Слава на Тебе!
Автор: архим. Кирил Павлов
Източник: orthochristian.com
