Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
Всички, които познават военната история, знаят че още от древността в армиите се сражават не само бойци, които са „свои” и влагат душа и сърце, а и наемници.
Това са мъже, които попълват редиците само поради това, че им се заплаща добре. За тях няма никакво значение, кой им дава парите и каква кауза защитават. Не се интересуват дали е справедлива тази война, а само и единствено това, че ще получат обещаната награда след нейния добър изход. Уви, Светата Църква като армия Христова също има своите наемници. Светите отци са нарекли така онези, които спазват Божия закон, изпълняват Десетте заповеди, но само, за да получат небесната си награда след своето земно странстване, а именно – душите им да отидат в Рая. Това са вярващи, които искат да се спасят с делата по закона, с трупане на актив от добротворство, набиране на „червени точки„ пред всевиждащото око на Господаря на вселената.
Те не са от категорията на робите, онези които се подвизават, за да не попаднат душите им в ада, но не са и децата Божии, които всичко вършат, не заради друго, а само и единствоно защото Го обичат, искрено и чистосърдечно. За съжаление, те никак не са малко. Представляват едно междинно звено между двете крайни категори и носят особена коварна роля в църковния живот. Техният събирателен образ е твърде близо до този на фарисея от мъдрата притча за митара и фарисея. Това са осъзнати личности, които имат своя изграден духовен ритъм и оформена нагласа на душите.
Посещават редовно богослуженията, записват редовно имената си по акатисти и молебени и участват активно в енорийските инициативи. Те са добре мотивирани добротворци, които обичат да стоят в предните редици в храмовете, кръстят се широко и открито, и държат главите си високо. Всички те много добре знаят защо са в храмовете, познават Светото писание и творенията на Светите отци, отстояват вярата, но някак си рутинно и външно, без вътрешна стихия и сърдечен трепет. Винаги дълбоко в себе си таят своя уговорка и правят пресмятания за всичко, което са сторили или отдали от себе си за другите. Осъзнават много добре преходността на битието, неговата трагична обреченост и държат там „отвъд„ да получат наградата на добрите и верни служители. Те са изпълнители на закона по дела, но с отчуждени сърца. Хората на буквата, но не и на духа.
Нещо повече – смятат, че Бог им е длъжник и в определен момент от Него, когато душите им предстоят пред Неговия съд, всичко ще им отдаде и щедро отплати за заслугите, сторени на земята. Приличат на хора, които редовно си плащат застраховките с ясното съзнание, че ще си получат парите с лихва и ще бъдат не само доволни, но и изцяло осигурени след това. Това чувство им дава една особена увереност и стабилност в очакванията. Нещо по-лошо подхранва една твърда надежда, че ще бъдат спасени пред Страшния Божи съд. Не вършат нищо, просто ей така, безрезервно и безвъзмездно, с чисто сърце и искрен порив, а с тънката уговорка, че ще бъдат възнаградени и помилвани. Те са стриктни, прецизни, настойчиви, но някак си автомотично и външно, без да познават стихията на топлата любов към Христос и Неговата Свята Църква. Те не са влюбени в Бога, не тръпнат от копнеж и не туптят с пулса на искрената привързаност и любов. Не просто очакват награда, а са сигурни, че Бог задължително ще им я даде! Това са хората на външната обредност, законници по дух, които не познават истинския трепет на личното благочестие. На тях им е непонятна чистата жертва пред олтара на Твореца. Не искат да проникнат по-дълбоко, да поровят в закостенелите си души. Не проумяват най-важното, а именно – че истинската жертва е друга.
Тази, която е изречена с признанието на свети пророк Давид: ”Жертва Богу е дух съкрушен. Сърце съкрушено и смирено – Ти, Боже, не ще презреш!” /Пс. 50/.
Не искат и да знаят за скъпоцеността на сърдечното съкрушение и благодатното състояние на смирението. Изтъкани са от чувство за духовно превъзходство и се мислят за „специални” в дома Божи. Нямат усещане за своето недостойнство и лично нищожество пред пълнотата на Бога. Те остават винаги пред прага на истинското служение, потънали в своята топлохладност и застинали в едно особено „блогочестиво” самодоволство. Далече, толкова далече от кроткия глас на Господ Бог: ”Сине мой, дай ми сърцето си!” /Пр. 23:26/.
Боят се да проникнат навътре и да дълбаят дълбоко в почвата на своето сърце. Не познават възторга на истиското обръщане и красотата на личното себеотрицание. Страхуват се от всяка мисъл за пълна отдаденост и жертвеност пред олтара на Бога. Те са се превърнали в образци за външно благочестие, но не носят Бог като печат в сърцето си! Да ни пази Бог от това, тяхното духовно състояние!
Нека Божията благодат да ни води и вдъхновява винаги да бъдем дръзновени и вдъхновени в делата на вярата. За нас, тя да не се превърне в полувяра, смесица от рутина и убеждения, а истинско, изповедническо учение, като не позволим нейния чист и жив пламък да бъде потушен от неизбежните разочарования! Да се опитаме да бъдем истински Негови последователи, съслужители Божии, а не наемници в редовете на Неговата армия – Светата Църква!
Автор: протойерей Ясен Шинев
