Начало / Uncategorized / Трябва ли православните да благовестят?

Трябва ли православните да благовестят?

Дълго време в православните среди се бе настанило едно интересно и изглеждащо на пръв поглед правдоподобно мнение.

А именно, че поради естеството на своето вероучение, което е вътрешно и съкровено, неговите последователи не трябва да се стараят особено да го предават като живо послание на другите хора около тях.

Това мнение, обаче, е погрешно и слава на Бога вече постепенно се преодолява. Да, наистина, Светото Православие е преди всичко изповедническо учение, неизследимо, преподаващо завета на Христос и Неговите свети апостоли, предаващо по неизказан начин духа на ранната църква. Нещо повече – то не е сбор от норми, някакъв особен логаритъм, който да обяснява свойствата на Бога, а „светая-светих” на християнството, изцеляващо и просветено, което по единствен и най-чист начин преподава учението на Спасителя.

Но това в никакъв случай не означава, че трябва да остане изцяло неподвижно като подход и отношение към заобикалящия го свят. То носи своята особена мисия сред другите хора и култури. А неговите последователи са длъжни да бъдат обърнати не само към себе си и търсещи преди всичко спасението на своята душа, преживявайки своята лична „метаноя”, а да се насочат навън и да споделят своето източно изповедание.

Ако не беше така, Синът Божи не би се обърнал с ясното си и задължително послание: ”Идете и научете всички народи ….” /Мат. 28:17/ и би изискал не само от апостолите, но и от всички техни следовници, да достигнат до домовете и душите на непокръстените. За какво тогава великият Павел е изрекъл: ”Горко ми ако не благовестя!”/1 Кор. 9:16/? Нали затова е написал с боговдъхновената си ръка подробни препоръки и явни наставления към своите съратници и помощници в духа Тит, Тимотейили, описал с бащинска загриженост как да се държат християните към всички хора. Нима само за ранната църква се отнася това? Или за определени епохи или конфесии? Точно обратното, а именно, защото Светото Православие носи пълнотата на Божията благодат, която не притежават католиците и протестантите, които са отспъпили от чистотота на учението. Най-доброто трябва да достигне до всички, а най-чистата вода следва да достигне и до най-напуканата земя! Защото Спасителят дойде за всички и проля Скъпоцената Си кръв на Жертвения кръст, за да изкупи греховете на цялото човечество и на всеки човек роден от жена, без разлика от етнос, пол или занятие. Той е мост до небето и единствен път до Царството Божиe.

В практиката има много православни вярващи, които са обърнати само и единствено към себе си. Те са се затворили в своя особен егонцентризъм и „свили„ или „консенвирали„ в своя мистичен свят. Удобно са се отделили от стихиите на връхлитащото време и мъждукат в своето благочестие. Не само не свидетелстват за своята вяра, но и избягват дори да споделят, че са провославни и посещават богослуженията, постят или се молят. Там, където живеят или работят никой не знае за тяхната вяра, защото старателно не само избягват, но и крият от тях, за да не бъдат обидени и подиграни. Нямат живо дръзновение и в очите им не проблясва дори малък апостолски плам, а винаги оставят така сухи, безлични и безучастни. Те са пропити от една особена топлохладност, която е като неплодородна почва не само за другите, но и за тях. От нея няма как да произрастат каквито и да е плодове.

Нима такива хора, могат да зарадват Христос? Това ли заслужава Спасителят, който разгроми силите на ада и порази проклятието, смърта и греха със Своето Свято Възкресение? За какво тогава Той изрече: ”Даром получихте- даром давайте!” /Мат. 10:8/? За свято благовестие ни призова Той, а не за някаква мимикрия или зле прикрито молодушие. Призва ни към свято служение на Бог и на хората и към предаване на даровете на небето до всяко кътче в този враждебен свят! Като взискателен учител очаква вярващите в Него да превръщат чуждата болка в своя и не само достойно да носят кръста си, но и да помогнат в носенето на кръста и на другите до тях. Това не е въпрос на желание, а дълг!

Православният вярващ трябва да се опита да достигне до света на човека до него,  но да го прави, не външно, грубо и натрапливо, а мило, топло и деликатно. Неговата мисия не би било редно да бъде шумна и настъпателна, както при протестантите. Те обичат да цитират, вразумяват, обвиняват и дори заплашват останалите хора.

Христос не е постъпвал така. Той не е бил жонгльор с цитати и не се е обръщал към хората замахвайки с пръст. В Своята неизказана пълнота, не е бил “superstar” и не е носил полукомичен образ или забавляващо амплоа. Не е искал да спечели хората на всяка цена и насила да ги въведе в неизказаното си църство. Той е деликатния и нежен Син Божи, който тихо почуква, но не разбива вратата. Едновременно с това трябва и да се избягват и увлеченията на католиците, които имайки желанието да бъдат до хората, превръщат Неговото свято учение в социална мисия. Така го разпиляват и размиват сред множество инициативи и социални милосърдни акции.

Но православният трябва да носи Неговото присъствие и да предава Неговия най-съкровен дар – божествения мир. Ако се страе да прави това навсякъде и във всичко с малко думи ще постигне забележителни резултати. Защото хората са претрупани от информация, натоварени с множество бремена и уморени от стихиите на този свят. В него има толкова много примамливи неща, които на пръв поглед носят утеха, а всъщност се оказват истинска заблуда. Поредната, досадна заблуда.

Но светът не може да преподаде мира, защото го няма като послание и вътрешен заряд. Но когато вярващият православен се доближи до някого и му протегне ръка, посочи му пътя към храма, насочва го към беседа със свещеника и говори за спасителните тайнства на Майката Църква, той изпълнява своя свят дълг. Наистина той е длъжен да познава Светото Евангелие и писанията на Светите отци, но не трябва да хвърля бисерите им безразборно, без оглед на мястото и нагласата на хората да ги приемат. Но най-важното е – със своя личен пример да проповядва вярата си!

Типичен пример за това е свети Паисий Светогорец, който докато е бил млад монах в Коница се е подвишзавал в едно поселение с протестанти и със своето поведение и грижа, топлота и доверие спечалва тяхното внимание. Те не само, че постепенно му се доверяват, но и оставят погрешните си убеждения и се връщат в лоното на Светата Православна църква. Споделят нейното пречисто учение и започват да водят активен духовен живот. Нека да приведем живителните струи на Светото Православие до всяко кътче на душата на страдащите, като се стараем не да ги агитираме и спечелваме за него, а докосваме и запалваме огъня  в сърцата им с факела на носената от нас искрена и трептяща вяра!

Автор: протойерей Ясен Шинев

За Николина Александрова

Виж още

Премиера на „Да бъдем тук. Беседи по радио „Свобода“ от отец Александър Шмеман на Пролетния панаир на книгата 2024

На 26 май (неделя) от 17:00 ч. в Литературния кът на Пролетния панаир на книгата ...