Начало / Uncategorized / Трябва ли православните да благовестят?

Трябва ли православните да благовестят?

Дълго време в православните среди се бе настанило едно интересно и изглеждащо на пръв поглед правдоподобно мнение.

А именно, че поради естеството на своето вероучение, което е вътрешно и съкровено, неговите последователи не трябва да се стараят особено да го предават като живо послание на другите хора около тях.

Това мнение, обаче, е погрешно и слава на Бога вече постепенно се преодолява. Да, наистина, Светото Православие е преди всичко изповедническо учение, неизследимо, преподаващо завета на Христос и Неговите свети апостоли, предаващо по неизказан начин духа на ранната църква. Нещо повече – то не е сбор от норми, някакъв особен логаритъм, който да обяснява свойствата на Бога, а „светая-светих” на християнството, изцеляващо и просветено, което по единствен и най-чист начин преподава учението на Спасителя.

Но това в никакъв случай не означава, че трябва да остане изцяло неподвижно като подход и отношение към заобикалящия го свят. То носи своята особена мисия сред другите хора и култури. А неговите последователи са длъжни да бъдат обърнати не само към себе си и търсещи преди всичко спасението на своята душа, преживявайки своята лична „метаноя”, а да се насочат навън и да споделят своето източно изповедание.

Ако не беше така, Синът Божи не би се обърнал с ясното си и задължително послание: ”Идете и научете всички народи ….” /Мат. 28:17/ и би изискал не само от апостолите, но и от всички техни следовници, да достигнат до домовете и душите на непокръстените. За какво тогава великият Павел е изрекъл: ”Горко ми ако не благовестя!”/1 Кор. 9:16/? Нали затова е написал с боговдъхновената си ръка подробни препоръки и явни наставления към своите съратници и помощници в духа Тит, Тимотейили, описал с бащинска загриженост как да се държат християните към всички хора. Нима само за ранната църква се отнася това? Или за определени епохи или конфесии? Точно обратното, а именно, защото Светото Православие носи пълнотата на Божията благодат, която не притежават католиците и протестантите, които са отспъпили от чистотота на учението. Най-доброто трябва да достигне до всички, а най-чистата вода следва да достигне и до най-напуканата земя! Защото Спасителят дойде за всички и проля Скъпоцената Си кръв на Жертвения кръст, за да изкупи греховете на цялото човечество и на всеки човек роден от жена, без разлика от етнос, пол или занятие. Той е мост до небето и единствен път до Царството Божиe.

В практиката има много православни вярващи, които са обърнати само и единствено към себе си. Те са се затворили в своя особен егонцентризъм и „свили„ или „консенвирали„ в своя мистичен свят. Удобно са се отделили от стихиите на връхлитащото време и мъждукат в своето благочестие. Не само не свидетелстват за своята вяра, но и избягват дори да споделят, че са провославни и посещават богослуженията, постят или се молят. Там, където живеят или работят никой не знае за тяхната вяра, защото старателно не само избягват, но и крият от тях, за да не бъдат обидени и подиграни. Нямат живо дръзновение и в очите им не проблясва дори малък апостолски плам, а винаги оставят така сухи, безлични и безучастни. Те са пропити от една особена топлохладност, която е като неплодородна почва не само за другите, но и за тях. От нея няма как да произрастат каквито и да е плодове.

Нима такива хора, могат да зарадват Христос? Това ли заслужава Спасителят, който разгроми силите на ада и порази проклятието, смърта и греха със Своето Свято Възкресение? За какво тогава Той изрече: ”Даром получихте- даром давайте!” /Мат. 10:8/? За свято благовестие ни призова Той, а не за някаква мимикрия или зле прикрито молодушие. Призва ни към свято служение на Бог и на хората и към предаване на даровете на небето до всяко кътче в този враждебен свят! Като взискателен учител очаква вярващите в Него да превръщат чуждата болка в своя и не само достойно да носят кръста си, но и да помогнат в носенето на кръста и на другите до тях. Това не е въпрос на желание, а дълг!

Православният вярващ трябва да се опита да достигне до света на човека до него,  но да го прави, не външно, грубо и натрапливо, а мило, топло и деликатно. Неговата мисия не би било редно да бъде шумна и настъпателна, както при протестантите. Те обичат да цитират, вразумяват, обвиняват и дори заплашват останалите хора.

Христос не е постъпвал така. Той не е бил жонгльор с цитати и не се е обръщал към хората замахвайки с пръст. В Своята неизказана пълнота, не е бил “superstar” и не е носил полукомичен образ или забавляващо амплоа. Не е искал да спечели хората на всяка цена и насила да ги въведе в неизказаното си църство. Той е деликатния и нежен Син Божи, който тихо почуква, но не разбива вратата. Едновременно с това трябва и да се избягват и увлеченията на католиците, които имайки желанието да бъдат до хората, превръщат Неговото свято учение в социална мисия. Така го разпиляват и размиват сред множество инициативи и социални милосърдни акции.

Но православният трябва да носи Неговото присъствие и да предава Неговия най-съкровен дар – божествения мир. Ако се страе да прави това навсякъде и във всичко с малко думи ще постигне забележителни резултати. Защото хората са претрупани от информация, натоварени с множество бремена и уморени от стихиите на този свят. В него има толкова много примамливи неща, които на пръв поглед носят утеха, а всъщност се оказват истинска заблуда. Поредната, досадна заблуда.

Но светът не може да преподаде мира, защото го няма като послание и вътрешен заряд. Но когато вярващият православен се доближи до някого и му протегне ръка, посочи му пътя към храма, насочва го към беседа със свещеника и говори за спасителните тайнства на Майката Църква, той изпълнява своя свят дълг. Наистина той е длъжен да познава Светото Евангелие и писанията на Светите отци, но не трябва да хвърля бисерите им безразборно, без оглед на мястото и нагласата на хората да ги приемат. Но най-важното е – със своя личен пример да проповядва вярата си!

Типичен пример за това е свети Паисий Светогорец, който докато е бил млад монах в Коница се е подвишзавал в едно поселение с протестанти и със своето поведение и грижа, топлота и доверие спечалва тяхното внимание. Те не само, че постепенно му се доверяват, но и оставят погрешните си убеждения и се връщат в лоното на Светата Православна църква. Споделят нейното пречисто учение и започват да водят активен духовен живот. Нека да приведем живителните струи на Светото Православие до всяко кътче на душата на страдащите, като се стараем не да ги агитираме и спечелваме за него, а докосваме и запалваме огъня  в сърцата им с факела на носената от нас искрена и трептяща вяра!

Автор: протойерей Ясен Шинев

За Николина Александрова

Виж още

Архим. Василий: Състоянието на храма в с. Беренде в момента е добро

По повод публикуваната в медиите информация за лошото състояние на църквата в с. Беренде, с ...