За прошката след Прошка

Православната Църква е отредила един ден в годината, в който всеки от нас да даде и да поиска прошка. Този ден не случайно е последният преди започването на Великия пост. Знаем, че преди да се очистим физически, първо трябва да очистим сърцата си.

Днес е времето, в което да обърнем поглед дълбоко в душите си и да дадем оценка на действията, мислите и чувствата си. Ако често подтискаме или заглушаваме съвестта си, то сега трябва да й обърнем внимание. Тя е нашия инструмент, даден ни от Бог, чрез който да разпознаваме доброто от злото и е редно да се вслушваме в преценката й по-често, отколкото действително го правим.

Ритуалът на взаимно опрощение е реката, която трябва да прекосим, за да отмием полепналите по нас сажди и да излезем готови за един 40-дневен подвиг.

На този ден четем Христовите думи: „Ако не простите на човеците съгрешенията им и вашият небесен Отец няма да прости съгрешенията ви.“ (Мат. 6:15)

Но какво е всъщност прошката и защо е толкова важна?

Когато идва време човешките грехове да бъдат изкупени, кого изпраща Бог тук на земята, за да го направи? Не изпраща пророк или обикновен човек, а собствения Си Син. Това именно идва да ни подчертае, че прошката означава жертва. Истинската прошка задължава да загърбим егото си, обидата, гнева, болката и да отвърнем с любов, колкото и недостижимо да ни се струва понякога.

Прощавайки, ние сякаш казваме:  „Знам, че си съгрешил, но не мога да те осъдя, защото и аз имам своите грехове. Мога, обаче, да ти простя, защото Бог е простил на нас. Кой съм аз да те заклеймя, щом Божието царство е отворено дори и за най-големия престъпник?”.

Замисляли ли сме се защо в онзи момент на мъки, унижение и болка, точно преди смъртта си, Иисус Христос изрича не друго, а думите: „Отче! Прости им…”? Защо от безброй други поучения, които е дал на хората, избира именно това? Но това не е поучение на думи, а на действия, защото Господ действително прощава и оставя пример, който ние човеците да следваме.

В своя проповед по случай днешния празник св. Николай Велимирович казва:

„Господ започнал Своето учение с думи за покаянието и го завършил с думи за прошката. Покаянието е семето, прошката е плодът. Няма никаква полза от семето, което не принася плод. Никакво покаяние няма стойност без прошката.”

Всеопрощението е явление единствено на нашата вяра, неприсъщо за външния свят, защото в християнското сърце няма място за отмъщение и злоба. 

Именно ние, които знаем за нейната сила, трябва да посаждаме семето. Ако образно разгледаме прошката като учение, то можем да проследим неговата нишка през всички библейски книги, а самата кулминация наблюдаваме в Новия Завет, където прошката е не просто понятие, а ядро.

Защо ядро? Защото на първо място, ни препраща към първородния грях, който бе опростен; на второ място – дава ни да разберем, че прошката е присъща на Бог, а ние като създанени по Негов образ и подобие трябва да се стремим към нея. И не на последно място – прошката е проявя на любов, а Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога.

Ние, като християни, трябва да носим любов, трябва да носим радост. Наша е отговорността да запалим тази любов в един свят, който се е отдалечил прекалено много от Бога. Всеки един от нас, излизайки от тук и стъпвайки на улицата трябва да мисли за тази отговорност. Сочейки с пръст, охулвайки и издавайки присъди никога няма да доведем някого да вратите на храма. Това ще направим едва тогава, когато осъзнаем своята собствена греховност и вместо обида, дадем прошка. Не такава, лицемерна, събирайки чуждите грехове за по-късно в случай, че ни потрябват, а безусловна, искрена, идваща от сърцето и носеща светлина, способна да озари и най-непрогледния мрак.

От опит знаем и, че прошката лекува. Ако за физическата болежка има хапче, то за душата има покаяние и прошка. Тя лекува не само, когато ни я дават, но когато и ние я даваме, защото тогава хвърляме товара на огорчението, озлоблението, омразата, които се хранят сами от себе си и изтласкват любовта далеч от сърцето.

Ето защо нека следваме напътствието, дадено ни от от св. ап. Яков: „Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите….” (Иак. 5:16).

Автор: Росица Дреникова