Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В разцвета на живота си мислех, че науката и вярата са несъвместими и че науката е доказала, че няма Бог. Тези мисли бяха повлияни от всичко онова, на което училището ме научи и (както го виждам сега) в класната стая на Клуба по Астрономия в Московския планетариум, който посещавах в продължение на две години.
Станах член на клуба поради влечението ми към непознатото и неизвестното, мистерията и чудното: всекидневният живот не задоволяваше интересите на душата ми, тогава взех участие в геологически експедиции, изкачвах планини, бях любител на литературата, музиката, рисуването: както класика, така и авангард; участвах в десидентското движение. Въпреки това нищо не ми даде задоволяване на духовните ми копнежи, винаги нещо липсваше.
Тогава не знаех силните думи на св. Августин:
„Ти си ни направил за Теб, о, Господи, и сърцето ни е неспокойно, докато не открие почивката си в Теб“.
Четях научна фантастика със страст (беше същата жажда за чудното!). По това време беше невъзможно да се закупи Библия, творби на св. Отци, религиозни мислители и религиозни учители в книжарниците или да се вземат от библиотеките (освен ако разбира се имахте достъп до специално книгохранилище).
Спомням си, че А. И. Виноградов, един от бойците на атеистичния фронт свидетелстваше: „Имаше реч на тема атеизъм, планирана за служители на производствен отдел, а местното предприятие „Знание“ получи молба за лекция върху Библията… От там отговориха, че е много интересна книга и изглежда е тайна, защото не е продавана никъде и дори местната библиотека я няма“.
Но, когато станах на тридесет години една книга, наречена „Апостолски пътешествия“, се появи в ръцете ми. Авторът й Владимир Ф. Тендряков беше атеист, заместник главен редактор на списание „Наука и религия“. Той беше искрен атеист, който опитваше да намери отговори в предизвикателствата, която ерата на атеизма прeдставяше.
Позволете ми да обясня на тези, които не са били свидетели на тази ера, че според доктрината Марксизъм-Ленинизмът, теорията на „научния атеизъм“, религията е продукт на експлоатиращото общество, подтисничеството на народа от народа (например Карл Маркс пише: „Религията е знак на подтиснато създание, сърце на безсърдечен свят“), и продукт на тъмнина и невежеството на обществото.
Беше казано, че основаването на общество, което не би имало подтисничество и неграмотност, ще доведе до изчезването на религията. През тридесетте години в СССР едно социалистическото общество бе основано, неграмотността бе елиминирана, и през 60-те „СССР бе значително по-напреднал от страни като Великобритания, Федерална Р Германия, Франция, Япония и др. по броя на учащи на всеки десет хиляди жители“. Обаче противно на теорията на „научния комунизъм“, религията в СССР не само оцеля, но още и още високообразовани хора и учени откриха вярата.
От каквото можех да видя в книгата Тендряков имаше за цел да покаже как съвременен интелектуалец може да се доближи до Бога, да се опита да живее чрез вярата и според атеистът и писател, да се завърне разочарован към „нормалния“ (от авторската гледна точка) живот.
Централният герой в историята е журналист, който работи за научен и образователен журнал за млади хора и е измъчван от въпроса за смисъла на живота и смъртта:
Появата ми е свършен факт. Но за какво? Моето „аз“, както „аз-ът“ на милиарди други ще свърши в гроба. Това е толкова очевидно, както и фактът, че съществувам в този момент. Трогателна, безсмислена купчина пръст. Аз живея за това, отивам натам и няма да го изпусна: ще изчезна там.
Крайната цел е гробът! Няма нищо по-безсмислено от мен в безкрайната вселена… Всяко дете се препъва в това (това е въпросът: „Защо живея аз?“ – прот. Николай) и Айнщайн и Фридман с професионална твърдост се преструват, че няма такъв въпрос. Те забавляват себе си и света с маловажни шашми: Дали вселената е с край или е безкрайна, как електронът се движи около ядрото… само, за да избягат, само, за да не признаят пред себе си своята собствена безсмисленост. Тези отражения почти са го довели до самоубийство. В период на болезнено колебание, героят от историята получава задачата от редакторския офис да напише статия, която трябва просто да обяснява най-модерната към онзи момент теория за началото на вселената на Зелдович-Смородински. За да може по-добре да разбере тази теория, той се среща с един от големите теоретични физици, говори с него. Стига до заключението, което ме изуми:
Науката не знае как вселената е започнала и никога не може да узнае.
Обърканият герой на историята спекулира и аз следвам неговата линия на мисъл, „тогава какви са предимствата на хипотезата на Зелдович и Смородински върху още една, където небесен Бог създаде света от хаос в шест дни? „Сушата Бог нарече земя, а събраните води – морета. И видя Бог, че това е добро.„ (Бит. 1:10). Това е чисто и просто, поне ясно, без никакви неотрино и антинеотрино. И първата хипотеза, и втората не са истински: в края на деня те са със същата стойност. Оказа се, че науката няма предимство пред един наивен мит“.
Малко по-късно той ще заключи, че всички хора са вярващи: само че някои вярват, че Господ съществува, и други, които не вярват, че Той съществува. Това заключение ме удари.
Героят на историята твърди, че науката не знае как вселената е започнала. Обаче, това е мнение на героя от историята, си помислих тогава, но какво казват учените за това?
Започнах да препрочитам книгите, брошурите и списанията, останали ми от дните ми в клуба; тогава започнах да търся в библиотеката за новите издания или да ги купувам. Като резултат аз намерих, че повечето учени директно или индиректно признават, че науката не само не знае как е започнала Вселената, но и как животът и умът са започнали, как човешкото съзнание функционира. Въпреки това след като науката не знае как вселената, животът и умът са започнали да съществуват, тогава си помислих, че тя не може да каже, че те са започнали съществуването си от себе си, естествено, и не са били създадени от Господ.
А. И. Осипов, добре познат богослов има следната идея, „от гледна точка на науката разбираемият свят е безкраен. Обаче, в този случай остава възможно за науката или да срещне Господ в някакъв определен момент, ако той съществува, и да докаже това съществуване, или да остане извън знанието за Негово съществуване. Не може да се каже в името на науката, че Господ съществува, дори и да няма Господ“.
Въпреки че чета тази идея години по-късно, тогава продължавах интензивно да чета литература за произхода на вселената, живота и ума и станах все по-убеден, че ученията на така наречения научен атеизъм за Сътворението е в по-голямо противоречие с данните на модерната наука, отколкото християнството.
Търсенето на отговора на въпроса за съществуването на живота и смъртта ме доведе до запознанството с църковни хора и чрез тях до материали (обикновено машинописни или ксерокопирани версии) на религиозни учители, мислители и до творенията на св. Отци… По-късно научих какво са постът, молитвата, църковните тайнства. След това станах свещеник.
Тласъкът за всичко това бе книгата на Владимир Ф. Трендяков, един атеист и писател, централен герой на която бе 33-годишен, на същата възраст, на която и аз бях по това време.
Автор: Прот. Николай Лизлов
Превод: Любен Милев
Източник: www.pravmir.com
