Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В своя забележителен труд „Православна психотерапия“ митрополит Йеротеос Влахос заявява следното: „Човечеството се дели на такива, които са с болни души, но не се лекуват, на такива, които се лекуват и на такива, които са се излекували.“ Тази класификация е особено интересна и е плод не само на многогодишния опит на този гръцки владика, но и на вдъхновението, което е получил „свише“ – от Светия дух.
В първата категория са обикновенно невярващите, във втората – вярващите в Христос, а в третата – светците. Но към нея има и една особена подгрупа – онези, които твърдят, че са православно вярващи, посещават редовно богуслуженията, палят свещи, молят се за нещо тяхно, но… не желаят да се лекуват!
За съжаление те никак не са малко. Това са хора, които уважават Светото Православие, приемат авторитета на Майката Църква, съгласни са, че тя е обща Лечебница „от всяка болест и всяка немощ“ /Мат. 10:1/, но упорито не се ползват от нейните изпитани лекарства. Те приличат на посетители на изцеряващата къпалня Витезда, които са застанали съвсем близо до живителните струи, възхищават се на всичко, което виждат, поздравяват болните, които са в нея, но… до там. Не искат да продължат напред! Упорито не желаят да се потопят в нея и да усетят радостта на лечението и освобождението от бремето на болестите си. Молят се, четат, дори цитират, но не се стараят да проникнат в същността на учението на Спасителя и в никакъв случай да се променят. Задоволяват се с малкото и винаги и на всяка цена се стараят да останат на повърхността. Не се стремят да се самонаблюдават, задълбочат и преосмислят дълбоко не само него, но и своя грешен опит. Те са се хванали с двете ръце за стихара на Христос и с трескав тон повтарят: „Подай, Господи!“
Но нима такива хора могат да бъдат наречени истински поклоници на Спасителя? Имат ли право да наричат себе си наистина „православни“, като се има предвид духа и посланието на Светото Православие? Защото то не е сбор от норми, съвкупност от правила, представляващи логично подреден алгоритъм, а изповедничество, вътрешно в същноста си. Едно дълбоко и съкровенно учение, „светая-светих“ на християнството. Как Синът Божи може да помогне на тези хора, ако те самите не желаят да си помогнат?
Той е разтворил ръцете си за тях и чака просто да направят една крачка към Него, а те упорито избягват да намерят утеха в топлата Му прегръдка. Резервирани и страхливи стоят настрани, като сърдити деца, които избягват грижата на този, който е замислен за тях.
Истинският духовен живот започва от момента, в който човек съзнателно реши да променя себе си. Не от мига, от който става „редовен християнен“ и пише имената си за литургии и молитви, а се старае да се самонаблюдава и да работи върху себе си, съобразно боговдъхновеното учение на Спасителя. Единствено и само тогава, когато се потопи в тази необятна вътрешна стихия – своята дълбоко лична и неизследима „метаноя”. Когато преосмисли живота си, осъзнае греховете си, искрено се разкайва за тях и най-важното – иска да се изцели с лекарствата на Майката Църква. Всичко друго е мимикрия, живот в полусянка или просто малодушие. Защото Всемогъщият Бог уважава достойнството на човека и винаги оставя място за неговата свободна воля. Не натяква себе си, не разбива врати, а тихо и деликатно почуква на вратата на всяко сърце. И то така, че всеки да реши доколко да го допусне до и в себе си.
Храмовете посещават християни, които или не се изповядват и причастяват, или ако го правят, го правят само по време на пост и то по един формален и външен начин. Говорят отегчено, прибързано, сухо и не желаят да разгърнат гънките на душата си. Сърцата им не са запалени свещи и не трептят с някакво дръзновение. Те сякаш са сключили някакъв особен договор с Бога, според който да посещават неговия дом, да изпълняват обредните правила, а Той в замяна на това да помага винаги и във всичко. И после да им осигури застраховки за всяко нещо в този свят, като освен това им обещае добро място и в отвъдния. Когато техния духовник им говори наставнически и иска да ги извлече от това удобно за тях състояние, в което те сами са се настанили, те всячески избягват да го сторят. Обикновенно казват: „Ох, отче, това не мога да го направя!“, „Нямам време!“ или „Дяволът ми пречи!“ и избягват всякакво движение навътре към виждането на собствения си грях. А ако той е по-енергичен и загрижен за тяхното спасение и започва да ги укорява меко или открито за тяхното коравосърдечие и леност, те се отдръпват от него или се отдалечават разочаровани. Изпадат в ропот и осъждане и дори прибягват до една порочна практика – сменят духовния си наставник. Отиват при друг и то такъв, който им се вижда удобен и лесен за вече устроения от тях духовен ритъм. Но, ако и той е взискателен и ревностен и се опитва не просто да бъде поредния свещеник в живота им, а истински лекар и терапевт в истинския смисъл на думата, те отегчени и разочаравони пак се отдръпват, като обвиняват и него, и дори цялата Църква за своите неудачи.
Тези поклоници отказват да превърнат живота си в пътуване до Христос, а си остават на спирката чакайки Той винаги да идва и да им помага. Не желаят да се борят с греха, страхуват се от очистването на съда отвътре. Не искат да дълбаят дълбоко. Избягват да изпитват съвестта си! Не желаят да осветят цялата си личност, да обожат себе си и да се превърнат в икони Божии. Защото всичко това се постига след трудна и непрестанна битка със стария човек и връхлитащите демони в хода на „невидимата бран“ за всяка душа. Светото писание ясно ни казва „Царството Небесно бива насилвано и насилници го грабят!“ /Мат. 11:12/. Но те не искат да разберат духа на тези слова, не воюват, за да изобразят в себе си Христа!
Това са несъбудени души. Застинали в немара и потънали в тяхната топлохладност.
Какво можем да сторим за тях? С топла любов и много търпение да ги увещаваме да продължат напред и да преосмислят тяхната лична вяра. Да ги вразумяваме да не остават на средата на пътя, а дръзновено да продължат напред, като преодолеят своите страхове и скрити демони. Христос слезе в този свят и отдаде изцяло Себе си като жертва за греховете на цялото човечество и за всеки един роден от жена. Затова не заслужава някой от нас да отдава само част от сърцето си, а да го покани да бъде кормчия на земното му странстване. Нека да се молим за тях, за да излязат от това фалшиво и пагубно състояние, което е като сън и след като се събудат да разгорят огъня на вярата и да осъзнаят съкровения смисъл на християнството – а именно спасението на душите от проклятието на греха и стихиите на света!
Автор: протойерей Ясен Шинев
