Добротолюбие Православие, вяра, църква
Подобни статии
В началото на 90-те години на 20 в. в едно от най-гледаните телевизионни предавания в Русия бе поканен известният богослов и мисионер дякон Андрей Кураев. В хода на дискусията, водещият предаването се обърна към него с въпроса: “Кажете ни, отче, какво правите в манастирите? С какво се занимавате? Чуваме, че там се четат молитви, ставате през нощта, стоите на някакви бдения, работите някакви Ваши неща? Какво правите?” Православният духовник ги изслуша и като въздъхна отговори: “Какво ли? Как да Ви кажа – падаме и ставаме. После пак падаме и пак ставаме. Това правим!”
Всъщност с този кратък, но многозначителен отговор е докоснал сърцевината на духовността – вътрешната битка, нестихващата борба с греха. Всеки православен християнин разбира смисъла на това. Колкото по-силна е ревността и колкото по-динамичен е духовният ритъм, толкова повече тази стихия, пронизва вярващото сърце. Защото от момента, в който един човек съзнателно повярва, сякаш целият свят му обявява война. Обстановката около него рязко се променя – връхлитат неочаквани събития, обкръжаващите настръхват против него и понася вихър от неща, от странни по-странни, които не само го объркват, но и сякаш ще го пометат. Иска или не, той вече е въвлечен в „невидимата бран“. Усеща тътена на войната на два фронта – вътрешен и външен. Необяснимите посещения на Божията благодат се редуват с тежки изкушения и явни нападения от хора, които преди са били добронамерени, а сега се противопоставят дори и за най-малки неща.
Светите отци в своите богооткровени творения описват внимателно и подробно този процес на подвизаване срещу старата ни природа и поднебесните духове на злобата. Всемилостивият Бог допуска Сатаната да действа като изкушава подвизаващия се да бъде изпитан, за да го отърси от греховете му и да го направи достоен за царството Си!
Това се отнася за всички християни и особено за монасите, които са воините от първа бойна линия. Те и пак те, които са оставили сладникавите заблуди на света и са се отказали да се подчинят на царството на кесаря, понасят най-тежкия товар на стихията на „невидимата бран“. Всеки вярващ е воин на светлината и в състояние на пълна бойна готовност, застанал в кръгова отбрана и очаква изпитания, които да калят неговите добродетели.
Свети Никодим Светогорец обичал да повтаря, че този, който се подвизава истински, прилича на боец, който е застанал в центъра на арена и понася удари отвсякъде. Но всяка личност има своята дълбоко индивидуална траектория и изживява своята мъчителна „метаноя”. С този гръцки термин древните отци изразяват онази преоценка на ценностите, покаяние, разкаяние за извършените грехове и раждането на новата твар в Христа с помощта на бликащата Божия благодат. Този процес е индивидуален и неповторим и има своя неспокоен и необясним ритъм за всеки. Той е като диаграма за всяко православно сърце и отразява неговия пулс и вълнение.
Светите отци описват няколко основни етапа в това развитие на духа. След като новоповярвалият е посетен от Божията благодат, която го вдъхновява, води и опиянява, изведнъж сякаш тя се отдръпва. Преживяващ своите вътрешни възторзи и патос на неофита, изведнъж се оказва в положение на човек, който се радва на лечителните лъчи на слънцето, но то е помръкнало и дори се е скрило от него. Започва да се задъхва и духът му да се лута и търси трескаво. Поставя под върховно напрежение своите духовни сили и търси отново чистата, съкровена връзка с изгубената благодат. Търси пътища, премества низини и планини и зове Бог да го върне отново в онова първоначално състояние и му върне пълнотата на общуването с него. Защото един път докосната от невероятното Му тихо присъствие, всичко друго е несравнимо и непълноценно. Защото само в Него е радостта, смисъла, целта на всичко, което е изживяно. Едно разтопяващо усещане, че си обичан и поласкан, помилван и обикнат, замиращ в тихото блаженство и искаш всичко това да продължи, продължи, продължи… Една особена милувка на Бога, с която Той сякаш ни държи, толкова крехка и ранима в Своята топла десница.
Опитните християни знаят, че в хода на духовната битка, когато се насочат към решителна борба с водещите си грехове и постигнат първите си успехи и усетят тихата сладост на победата, изведнъж сякаш попадат в някакъв странен калейдоскоп и връхлитат изкушения от места, от които никога не са и предполагали, че могат са се появят. И така, ден след ден, година след година, до последен дъх.
При воденето на духовния живот има един особен принцип на постепенността, когато всяка подвизаваща се душа преминава от етап в етап, изкачва се стъпало след стъпало, бавно и последователно. Това по блестящ начин го е изразил великия мистик и терапевт на Светото Православие, който казва, че „душата минава от знание в знание, като му пречат бесовете, а помага Божията благодат.“ Бог винаги се открива съобразно толкова колкото всеки от нас може да Го понесе и издържи като мощно и всепроникващо присъствие. Господ ни казва вразумително: „В каквото те заваря – в това и ще те съдя!“ /Йезкл. 33:20/ С това иска да ни направи винаги готови за най-важното – за срещата с Него. Всеки ден може да ни бъде последен и после да се явим пред Неговия съд!
Затова ние се молим и се опитваме да бъдем не само трезви, но по-важното достойни да заслужим мястото си в Царството Божие. Нека се държим здраво за пречистото учение на Светото Православие и да бъдем верни на заветите на Светите отци!
Автор: протойерей Ясен Шинев
Снимка: pixabay.com
